Борис Олийник завършва Журналистически факултет на Киевския университет "Тарас Шевченко". Той е сред първите мъже, които след аварията в Чернобил отиват там, остава в опасната зона и изпраща репортажи до телевизионни канали.
Войната в Югославия привлича поета с многото лица на истината. Той пише есе за събитията и застава на страната на християнското население в региона. Написаното е отпечатано на много езици.
Първата му книга е "Ковачите коват стоманата", следват "Ехо", "Стоя на земята", "Заклинанието на огъня" и много други - общо 40.
Бил е заместник-председател на Върховния съвет на Съветския съюз, когато Михаил Горбачов оглавява парламента. Дълги години е депутат в украинския парламент, оглавява Украинския комитет за мир. Сега е председател на Комитета за държавни награди.
Стиховете му са преведени на десетки езици. На български са издадени "Пратеникът на тъмнината" - проза, " Ехо от залеза" - стихове, участвал е в "Усмивката на Днепър" - антология на украинската поезия, и "Вечерен храм" - антология на украинската поезия на ХХ в.
|
•••
След щастливите дни идва време за плач,
епилог има всяка поема...
И Земята лети в уморения здрач
по отдавна изучена схема.
Рождество има, Смърт има. А между тях
са нанизани куп повторения -
варианти на срещи,
раздели
и страх,
на триумфи и на падения.
Колелото върти ни. И често, уви,
се изгубваме в чуждите пози.
Уж откриваме нови земи, а вървим
все по sikulus vitiozus*.
Но понякога ние горим до зори
по една романтична пътека -
аз например мечтая като Екзюпери
да остана във полет навеки.
И край Днепър да чака трагична жена,
да трепти като млада тополка,
да покрие летището тънка слана,
да се пука бетонът от болка.
И локатор да хваща далечни сигнали,
да ме търси в небето метално,
призори да отрони окото му бяло
над земята сълза печална...
А когато приятел попита за мен,
да му кажат тогава със болка
и да трепне гласът им, от спомен смутен:
"Той не се е завърнал от полет."
* Затворен кръг - лат., б.пр.
|
|
Музика
Натежал и посребрен от дни и полети,
от условностите, възлите и музите,
ще се гмурна в улицата със тополите -
под сърцето ми тече тя като музика.
Край врати, където чака мойто минало,
в спомен ще се спъна - нежност тука вкусил съм,
помни още моето лице застинало
твойте лебедови пръсти - бяла музика.
С росни утрини ще дойда от детинството,
с шапка смешна, над очите ми нахлузена.
Моят опит се стопява, без да искам аз,
и по улицата тича спомен-музика.
Дългите години спомена прегазиха,
все пак той не вехне - ти към мен си хукнала.
А единствените думи не са казани -
И защо ни са, щом тихо плаче музика.
|
|
