През 1993 г. Саймън Визентал се страхуваше, че няма да доживее Рим да реабилитира поне една от хилядите невинни жертви на Инквизицията. Сега всички знаци и на небето, и на земята предсказват, че Ватиканът възнамерява да осъди нейната практика изцяло.

Това намерение се предхожда от решението от 1998 г. да се даде на изследвачите достъп до строго засекретените в продължение на векове архиви на Инквизицията. Още през 1909 г. Лудвиг Пастор, който е благосклонно настроен към папството и католическата църква, пише, че като държи архивите под ключ, Рим сам си нанася огромни вреди. И така, и иначе повечето хора "приемат за верни всички, дори и най-пресилените обвинения срещу римската Инквизиция". Съдбата на нейните архиви впрочем изобилства с епизоди, които са почти толкова колоритни, колкото и самата история на Инквизицията.

През 1810 г., по нареждане на Наполеон, всички ватикански архиви са закарани в Париж. След падането на императора Светият престол си връща обратно само част от тях, понеже на църковните власти им липсват пари (и изобретателност), за да заплатят разходите по транспортирането им. Множество материали, между които над 4 хиляди тома с документи от съдебните процеси, са сметнати за "излишни". Те са разпродадени като ненужна хартия, включително за амбалаж на парижките бакали. Когато група френски банкери разбират това, те бързо изкупуват оцелялото, за да го предложат на Рим на солена цена. В противен случай документите ще бъдат предадени на враждебния на църквата френски печат. Така папата е принуден да се огъне пред шантажа.

Дейността на Инквизицията е обект на изобилна изследваческа книжнина. Ако през XVI в. на тази тема излизат малко над 100 книги, то през XIX в. те са вече 710, а в нашето столетие заглавията наближават 1000. За повечето от тях е характерна полемичната пристрастност: историята на италианската инквизиция е изходна точка за атаки срещу папството; историята на испанската е неразделна част от така наречената "черна легенда", която обгръща съдбините на тази страна от XVI в. насам.

Опитите на католицизма да защити Инквизицията са твърде бледи и неубедителни. През нашия век те се изразяват главно в аргумента, че макар и да е провела множество съдебни процеси, тази привидно страшна институция всъщност не е осъдила на смърт много хора. За цялото време на своето съществуване испанските трибунали били изпратили на смърт "само" няколко хиляди еретици (според едни изследвачи - 10 хиляди, според други - не повече от 3 до 5 хиляди). Португалската Инквизиция, която подобно на испанската действа и в Латинска Америка, имала на съвестта си към 1200 души. В Италия пък жертвите се изчислявали на около 115. Като цяло това наистина не е много в сравнение с броя на католиците, избити през XVI в. от протестантите, а в следващите векове - от френските санкюлоти или испанските републиканци. Гжегож Риш обаче има право, когато пише, че "подобни обяснения не само не насърчават чувствата на свързаните с църквата хора, но по-скоро я накърняват".

Освен това си струва да припомним, че Инквизицията е обременена и с масовото унищожение на противници на църквата, провеждано с активното участие, съгласие или одобрение на нейни представители. Трудно е да се отрече, че геноцидът срещу еретиците, така наречените катари, извършен в началото на XIII в. във Франция, е докаран докрай именно от току-що възникналата Инквизиция. Пак тя взема участие в процесите на тамплиерите, а през втората половина на XVI в. се намесва, и то твърде действено, в репресиите срещу протестантите в Нидерландия.

Инквизицията има своя принос и в лова на вещици, които Европа от XVI-XVII в. изпраща на кладата със стотици, подлагайки ги преди това на перверзни изтезания. И папството, и подведомствената му инквизиция одобряват Вартоломеевата нощ в Париж от 1572 г. и клането в Калабрия през 1561 г.

В това, че църквата благославя прилагането на принуда във верските дела, няма нищо изненадващо: изкушението да се използват светските власти за разпространяване на християнството датира още от обявяването му за господстваща религия в Римската империя. Нима днес някой би осъдил лекаря за това, че с цената на кървава и болезнена операция е изрязал гангренясалата част от организма? Голямото мнозинство от европейските теолози възприемат еретиците тъкмо като морална гангрена, която трябва да бъде отстранена от християнската общност колкото е възможно по-бързо и по-ефективно. Дори безкрайно далечният от кръвожадността отец Якуб Вуйек не се колебае да напише, че е по-добре закоравелите водачи на еретиците да бъдат умъртвявани, отколкото да се оставят да въвличат сред грешниците и душите на други хора.

Ето защо Инквизицията наблюдава под лупа всяка вероятност за ерес. Достатъчно е да припомним, че португалските трибунали провеждат цели 30 хиляди процеса, от които със смъртна присъда завършват само 1175 (т. е. 3,9 процента), 633-ма души впрочем са "изгорени" само символично, тъй като своевременно са успели да избягат. Подобно е съотношението между осъдените и съдените от Инквизицията в Испания и Италия. Много по-често присъдата е затвор, изпращане на галера, публично бичуване или разоряваща глоба.

Всъщност да се държат пасомите в страх и систематичният контрол над човешката общност са далеч по-важни от изпращането на кладата. При така хвърлената с огромен размах инквизиционна "мрежа" никой не може да е сигурен, че утре няма да арестуват и него. Достатъчни са доносите на двама свидетели, които при това остават за обвиняемия анонимни.

А "мрежата" наистина е метната нашироко, без да се прави изключение дори за светските и църковните величия. Когато през 1559 г. умира папа Павел IV, в римските затвори на Инквизицията пребивават двама епископи и двама кардинали. А през 1527 г. в кастилския затвор попада - и то двукратно някой си Ингаций Лойола - бъдещият основател на най-предания на папата монашески орден.

Към старите грехове на Инквизицията се причислява и процесът срещу Галилей, реабилитиран наскоро от Йоан Павел II. Може би същото ще стане и с изгорения през 1600 г. Джордано Бруно. Но най-голямата грешка е вероятно скалъпеният от Пий V процес срещу английската кралица Елизабет I. Така през 1570 г. тя е обявена за еретичка и покровителка на еретиците, а поданиците й са освободени от задължението да й се подчиняват. Този твърде нескопосан акт консолидира англичаните около популярната сред народа владетелка и влошава още повече положението на английските католици. Той не допада дори на лоялните към Рим монарси, които виждат в този опит за детронация опасен и за тях самите прецедент...

...Влизането на Наполеоновите войски в Толедо ще прекъсне рафинираните изтезания, описани така покъртително от Едгар Алън По ("Инквизицията бе в ръцете на своите врагове"). Нейната съдба и стремежи ще станат главен мотив в шедьовъра на Фьодор Достоевски, посветен на Великия инквизитор (в "Братя Карамазови"). Инквизиторът решава да затвори самия Исус Христос, който се появява в тероризираната от него Испания в "най-страшния период на Инквизицията, когато в името на Божията слава по цялата страна всеки ден горяха клади", Христос е принуден да напусне Испания, тъй като иначе би трябвало да го изгорят като най-големия еретик.