Консултации
ОЦЕЛЯВАНЕТО Е ТВОРЧЕСКИ ПРОЦЕС
Руси МАРИНОВ

В последните години понятието криза навлезе дълбоко в речника на обществото и се употребява за характеризиране на най-различни състояния. Едва ли обаче всеки се замисля какъв е смисълът на понятието криза, какво се крие зад този израз.

Понятието криза като термин възниква в медицината, а по-късно и в психологията за обозначаване на критични процеси в човешкото тяло или психическото състояние на личността. През ХVII и ХVIII век изразът криза започва да се използва за дефиниране на икономически състояния и обществени процеси. Така че терминът не е еднозначен и често се използва неточно.

В общоприетия смисъл криза е понятие с негативно звучене, но всяка криза има и позитивни аспекти. Тя се развива в няколко периода (предкризисен, критичен, следкризисен) и поредица от фази. Това е момент, когато възникват нови ценности и норми. В момент на криза хората не могат ефективно да действат заедно, но стават възприемчиви към нови начини за действие и стилове на поведение. Обикновено в кризисните периоди в обществото навлизат нови идеи, светогледи или модерни технологии и се сблъскват със старите нагласи, отживелици и идеологеми. Знае се, че не можеш да направиш нещо ново, без да разрушиш нещо старо. При налагането на новото възникват конфликти, които активизират играчите на социалната сцена.

Сега всички говорят за кризата в обществото, но за да възникне тя, предпоставките са се създавали десетки години. Само предкризисният период може да трае 5-6 и повече години, което показва, че голяма част от процесите са се извършвали "на тъмно". За индивидите, които изпитват кризата на гърба си, е очевиден само един малък повърхностен пласт. Нещо повече, този пласт не е един и същ за всички индивиди.

За изследователите кризата е интересен период не само и не толкова на разрушение, а преди всичко на съзидание. Той не може да се контролира, но може само ефективно да се управлява. Въпросът е доколко групата, организацията или обществото като цяло са готови да управляват кризисните периоди. Успешният изход от обществено и/или икономическо кризисно състояние зависи в значителна степен от правилното възприемане и познаване на ситуацията. Пречка за това обикновено са обременеността със задръжки, политически предразсъдъци и стереотипи.

Кризата предоставя благоприятни възможности за индивидуална проява, за засилване на ролята на личността, на нейната отговорност и действията й. Оцеляването по време на криза зависи от активността на творческите индивидуалности и малцинства. На науката отдавна е известно, че общество, в което индивидът е отговорен за постъпките си, ще оцелее и ще се развива по-успешно в сравнение с общество, в което колективното доминира над индивидуалното. Вторият тип общество (в каквото живеем ние) е статично и не може да реагира на предизвикателствата на неизвестността. Тъй като индивидуалността е притисната до стената, целият живот е скован в рамки, по-тесни от действителността. Една от най-смехотворните интерпретации на нещата е за "постепенно изтласкване от дъното на кризата" - чрез нея и подобни на нея управляващите се опитват да заместят или да дефинират непознатата за тях действителност, с която не се ангажират, а действат като дистанцирани, външни наблюдатели. Кризата в управлението изпъква особено в тези постановки, защото силна държава е тази, която разполага със свободни и творчески индивиди и поощрява стремежа им да се осъществяват като личности.

Законодателните, политическите и икономическите стъпки, които се приемат у нас, не всякога отговарят на реалността, а понякога са и абсурдни. Вместо да се стимулират технологичните пробиви, да се увеличат инвестициите в наука и знания, у нас се инвестира в съмнителни сфери, лишени от интелектуален потенциал. Правят се опити психологически или мотивационни проблеми да се решават с икономически некомпетентни подходи. Кризата има основното качество да свежда решенията до две безапелативни възможности - или развитие, или срив в нормалната дейност на системата.

Ние твърдим, че да се говори за икономическа криза днес в България е най-малко пресилено. По-скоро тук се сблъскваме с един друг феномен, свързан с некомпетентното управление, прекалената идеологизация и политизация на обществото и обсебване от държавата на всички творчески функции на индивида. Нещо повече, у нас през последните десет години се проявяват някои от кризисните симптоми, заложени в решенията и действията на хората и правителствената администрация още през 50-те и 60-те години.

Например опитите насилствено, ускорено и планирано да се индустриализира страната и колективизира земеделието водят до срив във функционирането на аграрната система. Последната е разстроена в резултат на стремежите да се администрират процесите, да се изпробват на практика някои политически разбирания и да се провери доколко те са валидни. Използват се често псевдонаучни и наивистични подходи. Ограничават се инициативата и решенията отдолу, а казахме вече, че в критични периоди те са от първостепенна важност.

Можем да си зададем и един такъв въпрос. Какво би станало например с Дания, една от европейските страни с най-висок стандарт и същевременно с много развито земеделие, ако се опитаме да я индустриализираме насилствено, планово и чрез наложен контрол? Почти сме убедени, че само след няколко години населението на тази страна ще изпитва хроничен глад, а Дания автоматично ще се превърне в слабо развита държава.

Северна Корея, също аграрна страна, е типичен нагледен пример, при който тоталната идеологизация на обществото води до пълен срив във функционирането на страната и невиждана нищета. Да не забравяме, че по природни богатства тази държава е една от най-богатите в света и е люлка на източноазиатската култура.

Сривовете почти винаги настъпват, ако външните намеси са некомпетентни и неадекватни. И симптомите на кризата се проявяват много ярко през последното десетилетие на ХХ век под формата на различни "кризи". Нашите управляващи, политици и медии ги определят със странните имена - "зърнена криза", "производствена криза", "водна криза", "демографска криза", като в тези изрази се вкарва изцяло негативен смисъл. Чрез опитите напълно да се кооперира земята преди десетилетия (това решение се е считало като единствено правилно и всичко друго се е отхвърляло) селото на практика беше ликвидирано, което предизвика много проблеми, впоследствие водещи до различни видове кризи.

Още от Монтескьо насам е известно, че развитието на земеделието в една страна зависи не от плодородието, а от свободата. Той казва, че ако мислено разделим Земята, с удивление ще видим, че по-големи части пустиня има в нейните най-плодородни области. И че населението е струпано там, където земята сякаш нищо не струва. В тази връзка ще се позовем на една от многото значителни сентенции на един от първите американски президенти Томас Джеферсън. В една своя реч той заявява: "Ако ни сочеха от Вашингтон кога да сеем и кога да жънем, скоро бихме останали без хляб." И случаят с България, когато аграрното министерство се занимава с несвойствена дейност, като определя колко да се сее и какво.

Макар и да звучи като парадокс, твърди австрийският учен Хайек, разнообразните индивидуални стремежи и намерения винаги са способствали по-цялостно да се удовлетворят потребностите, отколкото еднообразието, единодушието и контрола. Вестник "Таймс" в броя си от 12 ноември 1996 г., описващ катастрофата в България, задава въпроса: "Как може страната, която се прочу в света със своето "Каберне савиньон", с овчето сирене, ягодовото сладко и като житница на някогашната Източна Европа, да стигне до този хал?" И забележете, тук никъде не се говори за индустрия, технологии, а се визират аграрният сектор и неговите предимства.

Ние дадохме този пример с аграрната система на една страна като нашата, защото е много показателен за "криза", чиито последствия се проявяват след няколко десетилетия. Ако тази система се разглежда като суперструктура, каквато тя е в действителност, то в нея действат собствени закони на самотрансформация и саморегулиране. В повечето случаи те не могат да се опознаят в достатъчна степен (да не кажа, че изобщо се характеризират със своята неопределеност). Тогава всяка външна намеса може да доведе до колабиране на системата, както е станало и у нас. В случая е нарушен един от принципите на синергетиката, известен като "правилото на забраната". Той гласи, че е безсмислено да се изразходват време и енергия за намеса в сложни системи (за такива се приемат социалните, културните и икономическите), ако те не се познават.

В забележителния роман "Властелинът на пръстените" на световноизвестния английски писател Джон Р. Р. Толкин, един от героите - водачът на елфите Гилдор, казва: "Съветът е опасен дар, дори между мъдреци, а и с него и без него нещата могат да тръгнат на зле". А какво остава за нас, простосмъртните, да се опитваме да налагаме контрол върху неща, които не познаваме и никога не бихме опознали изцяло. Затова толкова много се акцентира на индивидуалната инициатива, творчеството и спонтанните реакции на хората.

Състоянието, при което външната некомпетентна намеса доведе до критическа точка (една от фазите на кризата) числото на еднакво ориентираните действия е равно на нула. Системата става хаотична (макар и тук да е налице порядък), т. е. неблагоприятните ефекти могат да се проявят след определен дълъг период от време. За пример могат да се посочат тоталитарните системи - те водят до равновесие в обществото за кратки интервали от време. Но рано или късно настъпва катастрофата и обществото се взривява. Възниква необходимостта от десоциализация на личността.

Следователно при намеси, близки до критическата фаза, времето за релаксация на системата (това е времето за достигане на определено равновесие след смущение) е много голямо.

Ако приемем, че решението за въвеждането на валутен борд и друга подобна мярка е взето, когато икономическата система е близка до критическата си точка - то тогава е нужен един достатъчен период от време, за да достигне системата до равновесие.

Изводът е, че в много от случаите интелектът и неговото равнище стоят в основата на минали и настоящи кризи. Изобретението, а не свободата, е стояло винаги в основата на човешкото развитие. И ако дадена страна, цивилизация, империя се е развивала успешно при едни обстоятелства, то това не означава, че тя ще намери адекватни отговори, когато условията и събитията са коренно различни. Оцеляването е един творчески процес.

Веднага ще дадем пример с разпадането на Римската империя. Някои от причините за това са следните:

- римското правителство с всеки изминал ден ставало все по-малко опасно за своите врагове и все по-ненавистно за своите поданици;

- данъците се увеличавали едновременно с общата нищета;

- незапознатите с чувството на справедливост богаташи често прехвърляли от себе си към народа бремето на несъразмерните с неговите възможности налози;

- поданиците много често се отказвали от внушаващото по това време отвращение название "римски гражданин", което било в миналото идеал и основна цел за честолюбието на тогавашното човечество.

Далеч съм от мисълта, че могат да се правят някакви аналогии с положението в съвременното общество. Обаче бихме могли да вземем предвид тези процеси и да се съобразяваме с тях. Защото и най-великите ги сполетява съдбата на разрушението и забвението. Да не говорим за страни от типа на нашата.

Другият извод, който можем да направим, е, че винаги са налице необратими процеси, когато настъпва кризата. Нещо повече, тази необратимост се превръща в закон. Дори ако предположим, че разрешим всички проблеми, с които се сблъсква нашата държава: изплатили сме външния си дълг (най-оптимистичните прогнози, че това може да стане към 2016 г., ако сега предприемем радикални мерки), вътрешната и външната ситуация се е превърнала в благоприятна за развитието ни, даже и тогава кризисната ситуация ще продължава да се развива. Най-малко защото кризата се намира в нашите умове и в съзнанието, свързана е с нашите действия. От друга страна, без криза няма развитие и настъпва почти винаги застой, а той е по-страшен понякога и от смъртта.