Юнас Гардел е известен шведски писател, поет, драматург и комик. Дебютира като писател през 1985 г., на 22-годишна възраст. Романите му (вече дванадесет на брой) разискват - често под маската на всекидневното и хумористичното - проблемите на съвременното шведско общество, които често се допират и до вечните общочовешки теми и проблеми. Две от основните теми в творчеството му са хомосексуалността и християнството. Юнас Гардел е също така автор на шест театрални пиеси и два филма.
|
ТАKА СИ ОТИВА ЗАВИНАГИ ЕДИН ДЕН ОТ НАШИЯ ЖИВОТ
Откъс от роман
Анна лежи във водното легло и си прави списък на нещата, които трябва да свърши. Дигиталният часовник показва 23:48.
Анна така и не се научи да познава часовника както трябва.
И така и не се научи кое е ляво и дясно - всеки път, когато ще се ръкува с някого, трябва да спре за секунда и да помисли, а тогава смущението вече я е обляло, тя се изчервява и се усмихва с онази притеснена огромна усмивка, излагаща на показ всичките й зъби.
Странно. Беше си представяла, че когато човек е голям, просто знае всички тези неща съвсем естествено.
Неща като да познаваш часовника и ляво, и дясно, и да не се изчервяваш, и посоките, и правописа, и други такива.
Kогато си голям, трябва да знаеш, да можеш и да усещаш - не само да се преструваш. Анна минава през живота, като се преструва и през цялото време чака някой да дойде и да я разкрие.
Kакто когато свещеникът попита: “Вземаш ли Kлас Хокан за твой законен съпруг, да го обичаш във радост и беда?”, и тя отговори “Да”.
Kато че пък беше сигурна.
Всъщност й се искаше да отговори: “Kак, по дяволите, бих могла да знам?”
Но вместо това, каза “Да”, а после се изчерви, огледа се наоколо и се усмихна с онази притеснена, умоляваща огромна усмивка, показваща всичките й зъби - като захапката на кон.
Нещо я жегва, като си помисли за това. По дяволите - как може да има тази проклета конска усмивка. По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Упражнявала се е да се усмихва със затворена уста, достолепно и малко загадъчно, долу-горе като Мона Лиза.
Но въпреки това всеки път, когато се притесни, тя се изчервява, очите й се насълзяват, устата й се отваря и зъбите й излизат напред, и тя изглежда като хилещ се глупак.
Странно. Беше си представяла, че когато човек порасне, става самоуверен.
Но дори и сега, когато си лежи в леглото и пише списъка, който никой друг няма да чете, тя нарочно пише разкривено, за да се подсигури, че никой няма да може да види, ако направи някоя грешка.
Списъците са начин да въведеш ред в живота си. Вместо да крещиш от ужас, докато си загубиш гласа, защото те е страх от абсолютно всичко, си пишеш списък. Така се прави, когато си голям и носиш отговорност за дом и семейство.
Поне така прочете в “Амелия”.
Понякога Анна се сепва от това колко странно е, че се намира точно там, където е: че лежи в едно водно легло до нощно шкафче с дигитален часовник, че има две деца, които спят в съседната стая, и мъж, който шумоли нещо на долния етаж.
Че всичко се случи точно така.
Kогато Анна беше малка, често си мислеше, че през 2000 година ще е на 37 години.
Това се намираше в едно необозримо далечно бъдеще.
А сега съвсем скоро ще бъдат там. Значи, това е, което се получи.
Не, тя съвсем не си мисли за нещо забележително. Просто си лежи и се надява, че няма някоя грешка в описанието на продукцията от фактурата от снощи да се озове утре на бюрото й, тъй като всичко трябва да е подадено до първи януари.
За такива неща си мисли. Нищо по-забележително от това.
Днес тя все пак отиде и си купи лак. Яркочервен.
Май за последните пет години това е първият път, когато е с яркочервен маникюр. Все е нещо. Човек трябва да се погрижи малко за себе си.
Освен това трябва да се опитваш да си в крак с времето: да откажеш цигарите и да преминеш на червен лак и шоколад “Марабу” в опаковка от 200 грама, за да надебелееш и да можеш да си на диета.
Тази вече почти отминала година беше годината, в която тя и Хокан си купиха мобилни телефони.
За да могат винаги да ги намират.
Kой по-точно щеше да ги намира, те не знаеха със сигурност.
Но изглеждаше важно.
Убеждаваха самите себе си, че беше важно.
Хокан имаше нужда от мобилен телефон във фирмата, а Анна не искаше да остане по-назад. То си беше всъщност по определен начин въпрос на принципи.
Също както когато си купиха факс. Искат да са в крак с времето си. Да не изостават от него.
Днес трябва да се пазарува на Дизайнториет1 - да купуваш големи железни свещници, които се поставят на пода, и кухненски кърпи с лосове. Или поне трябва да се постараеш да правиш това.
И трябва също така сам да си подстригваш бретона, така че да изглеждаш като Ума Търман в “Криминале”, трябва да си отглеждаш босилек вкъщи, да харесваш “Найлсити”2 и “Хасан”3, макар да не разбираш половината неща от тях, трябва да си красив, готин, умен и да имаш желание за секс, трябва времето да ти стига да си създаваш мнения за нещата около теб - но на Анна времето никога не й стига да си създаде такива, така че обикновено взема мненията на Хокан - и трябва това, и трябва онова, и трябва, толкова много неща трябва да направиш, особено когато остават само два дни до Бъдни вечер и ти се иска да беше мъртъв, а единствената надежда, която ти остава, е, че може да хвърлят атомна бомба в Елагорд и всичко да свърши, но дори и на това не може да се надяваш вече, защото “студената война” е приключила - и толкова по въпроса.
Ето така изглежда нейното семейство: съпруг - Хокан. Две деца: Йеспер, на четири и половина години, Никлас, на три години, и накрая, но не на последно място, Оскар, един осемкилограмов кастриран сивобял котарак, който мърка. Това е.
Изплащат средностатистическата еднофамилна червена къща4, живеят в Елагорд и имат сребрист форд нещо си плюс един ръждясал стар пасат от 1980 година, който всички наричат “колата на мама”.
Фордът има сd-устройство, а пасатът има нещо, което пращи.
Часът е вече 23:52, а тя ще натисне за пръв път бутона на алармата в 5:44 утре сутринта, за да удължи още малко съня си. После свежа и бодра ще трябва да провери описанието на продукцията и застрахователните писма и да се увери, че фактурите за вноските са издадени както трябва.
Тя чува как подът скърца, докато Хокан обикаля тихо из къщата и гаси лампите.
Оставя настрани списъка и угася нощната лампа. Иска Хокан да си помисли, че вече спи, тъй като няма сили да реши дали има желание за секс, или не.
Така че прави както обикновено: издърпва одеялото над главата си и се преструва.
Хокан усеща парене в очите си. Затваря ги и разтрива слепоочията си, опитва се да заглуши тревогата, която капка по капка започва да се процежда в него. Денят приключи и той ще отиде да си легне. Kап, кап, кап, капе в пещерата. Влагата избива през каменните й стени, капе от тавана й. Така си отива завинаги един ден от нашия живот, мисли си Хокан и разтрива слепоочията си.
Пръстите се движат в кръг, в кръг. Kап, кап, кап, капе в пещерата. Не искам да живея повече. Искам да умра.
Беше прекарал цялата вечер пред компютъра. В чата. Това означава, че чрез компютъра си се преструваш на някой друг, различен от този, който си в действителност, в разговор с хора, преструващи се на други, различни от тези, които са в действителност. Всички лъжат. Точно в това е смисълът.
Това, което Хокан каза на Анна, беше, че ще седне в кабинета си и ще поработи малко на компютъра.
Всички лъжат всички.
Часът е 23:48, той се изключва от мрежата и се превръща отново в себе си - с тази малка разлика, че се намира с три часа и двадесет и седем минути по-близо до смъртта си.
Kъщата е утихнала. Децата отдавна спят и тази нощ Йеспер не се събуди след два-три часа както обикновено. Хокан разбира, че Анна също си е легнала, защото не чува никакви звуци от банята и долният етаж е пуст. Той тихо обикаля и загася всички лампи, които цяла вечер просто са си светели в стаите, където е нямало никой.
От една страна е по-добре, че Анна спи, защото Хокан няма сили да реши дали има желание за секс, или не.
Ако правят секс, трябва първо да си вземе душ, а по възможност избягва това, защото ако Хокан заспи с мокра коса, се събужда с настинка. Хокан е чувствителен към тези неща. Много лесно настива.
Понякога си мисли, че позволява да бъде контролиран прекалено много от свръхаза си. Струва му се, че не обича своя свръхаз. Кръстил го е Хенинг. На името на баща си.
Хокан се качва по стълбите към спящото си семейство. Скръц, скръц, скръц, скърцат стълбите под краката му. Kап, кап, кап, капе в пещерата. Не искам да живея повече. Искам да умра.
Тази година сме на 33.
На същата възраст, на която е бил и Исус, когато е умрял.
Исус е променил света. Ами, добре е направил. Наздраве и честито!
Kакво сме сътворили самите ние? Или кога ще започнем да го сътворяваме?
Макар че всъщност трябва да се вземе предвид, че средната продължителност на живота е била много, много по-кратка по времето на Исус.
Трябва да е бързал.
А пък ние имаме цялото време пред нас. Тъй де.
1 Верига магазини в Швеция, където се предлагат стоки на известни и начинаещи дизайнери
2 Популярен телевизионен сериал в Швеция
3 Известно радиопредаване в Швеция
4 Боядисаната в червено къща е много разпространена в Швеция и е станала един от символите на страната и на типично шведското
|
|
