Драган Данилов
Роден на 7 ноември 1960 г. в гр. Пожега. Завършил е изкуствознание във Философския факултет в Белград. Автор е на книгите: "Евхаристия"(1990); "Енигматична нощ" (1991); "Пентаграм на сърцето" (1992); "Къщата на Баховата музика" (1993- 1994); "Жив пергамент" (1994-1995); "Европа под снега" (1995); "Алкохолите на Юга" (1999). Негови стихове са превеждани на френски, английски, немски, италиански, чешки, шведски, холандски, унгарски, китайски, украински, словашки. български, словенски и македонски. Присъдени са му литературните награди "Бранкове", "Бранко Милкович", "Меса Селимович", "Просветине" и др. За неговото творчество е писано много - над 250 есета, критики, полемики и библиографии на български, английски, френски, украински, словенски и македонски.
Стихосбирката му "Къщата на Баховата музика" е издадена у нас през 1997 г. от ИК "Нов Златорог" в превод на Биляна Курташева.
Стихотворения
Светлозар Игов
Драган Данилов живее в малко градче на глухата сръбска провинция, доколкото през 90-те години което и да било кътче на Балканите, а и на света, залят от крясъците и трясъците на насилието и омразата, може да се нарече "глухо". Но той не страда от "провинциални" (периферни) комплекси - не само защото е едно от добре озвучените водещи имена на литературата на своя език, доста известен вече и отвъд пределите му, но и защото в света, превърнал се по макуълновски в "голямо село", вече няма център и периферия. Защото като всеки истински поет Драган Данилов е център на своя творчески свят, достатъчно смислово значим, за да бъде достояние на всеки ценител отвъд границите на пространство и време.
Романист и есеист, и преди всичко поет, в неговото творчество се осъществяват характерните за модернизма и постмодернизма трансгресии и дифузии - не толкова като пресичане на отдавна разпадналите се граници между жанровете, а като взаимопроникване на образно и емоционално (което сме свикнали да наричаме "художествено") - от една страна, и - критико-рефлексивно и ерудитско - от друга. Творбите на Драган Данилов са наситени с открити и скрити цитати, отпратки, реминисценции, интерпретации от и на едно огромно културно пространство - литература и философия, живопис и музика, от класическата традиция и от модерния авангард, преплитат се високи и ниски стилове, академични и улични жаргони. Данилов понякога като че пренаписва цели творби от други автори и епохи по съвсем нов начин, пренасяйки ни в нови смислови спектри или интонационни регистри. Тази негова хетерогенност е така творчески преработена, че дори когато изворите и образците са разпознаваеми (а това невинаги е така, особено за читателите от други традиции или с небогата култура), стихотворенията на Данилов звучат изумително автентично и индивидуално, притежават удивителна изразна кохерентност. Именно когато в негова творба се различава "чуждото", то още повече подчертава "своето", а и "чуждото" ни се струва вече различно от оригинала.
Това "свое" у Данилов е в една изключителна освободеност на усещането и погледа към света и към себе си. Данилов разговаря със своето тяло, но у него липсва романтичната (и християнска) раздвоеност на "тяло" и "дух" - тялото за него не е нито "затвор" на душата, нито неин господар, а орган на мъки, желания и блянове, на всичко човешко, което се прелива в единството на един необичаен като че в модерността телесен, духовен и морален интегритет на личността. Данилов успява да бъде едновременно чувствено-сензуален, и спиритуален, и мистичен, виталистичен и рефлексивно-рационален, социалнопроблемен и анархично-екстатичен. В някаква магична хармония у него живеят непримирими като че антитези и антиномии на човека и историята, природата и културата Данилов леко и неусетно преминава от един свят в друг, световете живеят един в друг, сливат се и се раздалечават в музиката на сферите. Радостта от гмурването в стихията на езика и словесните експерименти не закрива онова, което е преди и отвъд езика. За Данилов не границите на езика са граници на света му, а безграничността на света и езика са в щастливо взаимно вдъхновение.
Въпреки че е усвоил уроците на онова, което наричаме модерно, Данилов е чужд на мрачната патетика на отчуждението като доминантна опбсесия на модерния човек (по Джойс, по Кафка или по Елиът), той отива отвъд нея, връщайки ни към някои, изглеждащи традиционни (за да не кажа старомодни) хуманистични ценности и вярвания, но и отивайки към още непознатото сливане на християнско и езическо в някаква нова литургична религия без църква. Религия на дионисиевско опиянение от живота, напомнящо понякога Ницшевите екстази от пладнето или нощните му песни. На чуждестранните критици им прави силно впечатление декларираната от самия поет в обичайните му автокоментари принадлежност към "медитеранския дух" като противостоене на "средноевропейската озъбена и тъмна литература", но аз мисля, че той би пял и хиперборейски, извличайки неподозирани смисли и интонации, също както и медитеранското у него звучи съвсем по “Даниловски” (макар че едно внимателно ухо може да долови преки диалози и с Дучичевския салонно-парфюмиран парков Медитеран, и с Раде Драмновския балкански барбарогенизъм, и с Христичевото александрийско Средиземноморие.
"Еросът на езика" у Данилов може да бъде и тъмен, и светъл, Дионисиевски и Аполоновски, извличащ дори от тъмното огледало на Танатос магични звуци на доверие към живота и обятие към света.
Английската критика открива в поезията му "мистичната радост" на една "нова генерация европейци". Не съм сигурен дали Даниловата поезия е такова ехо на някаква европеизирана "хипикултура" и дали въобще "комуникативността" на тази поезия може да се свърже с някаква генерационна чувствителност. Данилов е твърде уникално неповторим като поетика и светоглед, за да смесваме глас с ехо.
Но Данилов подобно на Камю, който сред ледовете на европейската зима живее с едно "непобедимо лято" в сърцето си, е "влюбен в неосъществения ангел на света".
Риби под леда
Отлагаме завръщането в прах,
езикът на хората, които страдат,
идваме направо вода в устата.
Тези очи, дълбоко вътре, като тъмни
огледала, настлани със страх.
Далеч от разума, насаме със злите си духове,
колеблив листец,
в нежни страсти потрепват рибите
на разблудната белота.
О, вие дъщери необичани и безгласни,
но така вълшебни, врязвате се
в чистата съвест на водата, а сетне
без родословие тръгвате
по пътя си ловко, сякаш писък
на родилка, с едно кръшно
заглъхване, о водни зверове, сияещи
и неми, и възхитителни, и плашещи.
Дали е вече нощ или тъмната страна
на Месеца? В недрата на такива вирове,
където вършее светът, зъзнейки от
светлината, пречистена от чисти
елементи, мечтае една душа, докато
в тишината на кристално ледената нощ се чуват
кучета от другия край на света.
Остров
От години търся остров
за своето тъмно име.
Жадните дни на този забравен
бряг прекарвам с Кавафис
и неговите храбри младежи.
Вечер на една ръка от мен
завесата във полумрака се люлее,
и от морето се донася тихият звук на кораб,
чийто хълбок се белее като рибен,
оставям книгата и голото си тяло
още топло от пясъка, като Божии гласове
се разплискват вълните
в своята привечерна мъдрост.
Цялата наша съдба се опалва
в топлата пепел на едно неясно разбиране.
Всичко е в този миг и извън него,
нищо няма да ни се случи.
|
Приказка за самоубийци
Всичко е прочетено
и написаното преди него:
преди Боговете самоубийците са били вече тук!
Как само са смирени тези предци на безкрая,
нищо на сила не вършат,
тъй както се рушат мостове
в нескрита светлина падат,
трудно ще разберат това мъдреците.
Подобно на оргазма актът на самоубийство
е най-пресметнатият във висините.
Разбирам самоубийците, които може би
накриво са поставили нещата -
като бивши бесни любовници си тръгват,
оставяйки ни сред съблазните на гласовете.
Гърло
Личността е само което е
агнешки безпомощно!
Белград си плава!
Вкусен като агне, Белград плава.
Добро момче, Данилов, съвсем добро.
Също като речния пясък, не е сторил никакво зло
на Белград.
Без него жените не са рози, не са дивни зверовете.
Тази снежна виелица в гърлото е осезаема,
ако се гледа със сърцето.
Варварите не са снежни лавини в своята
последна похот.
Варварите са онези, които никога не обикват.
|
|
