Век+1
ДЪЛГЪТ - ТОВА Е ЧОВЕКЪТ
Калин ДОНКОВ

Времето за тези редове бе точно преди година, през декември 1996. И аз бях подготвен за това, извадил бях книги и документи, нахвърлял бях някои размишления за един от най-големите българи, които бях познавал и които усещах, че все повече липсват в нашето объркано, разпиляно настояще. На 4 декември 1996 трябваше да се навършат сто години от раждането на българския писател и журналист Георги Ст. Георгиев, герой от войните, рицар на Големия Дълг. Те се и навършиха, но последната книжка на "Европа 2001", за която този текст бе предназначен, не излезе. Причината бе все същата - материални затруднения. Днес това е толкова разпространено, че може преспокойно, без всякакво стеснение, да се съобщава. От друга страна пък, в издание, което има в заглавието си числото 2001, с малко повече въображение юбилей като този може да бъде и от... 101 години. Стилът се запазва и, по-важното, дългът към мъртвите и достойните все пак се изпълнява. Защото дългът бе високата тема в живота на този човек и само с мисълта за дълга можем да отключим поуките на неговото дело.

Георги Ст. Георгиев бе рядък, странен, във всяко отношение необикновен. Сега разбирам, че той не беше изключение, че всъщност той беше нормата за достоен българин - но норма, която никой не се напрягаше да следва. Изглежда, от чувството, че е самотен и неразбран в своите възгледи за човешко и гражданско поведение, той прекара последните десетилетия от живота си затворен в едно друго, по-истинско време, сгряван единствено от унищожителния огън на дълга си. Мизерията, която понасяше, бе непредаваема с думи. Днес бедните са на всяка крачка, но през седемдесетте години бе трудно да си представим лишения и нищета, каквито изпитваше този ерудиран, горд и съвършено независим колега. И точно неговата студена гордост, недостъпността му за съчувствие и непреклонният му дух ни помагаха да се преборим със съжалението и да общуваме без стрес и смут.

Старецът идваше в редакцията, където си изкарвах хляба, предлагаше прецизни справки и забележки към различни издания, както и извънредно интересни текстове за историята на прославени български родове по света. Беше любезен, но и дръпнат човек, кипваше от всяка некомпетентност. Общо взето, избягвах да имам вземане-даване с него. Но веднъж той се заседя, разпитваше ме и просто ми досаждаше, докато открих, че разпитът му е много ловък, професионален и твърд. Почнах да внимавам, но Георги Ст. Георгиев вече бе заситил любопитството си, прекара информацията през някакво негово си сито и остави единственото, което го бе заинтересувало: "Трябва да сте щастлив, господин Донков, че и двамата Ви деди са се били в Девета плевенска дивизия. Чест и богатство е за всеки дом да има в родословието си такива бойци. Някой ден ще разберете какво наследство е това за Вас и за синовете Ви." И сега трепвам от тези думи. Не че бях забравил войнишката съдба на дядовците си, но в съзнанието ми те живееха по-скоро като твърди и работливи земеделци с предостатъчното достолепие на орачи, а не с ореола на отчаяни и възторжени храбреци от Девета плевенска, останала безсмъртна и непобедена в историята на Първата световна война.

А след тази бърза и проницателна анкета Г.Ст. съвсем открито ме отдели от другите ми колеги, отнасяше се към мен сериозно и търпеливо, позволяваше си да обсъжда някои събития от съвремието, които го озадачаваха, не се поддаваха на обяснение с неговата нравствена система. В един прекрасен ден открих, че следи и текстовете ми в печата. Тъкмо бях публикувал първата си статия за построяването на паметник на Незнайния воин в София и вече изпитвах натиска на недоволната администрация - подобен паметник не се "вписваше" в стилистиката на тогавашния период, не се "връзваше" със социалистическата ценностна система. А и героите в тогавашните списъци бяха проверени, одобрени, прономеровани. Не мога да кажа, че Старецът ме похвали, това вече би било сензация, но ме окуражи: всяко полезно нещо започва от нулата, само семе, което не е посято, не може да се надява на плод. Това бе желязното разбиране на онова неповторимо поколение. Дедите ми имаха подобно правило: орач не е врач. Те го следваха дори в десетилетията на пълна безнадеждност, когато идеалът им бе зачертан, забранен, заличен. Но правилото им "работеше", убедих се на собствен гръб: обществото някак неусетно за самото него всмука идеята за паметника на Незнайния воин, свикна с нея, износи я и твърде скоро я осъществи. Само дето Старецът повече от година беше в земята.

В един изпълнен с несгоди и устрем живот, Георги Ст. Георгиев бе успял да слее и да изпълни военния и писателския си дълг, да извърши своя ратен и литературен подвиг и да ги сложи в нозете на Отечеството. Автор е на книги, които още могат да се открият в библиотеките: проза, публицистика. Двутомникът "Срещите ми с бележити френски писатели" представлява ценност от европейска величина. Но на върха на литературното му дело стои прочутата "Един от Първа дивизия", бестселърът на разранената българска душа. Никой от онези, които са чели книгата, не би се наел да я преразказва. Но тя беше един от литературните митове на следвоенните десетилетия. Откровение за героизма на едно излъгано поколение, утеха за неправдите и за покрусата - читателят я боготвореше. Чувал съм съвременници да я сравняват със стихотворението на Стамен Панчев. За седем години след появата си "Един от Първа дивизия" има пет издания. После е забранена. Шестото издание излезе през 1992 г.

Потопен в забрава (и в забрана), Георги Ст. Георгиев бе останал с неразпилян дух, пълен с планове и с надежди. За стария воин от фронтовете на Първата световна война писателското поприще бе място за служене на България и в това служене той не позна умора. През 1960 г. излиза разтърсващата му статия "В защита на българския език", която сепва обгърнатото в немара общество. Точно в тази статия изповядва: "Не съм и печатал осемнадесет години." Може би от нея и започва последният му образ, с който и остана в съзнанието на малцината, допуснати да го познават: образът му на ерудиран критик и перфекционист, нетърпящ неточност и незнание, както и полузнание, полукултура, полуграмотност - ширещи се, впрочем, тогава, както се ширят и днес. По онова време издирваше и допълваше пропуските в различните енциклопедични издания и речници, разкриваше и изправяше неточностите. Бележките му по такива поводи във вестниците, едновременно доброжелателни и хапливи, бяха някакъв особен, негов си акцент в тогавашния български печат.(Запомнил съм коментара му на Кратката българска енциклопедия и пожеланието да се впишат и бойните отличия на мъжете, включени в нея. Кой би отворил дума за това във време, когато властта се гнусеше, а и гневеше от миналото?) След смъртта си той самият се превърна в един пропуск: не можах да го открия в нито един речник и енциклопедия, претъпкани с имена на чиновници и фигуранти от културата и кариерата. С някакво свръхестествено упоение търсеше факти и свидетелства за българското присъствие в историята, духовността и процъфтяването на други народи, сякаш беше по силите му да възстанови потъпканата, а и пропиляна българска гордост. Имаше упование в гордостта, защото тя го беше съхранила и сигурно вярваше, че тъй ще съхрани и нацията.

Когато навърши седемдесет и пет години, той написа и раздаде в тесен кръг един циклокстилен свитък, озаглавен "Слово за дълга". Това бе речта му, която би прочел на юбилея си, ако би приел да бъде отбелязан. Чел съм Нобелови лекции, които не могат да се мерят с това Слово. "Прилагайки към други лица свои разбирания - пише авторът, - естествено е да ги приложа преди всичко към себе си. Принадлежа и на своята среда, на своето поколение. Към средата си имам задължение, към поколението си - дълг. Трябва да го изпълня.

Когато в 1753 г. Бюфон бе приет във Френската академия, наруши създадения повече от век, от самото начало, ред. И вместо да държи реч в чест на този, на чието място бе избран, произнесе "Слово за стила" с основна мисъл "Стилът е самият човек".

И аз ще наруша създадения в случая ред. И вместо да изкажа пряка благодарност на тези, които ме почетоха с приветствията си, ще произнеса "Слово за дълга" с основна мисъл "Дългът е самият човек". Облекчавайки Бюфоновия израз, ще кажа направо - Дългът е човекът."

Това е началото на една страстна, странна за един седемдесетипетгодишен човек, поема за изпълнения и заплатен с кръв и страдание дълг на едно поколение, поруган от победители и забравен от потомци. "И седмината ми бойни другари умряха, а аз съм жив - обяснява авторът. - Защо ли? Несъмнено, за да има кой да разкаже за тях." И пред нас се разкрива саможертвата на българските мъже от началото на века, тяхното верую, техният идеал. "Щастието е в самите нас. То е в изпълнението на дълга."

Няколко екземпляра от Словото се изгубиха в кръга на познатите ми. Разбирах ги, кому не би било жалко да върне такъв текст. Всеки път авторът ми даваше нов, без да осъди немарливостта ми, която инак демонстративно презираше. Очевидно предназначението на този трогателен циклостилен "самиздат" бе именно да остане сред читателите. Поривът и подвигът на поколението, за което се отнасяше, бяха зачеркнати в официалната история, възприемаха се като упрек към наследниците и като срам пред съседите. Разбирах, че нищо не може да се направи, защото една несправедливост непрекъснато поражда други несправедливости, но тъкмо горчивото достойнство на този човек ме накара да си обещая някой ден да напечатам "Слово за дълга". За да има белег от него, а и като защита от плагиат и мародерство, реших да цитирам поне откъс в книгата си "Ранни мемоари". Писах на автора с молба за разрешение и за някои данни, с които да го представя. В отговора му се съдържа всичко, което още не съм разказал в тези редове:

"...Роден съм на 4 декември 1896 и с набора си (46) завърших Школата за зап. подпоручици, както се наричаше тогава, във възможно най-кратко време - 5 месеца и 12 дни. Попаднах в един от най-добрите полкове - 41-ви пехотен, Първа софийска дивизия. Участвах в Добруджа, гдето бях тежко ранен при първата атака на Кубадин - картечен куршум прониза гърдите ми до самото сърце. Военноинвалид съм. После в Румъния - страшните уморителни походи, боевете и студовете на Серет - 35 под нулата. Македония - най-напред в Завоя на Черна и после до края в Битолското поле. Попаднах в заложничество (в състава на трите дивизии: Първа, Шеста, Сборна - 80 хил. души). Организирах бягство и с четирима офицери избягах, като за единадесет нощи минах 230 километра. Газих в брод Вардара съвсем гол (13 ноември, в 3 часа през нощта).

В полка осем души поручици, седем от които гимназиални учители и адвокати и един на действителна служба, бяха взводни командири, аз подпоручик, студент с един семестър и на 21 година бях ротен командир. Действующият поручик подаде рапорт до командира на полка с оплакване как може той, по-възрастен от мене, с един чин в повече и действующ, да е взводен, а аз ротен. Но командирът на полка сложи на рапорта му следния надпис: "Аз раздавам ротите си не по старшинство, а по достойнство."

Награден съм с три ордена за храброст, два от които са златни, първа степен. За бягството от заложничество командирът сметна, че това е подвиг, представи ме, бях награден с Ордена за военна заслуга, със зелен венец (военно отличие).

Изпълних дълга си докрай, като написах спомените си от войната "Един от Първа дивизия", които за седем години претърпяха пет издания..."

Сега, като преписвам тези редове, изтръпвам от нещо, което до днес е убягвало от съзнанието ми - с почти пронизано още в първите боеве сърце Г. Ст. бе провоювал цялата война! Беше водил ротата си под куршумите. Беше участвал в повече от двайсет патрулни нападения (разузнаване с бой в разположението на противника, в което се включват само доброволци). Беше бягал от заложничество и беше газил ноемврийски ледени реки. С това сърце бе преживял покрусата и крушението на националния идеал, отхвърлянето си от литературния свят, цензурата, премълчаването, забраната. С това сърце надвиваше старостта, самотата, позорната (за обществото, което го бе обрекло на нея) нищета.

На 5 януари 1980 г. старият литератор почина. Лежеше посред зимното гробище, угаснал сам и непримирен, непобедил и непобеден, заобиколен от безпомощни мъже, които не знаехме как се постъпва в такъв банален житейски епизод. Имаше и групичка много възрастни господа и един от тях ни каза: "Знаете ли кого погребахме днес? Днес погребахме най-храбрия жив българин!" И тогава научих за онези, повече от двайсет, патрулни нападения, които още на младини го бяха превърнали в легенда за неговото поколение.

Понякога сякаш все още го съзирам из уличките около площад "Славейков" - с трескавата, неспокойна походка, с дългото му до петите палто, понесъл някакъв ръкопис или просто съдинката с мизерната си храна. Защо не ме напуска този образ? Дали защото делото на истинския гражданин и родолюбец по правило остава недовършено? Или защото той не остави след себе си никого от своята кръв, никой, който да запази поне снимката му? Или просто и той влиза в числото на онези значителни българи, които не оставиха потомци, и потомци трябва да им бъдем ние - чуждите синове? А след нас - и нашите синове.

Защото и този дълг се предава по кръвта.

А нали дългът - това е човекът!