На живо
Тончо Русев: АКО СЪМ ПРОПИСАЛ ПЕСНИ, ТО Е БИЛО ПО НЯКАКВО СКРИТО СЪОБРАЖЕНИЕ НА СЪДБАТА
Интервюто взе Калофер ГРИГОРОВА

- Забелязвам, че журналистите все така се лепят по тебе. Дали причината не е в това, че даваш хубави интервюта?
- Отдавам го единствено на това, че съм прям и откровен, не се представям за някой друг, по-умен и по-важен. Сигурно и журналистите избягват да поднасят на читателите си предвзети и напудрени събеседници. На това го отдавам, а не, че съм чак толкова велик...

- Но в тези интервюта ти често говориш повече за другите. И все слова, приятни за ухото. Дори когато те атакуват с въпроси за колеги, които публично са те огорчили, пак не успяват да изтръгнат остри думи...
- Наистина съм от онези, които дават бурен израз на възхищението си, на радостта си от всяко хубаво нещо: написано, изсвирено, изпято.... Цял живот ще съм благодарен на родителите си, които ме предпазиха от завистта. Нямам и вродена злина, която да омрачава отношението ми към хората. Още се учудвам, че този начин, по който посрещам чуждия успех, държи мнозина нащрек. Не могат да повярват, че радостта ми е чистосърдечна...Тяхна работа...Но има и друго: отношението ми към изкуството е такова, че не мога да пренебрегна чуждия талант заради характера или, да речем, заради някакви провали на човека спрямо мен.
Имал съм в живота трудни отношения, имал съм остри, почти трагични раздели с приятели, с които сме делили хляб, а и мъка, но въпреки разочарованието, въпреки гнева дори никога не съм одумвал, иронизирал или както и да е оскърбявал тяхното творчество. Изглежда съм донякъде фанатик по отношение на изкуството и не искам да го омърсяваме с човешки дребнавости. А от друга страна - много си скъпя тази черта и внимавам да не я загубя. Първо: сам виждам, че тя ме отличава от мнозина, при това ме отличава изгодно. И второ: откъде-накъде трябва да загубя тази радост, която изкуството на другите ми носи? Толкова много ли са радостите в нашия живот?

- Кажи нещо за биографията. Не да си разказваш биографията, а по-скоро: за какво му трябва на артиста биография?
- Биографията е училището за изстрадването на нещата. А науката на изстрадването е половината от науката на творчеството. Даже в... "лекия" жанр. Биографията се оказва решителна за успеха и често пъти фатална - ако липсва. Не ме разбирай погрешно: не само мъчнотиите и изпитанията са необходимият опит. И радостта е опит! И радостта е капитал на твореца. Но, да кажем, за радостта ще питаш някой друг...
Аз почнах от подземията на живота. Когато завършвах гимназия, беше модерно да се отива "в производството". Започнах работа като шлосер в завод "Червено знаме". В Бургас, естествено. Това беше някаква мода на времето, но аз постъпих с жар, с нетърпение. Сладък ми беше хлябът в работническия стол, ходех целият в масло, баща ми работеше редом - в депото, майка ми - и тя. После съм свирил на най-различни места... Това ми дава стабилност пред всички премеждия, а в живота, пък и в творчеството - премеждия дал Бог. Да знаеш, че стойностите около теб не се изчерпват с твоята личност, нито с твоите напъни, че трябва да се бориш за място сред другите ценности на хората - това не е само "информация", това е съзнание за нещата, без което си загубен.

- Възможно ли е в това, бездруго и развлекателно изкуство, нашите загуби, страданието, бедността, да станат материал за художество? Питам те, защото твои са думите: "Какво знаят онези, които не са свирили в кръчма, не са свирили на погребение?"
- Когато пише музика, човек по-скоро иска да надвие мъката, отколкото да я изрази. Да я превърне в нещо светло, лечебно, щастливо. И в това си "бягство" от собствените си тъги, той увлича и слушателя - извежда го "на открито", на слънце. Може би така най-често се ражда лекото в "леката" музика - неслучайно най-великите в жанра са имали тежка житейска съдба.

- Спомняш ли си какво точно те "хвърли" в естрадната песен? Има ли конкретна творба, която да те е подтикнала да опиташ непременно да създадеш "нещо подобно"? Или причината е била някакво лично изживяване? Или непреодолима нужда да изразиш нещо от себе си?
- Увлеченията ми бяха преди всичко по джаза. Имах, разбира се, опити в композицията, но не смеех на никого да ги покажа. В началото ми се струваше, че това не е мъжка професия, притеснявах се от собственото си увлечение. Пръв ме поощри Кирил Дончев, известният филмов композитор, мой приятел от Бургас. После, като работех в оркестъра на Сатиричния театър, кураж ми даваха Енчо Багаров, Георги Калоянчев, Нейчо Попов. Харесаха композициите ми, съветваха ме да ги публикувам, но аз пак не вярвах, струваше ми се, че тези зевзеци ме поднасят. Започнах истински с инструментални пиеси. Към песните ме тласна, ако искаш самата истина, добрата българска поезия. Дълбоко обичам поезията и хубавото стихотворение винаги е извиквало у мене някаква вътрешна, особена музика.

- Ти си бил тромпетист по това време, свирил си всеки ден, много и много и всякаква музика. Как съжителстваха у теб твоята, написаната вече и още ненаписаната, и другата, "чуждата"? Какъв беше резултатът от това "съвместителство", освен, че в края на краищата, остави тромпета?
- Това едва ли се помни вече, но бях много добър иструменталист. Бях виртуоз-тромпетист.И ако почнах да пиша песни, то беше не защото ми липсваше изява. Напротив. Като музикант в оперни и в симфонични оркестри съм изсвирил почти цялата световна класика.
Първо работих в пернишкия оркестър. Спомням си,че сутрин ставах в четири и половина - пет, за да хвана влака в шест. Зимно време пътеката до трамвая аз я правех, поне един час чаках на гарата влакът да се накани да тръгне, за да стигна в осем и половина в Перник и в девет да ми кажат, че репетицията се отлага "за утре". Свирил съм в Софийската опера, в Бургас - в симфоничния оркестър и в операта от първия й ден, бях диригент на хора на моряците, вечер свирех в казиното. Но ако съм прописал песни, то е било по някакво скрито съображение на съдбата.

- Какво би казал за собственото си дело в българската песен? С какво предпочиташ да отговориш: с цифри, с някаква равносметка или със... скромност? Последното е най-лесно, но в интервю не върши работа...
- Може да пробваме и със скромност, но кой ще ни повярва? По количество съм просто... ударник, но сериозният творец и на това не отдава значение. Имах щастие да работя със съзвездие от имена в българската музика, в среда, която сама по себе си бе климат и мерило за творчеството. Бях близък приятел с "патриарха" Йосиф Цанков. Толкова бях респектиран от неговото дело - да, тук можем да употребим тази дума - толкова бях очарован от музиката му, че когато ми обещаха да ни запознаят, няколко вечери не спах, не можех да хапна - от вълнение. До края го боготворях, треперех над него. После, вече приятели, като се прибирахме от някое заведение, защото Йожи беше и бохем, никога не го оставях, без да го заведа до вкъщи. Прибирах го, помагах му да си легне и го оставях, едва като го видя в леглото... Подобна история имах и като ме приеха в Съюза на композиторите. По изключение ме приеха, защото тогава автори от естрадата не пускаха. Дадоха ми карта за клуба и аз реших да го отпразнувам. Но стигнах до вратата и се върнах: вътре бяха Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Петко Стайнов, Любомир Пипков. Няколко вечери подред ходех до вратата на клуба и не смеех да отворя вратата. Защо ти го разказвам това - защото така са ми изглеждали хората, които имат дело в музиката. Дали приличам на тях - още не мога да преценя. Пък и моя работа ли е това?

- Ако можеш да се поклониш на някого от великите в жанра, ако можеш да го срещнеш или така, отдалече, на кого би се поклонил?
- За Йосиф Цанков вече се разбрахме. Сто пъти, ако трябва, сто пъти ще му се поклоня. В портфейла си нося две листенца, хербаризирани листенца от цветя. Едното е от гроба на брат ми, другото - от гроба на Йожи. И още: Гершуин, Кол Портър, Дунаевски, Дюк Елингтън - гениални музиканти...

- Запомнил съм увлечението ти по музиката на Дико Илиев. Ти беше подлудил всички ни, стресна ни, засрами ни, сума хора писахме тогава за стария маестро. Беше забравен от музикантската върхушка и от държавата, но дигнахме шум до бога, приеха го в Съюза на композиторите, дадоха му орден, звание някакво. Не че стана по-велик, отколкото си беше, но един урок за обществото никога не е излишен...
- Аз дори не го познавах лично, представи си - никога не се срещнах с него. Дико Илиев е еманация на българската душа. Много малко земи имат такива гениални мелодици. В неговата музика има закодирано нещо от основния код на българина, което не се променя с времето и което всички поколения във всеки век ще могат да разчетат. И пак - тъга. Хората играят хоро и плачат! Кой народ познава такова нещо? Музика, която те кара да обичаш, да простиш, възвишава те... Ето го пак изстрадването на изкуството! Почнал е като музикантски ученик, храненик на духовата музика в някой полк. Пратили са го близките му да носи тъпана, докато му дадат някоя свирка да опита. И после - на върха! И после - безсмъртен! И най-важното - народът сам го решава. Веднъж (когато се разшумя най-после) решили да му дадат някаква правителствена награда, та поискаха мнението на Съюза на композиторите. В управителния съвет всички питаха кой е този Дико Илиев! Но, в края на краищата, времето слага черта под всичко. Нека така да бъде и с нас...

- И сега се отдаде на музиката за деца... Защо? Докога? Има ли и скрита причина?
- Амбицира ме това ,че много от песните за деца са или много сложни, нещо като музикални кръстословици, или пък са съвсем пошли. Може и да се появят утре хубави песни, но детството на днешните деца вече ще е минало. Донякъде за това реших да се "намеся"... Пък и музиката за деца е сериозна творческа задача. Там присъдата е незабавна и неподкупна. Децата не познават снобизма и конформизма. Никога няма да пляскат от приличие. Те или харесват и запяват, или се въртят и се прозяват.

- Разкажи историята на някоя песен...
- Няма да ти разправям как ставам сутрин, обличам халата си и сядам пред пианото. В действителност, през целия ден хвърча насам-натам, ако намеря време - надвечер поработвам. Добре, че песента най-често си идва с късмета. "Ти сън ли си?" - ами че това ми е от най-хубавите неща! А обядвах, когато ми се обади един приятел да ми прочете това стихотворение. Седнах за две-три минути пред пианото, записах я и...продължих да обядвам.
Особен спомен ми е "Наше лято". Баща ми я обичаше много, сигурно по някакъв начин изразяваше и неговата душа в края на живота му. Заръчал ми беше да я пуснем над гроба му, като си отиде. Защо реших, че хората ще си помислят нещо, та не го направих? Още ме мъчи това...

- Винаги сме си въобразявали, че изкуството ни на някого служи, някому помага, спасява някого. Ти има ли късмета да срещнеш човек, когото твоята музика да е утешила, или в нещо подкрепила, или поне развеселила?
- Има всякакви истории. На някои вярвам, на други - не. Но ето една, за която се подписвам. Беше през най-трудната зима, деветдесет и първа - деветдесет и втора година. Помниш какво нямане беше, какъв студ, каква оскъдица. Минавах през площада пред мавзолея и там, пред галерията, един човек свиреше "Незабрава" на акордеон. Като ме видя, разтегна го широко и засвири още по-силно, пък аз от стеснение не можех да намеря дребни, забързах в студа, струваше ми се, че всички мене гледат и исках да се скрия, защото и сълзи ми потекоха. Това го слагам над всичко и това е за мене повече от всяка гордост и награда, че видях един човек с моята песен да изкарва залъка хляб.

- Кажи каква музика слушаш напоследък? Кой композитор? Кой певец, кой музикант? А какво слушаш цял живот - така, заради душата си?
- Трудно ще повярваш, че напоследък все повече ме завладява народната музика. Какво да правиш - алфа и омега. То е в кръвта ни, а ние сме забравили това. Но кой учи българското дете да играе Ганкиното хоро? Та Ганкиното е в такт 11/16, чужденците се чудят как да го изчисляват, а то го познава и го "прилага". Закодирано му е, както май говорихме вече. Околните народи са доловили това нещо за себе си, изградиха новата си музика върху национална основа - и ако искаш да знаеш, с това тяхната музика е силна, точно с това тя ни превзема и тук, в България. Дори плахите ни опити са били отхвърляни, осмивани, прекратявани по някакъв начин. Теодоракис ми е разказвал как след войната, когато Гърция е била залята от американска музика, на него и на Хадзидакис са им поръчали да създадат толкова разпространената днес "елиника трагудя". Затворили се в някаква вила край Атина, трудили се година и половина - две, създали са тази интонация, създали са и прочутото "бузуки", което въобще го няма в инструментариума на гръцката музика. Преценили са, че има нужда от инструмент, подходящ за новата мелодика, и го... изобретили. Хвърлили са труд да разчетат националния си код и после той им гарантира невиждан успех.

- Все пак не каза: каква музика слушаш?
- Слушам я повече "по работа". За душата - по-рядко. Най-вече симфонична музика и джаз. Любим композитор ми е Чайковски. И най-често: Четвърта, Пета, Шеста симфония. Когато ми е тъжно, или тъпо, или въобще трудно, пускам си последната част на шеста симфония и...се оправям.

- Каква надежда таиш в душата си за своите песни? Вярваш ли,че ще останат "във времето"? Разчиташ ли на това?
- Тази музика живее кратко. Е, кой не иска да има поне една "Компарсита"! Но хубавата песен, макар и в своето си време, дава нещо на човека, нещо светло, нещо добро. А доброто в човека, веднъж възникнало, не умира лесно. То се предава и в поколенията. Значи, остава ни да вярваме, че ако сме извикали доброто у хората, чрез него може и да останем при тях...