Калин ДОНКОВ

Нетърпението, с което начеваме и после отхвърляме годините, оставащи до края на хилядолетието, за сетен път издава нашата неизкушеност в световните процеси, наивния ни и романтичен възглед дори върху собствения ни живот. Впрочем, това за живота е повече от обяснимо: нали все пак го живеем за първи път! (Нищо, че и за последен...) Но всякога, когато календарът завърши безшумния си листопад, ние затваряме очи и опитваме да забравим: смъртта, страданието, горестта. А също и несполуката, загубата, измяната, излъганата надежда, несполучливата любов. Страхуваме се, че ще пренесем раните в идващата година, както сега се плашим да ги вземем със себе си в очакващия ни век. И бездруго не вярваме, че той ще ги излекува. И все пак илюзията, че ще можем да започнем на чисто, не ни напуска. Понеже все не искаме да повярваме, че всичко, което предстои, вече неведнъж се е случвало на Земята и ако нещо още не е било, то това сме единствено ние с вас. И че в каквото и да прекрачим - в ден, в година, в хилядолетие - ние пренасяме в него цялото си същество, а не само щастливата част от него...

Една легенда блуждае и до днес в средата на Северна България и аз познавам поне дузина семейства, готови да се закълнат, че тя е част именно от тяхното родословие. Подробностите са всеки път различни, което подсказва, че или тази драма наистина се е случвала неведнъж, или хората страстно, жадно са я приспобявали към своя живот, към своя дом, към своята душа. Версиите са различни, обяснимо покъртителни, но идеята за необходимата болка остава непокътната във всяка една от тях.

В дълбочината на отминало столетие, в пълна с видения и разбойници нощ мъж в разцвета на мъжеството си се връщал от Угърчинския (или от някакъв друг) панаир. Продал добитък, купил армагани и не изтърпял да чака спътници и съмване - тръгнал си за вкъщи. В някаква теснина го нападнали черкези, наскачали върху него, сборили се, но конят дръпнал силно, разблъскал другите ездачи, измъкнал го. Занесъл го у дома.

Когато свалили стопанина от самара, той бил в несвяст, бледен, отвъден. В гърдите, до сърцето му, стърчал забитият черкезки нож. Ножът е и в сърцето на преданието; в някои от къщите, където тази история се съхранява и почита, ще ви покажат и самия нож - всеки път различен, но несъмнено с някои признаци на кавказка направа, и след повече от столетие зловещ.

С ножа в гърдите мъжът живял четиридесет дена. Баячки, ходжи и стари хора съветвали желязото да не се пипа, надявали се, че някой ден раната сама ще го отхвърли. Той скоро се окопитил и отново бил мъж сред другите мъже, излизал из село, влизал в кръчма и в черква, нощем лягал в съпружеското легло. Но заспивал трудно и за малко, стоманата му причинявала болка, в стаята непрекъснато горяла восъчна свещ.

Щом родът му е продължил, значи децата му са били вече родени, но изглежда са били съвсем малки и още нямало кой да го отмени на полето, защото на четиридесетия ден мъжът впрегнал воловете и излязъл на къра. Може би е искал да им остави нивите засети. Или просто това си е била житейската му програма и той въобще не си е представял друг избор. По някое време спрял за почивка, полегнал и се унесъл. Чистият въздух и четиридесетте нощи безсъние лесно го приспали. Тогава по пътя минала лелята, татковата му сестра. Била омъжена в далечно село и като видяла познатата нива и разпрегнатите волове, затичала се още отдалече. Намерила братовото си момче да лежи с нож в гърдите, изпищяла и измъкнала ножа. Племенникът трепнал, отворил очи и издъхнал.

Тази история е разказвана, оспорвана, идеализирана, иронизирана, преиначавана. От нея някога би излязла чудесна сърцераздирателна балада за певците с крачните хармоники; днес е напълно годна за някой балкански филмов екшън. Но, изглежда, човешката маса, в която тя е запазена и обезсмъртена, не иска да я отстъпи на изкуството. За нещо още й е необходима, за нещо й служи и днес.

Може би за същото, заради което тъй сбито и набързо я разказваме и тук. Може би заради директната поука, че ако отнемем болката на живота, ние го прекратяваме. Че страданието е между всичко онова, което ни прави живи. И че не можем да се отървем от него на всяка цена.

Може би точно заради тази тайна на съществованието, която едно предишно столетие опитва да предаде на бъдещето. И която ние трябва да пренесем...