Из “Снежен Леопард” (1990)
1.
Върни се у дома от тъмните води
Върни се у дома от урагана
ато първокласник с червена
чанта на гърба, върни се
у дома. Обърквайки каквото
бе, объркан.
Дните са като един.
Редове буркани с кръв и слуз.
Важното е да не помниш
Важното е да не помниш тази сутрин
покрай заблестелите води, истинска
като представа!
Някога имаше невинност и наслада!
Някога имаше безразсъдна чистота
Човекът е миг
Човекът е под от пясък в търговска палатка
Човекът пренася малки деца и кънки
нагоре-надолу по хлъзгавите зимни пътища с копнеж
по хладната светлина, върни се у дома.
2.
Съществува отчаяние
толкова силно, че не се вижда: дъх
в студени дни
умора, изоставена мечта
То се слива с кръга на водата,
който държи телата ни в плен
То обсебва нашите спомени и връщания
Неговите описания са в непозната форма
Неговите жертви противостоят
на спасението. Неговият знак е нуждата
То е лишено от жестове
или изписани знаци: миди от малки животинки
инкрустрирани върху варовик.
Съществува отчаяние толкова неизбежно
като леда, бялото проблясващо небе на рибите.
|
3.
За да унищожим тези, които обичаме
ги превръщаме в марионетки от
Нощен театър. И те се бунтуват!
Ние стоим като клоуни!
Маскирани в съня те приличаха повече
на себе си. Тихо стъпващи котки. Силни,
непокварени. Те ще ни измамят.
Онова, което наричаме време ни мами.
Аз например съм човек
който продължава да се скита нагоре-надолу
в късата добре позната отсечка между блокове
с тежката партитура в чантата и
надигащото се отчаяние от това
да бъда себе си. От невъзможността да бъда
друг. Октомври е, с метален
въздух, метално небе и напъдени
любовници, които крачат в парата на
дъха ни. Гледаме ги,
не бива никога да ги губим отново.
4.
Както в молитва
малкото момиче стои
с протегнати ръце
във водата, и изплува. Така нашите лета
си отиват: в сянката на високи
дървета, и другият бряг в светлина.
Димът от сауната броди чудесен
по склона
Мъгла се носи над водата:
Онзи, когото чакаш, не ще пристигне
Онзи, когото чакаш, пътува другаде
Росата пада, ябълките падат
Момичето все още си играе на брега
както когато бе малко
“Но не виждаш ли? Това съм аз!”
Завалява силно сняг:
Намираме се в непознати дълбини
в недостатъчна светлина, но дори
това, което се вижда е красиво.
Пукнатини, вода. Съдове
от треска и сол.
|
