Футбол
БЪЛГАРИТЕ СЕ ВРЪЩАТ НА СВОЯ КОСМОДРУМ - ПАРИЖ
Пламен НИКОЛОВ

В продължение на повече от три години съзнанието на българина остава будно и отзивчиво за приятните спомени от световните футболни финали в САЩ. През лятото на 1994 футболът обедини за няколко седмици цялата нация, провокира спонтанни шествия на радостта и направи така, че по улиците да се прегръщат стари врагове, комунисти и демократи, привърженици на "Левски" и на ЦСКА. Според някои любители на силните фрази подвигът на нашия национален тим по американските терени представлявал своеобразен катарзис за народа. Всъщност защо да не се каже и по-простичко: българинът си припомни, че може да бъде горд, че може да има достойнство, че не е непременно международен аферист, че не е нищожество, а е част от талантливо племе, което по нищо не отстъпва на многолюдните нации.

През 1994 България вероятно имаше нужда от еуфорията на лудото американско лято. В страната тегнеше политическа нестабилност на Беровото правителство, ден подир ден пирамиди и съмнителни банки изцеждаха париците на българина, а икономическата криза събираше сили, за да се стовари с фаталната си тежест върху него. Цялата тази несигурност витаеше във въздуха и трябваше човек да е много повърхностен, за да не я усети.

Точно тогава футболистите тръгнаха към своя триумф, който за известно време изпълни ролята на социален отдушник. България бе раждала няколко поколения талантливи футболисти, пет пъти националният тим се бе класирал за финалната фаза на световни първенства, но спортното щастие все изневеряваше на нашите и до 1994 не бяха записали нито една победа в тези участия. Шансът споходи своята благосклонност. Би било неучтиво към бившите вече футболисти да се твърди, че така наречената "Пенева чета" е превъзхождала с футболните си дарби предишните, неуспели поколения. Едно от обясненията за успеха в САЩ е колкото елементарно, толкова и логично: футболистите от националния отбор на 90-те години имаха житейското предимство да излязат млади зад граница, да играят в силни европейски клубове и да трупат опит в перфектна професионална среда. Тези момчета се връщаха в родината по сигнал, обличаха екипа на националния тим и излизаха на терена с порасналото самочувствие на играчи, които знаят цената и възможностите си. Само за няколко години те се бяха научили да гледат на футбола по-скоро прагматично и професионално, отколкото емоционално и патриотарски: излизаш мобилизиран, побеждаваш, срещу което получаваш добри пари и добри нови оферти. Ако загубиш, всичко започва отначало. Идващите от чужбина българи вече знаеха как да използват една победа за трамплин към следващата. Пък и бяха създали имена, с които другите започнаха да се съобразяват.

Погледнати от един по-особен ъгъл, победите по американските стадиони носят белега на невероятния късмет, който съпътстваше отбора през цялото първенство. Съвсем не е безпочвено следното разсъждение: първите два гола срещу подменения състав на Гърция дойдоха след дузпи в началото на всяко полувреме, Аржентина излезе срещу нас, осакатена от дисквалификацията на Марадона и ранната контузия на Каниджа, срещу мексиканците рулетката на дузпите бе на наша страна, а накрая сензационната победа над Германия дойде след отменен втори гол на световните шампиони, който двама от всеки трима съдии щяха да признаят за редовен. Този ред на мисли няма за цел да илюстрира пословичния български нихилизъм. В крайна сметка, нашият тим постигна първата си победа на световни финали, а след това елиминира колоси във футбола, за да се нареди на изключително престижното четвърто място в света.

Футболистите се превърнаха в национални герои и изстрадалият народ, комуто предстояха още по-тежки изпитания, ги посрещна точно като такива - с фанфари, песни, знамена. Жълтеещите все повече вестници у нас свършиха останалото: на хората постепенно беше внушено, че депутатите са дебили, културата загива, здравеопазването и образованието са закрити, останалият спорт агонизира и единственият лъч на надежда и щастие е националният футболен тим. Посредственото представяне на европейското първенство преди две години охлади донякъде напъните да бъде издигнат футболът от феномен в култ.

Сетне дойде ред на хиперинфлацията и на катастрофата, наричана евфемистично "криза", които така сграбчиха бедния българин, че на него вече не му беше до футбол. Дори скандалите на новия треньор Христо Бонев със Стоичков, Лечков и Пенев, които в други времена биха предизвикали широк обществен резонанс, останаха някак си на заден план. И какво по-естествено от това? Хората мислеха за собственото си оцеляване и нямаха сили да се раздвояват с проблемите на футболните милионери. Но времената се менят. Понякога към добро. Така стана и у нас.

С встъпването в длъжност на новия президент и на новото правителство нещата в държавата започнаха постепенно да се нормализират, хората се поуспокоиха и в сърцата им пак се отвори място за футбол. Тъкмо навреме. Предстояха трите най-важни домакински квалификации за световното първенство във Франция. Върху националния тим отново се стовари цялото внимание, което носеше със себе си огромно напрежение. Не че е толкова важно за отбелязване, но в тези тежки битки на официалната трибуна на стадион "Васил Левски" застанаха държавният глава и почти цялото правителство. Макар някои от политиците да не се интересуват хич от футбол, с присъствието си показаха съпричастност не само към отбора, но и към вълнението на народа, който от душа желае успех на своите футболисти.

Без излишен блясък и ефекти България победи Кипър, Израел и междувременно Люксембург, за да се стигне до кулминацията Русия. Този дългоочакван сблъсък в София предизвиква лавина от емоции. Жадуваната победа над Голямата северна мечка беше въпрос не само на класиране за световните финали, въпрос не само на спортна, но и на национална чест. В шумната подкрепа от 50 000 на стадиона и от няколко милиона пред телевизионните екрани се концентрираха дългогодишен гнет, жажда за възмездие и генетично кодираната амбиция на дребосъка да надскочи боя си. Пак същият отбор се нагърби с бремето да вземе реванш за годините, в които дори мисълта за победа на български спортисти над СССР се смяташе за провокация. С паметния гол на Трифон Иванов момчетата доставиха и тази радост на народа си. Победата над Русия бе мехлем и амброзия, а означаваше още седмо участие на България на световни финали.

Натоварени пак с надеждите на цяла България, през юни възпитаниците на Христо Бонев ще стъпят отново в Париж - космодрума, от който на 17 ноември 1993 ракетата-носител Емил Костадинов ги понесе към небесата. По терените на Франция те ще трябва да защитават реномето си на четвъртата сила в света и на играчи от висока класа. В такива случаи прогнозите са най-рискованото нещо. Още след жребия в Марсилия на 4 декември 1997 бяха сторени първите облози. Според някои "тесни специалисти" България няма шанс да излезе от групата, т.е. да играе на 1/8 финал. Други са убедени, че футболистите са в състояние да повторят подвига си от САЩ. Всички са единодушни обаче в едно - че нашият тим попадна в най-тежката група заедно с Испания, Нигерия и Парагвай. На това световно първенство българският отбор вероятно ще бъде с най-високата средна възраст, а това означава и най-опитният. Работа на Христо Бонев, на техническия щаб и на самите играчи е да намерят най-добрата "вакса", най-добрият път към първите две места в групата. А на обикновения запалянко пред телевизора му остава да си изстуди бирата, да нареже мезе и да стиска палци на своите кумири.