 |
|
| ЛИТАРТ |
стр.63, бр.5, година XX, 2013г. |
|
|
Германската поетеса, която впечатли Пенчо Славейков |
|
|
| |
|
Рикарда Хух е поетеса, романистка и историк, родена в Брауншвайг, Германия, в семейство на литератори и изследователи на културата. Завършва висшето си образование в Швейцария и е една от първите жени, придобила докторска степен. През 1891 г. е отпечатана първата й стихосбирка "Стихотворения", определяна в стила неоромантизъм с нюанси на меланхолия. Пенчо Славейков добавя нейна творба в антологията си "Немски поети" от 1911 г., а известният немски писател Томас Ман я определя като "Първата дама на Германия".
Спомен
От много птичи песни
събудих се и, ах,
градините на татко
в съня си пак видях;
Там в нощите чудесни
сред люляци копнях,
любимия тъй сладко
очаквах с порив плах.
1891
Участ
Какво е в твоята душа,
какво е в моите гърди,
та в жарки мисли се руша:
кажи, обичаш ли ме ти?
От дом, където бях богата
и в мил уют живях самичка,
измъкваш ме като луната -
към теб пристъпям лунатичка.
1891
Копнеж
Да бъда само с тебе,
приех беди, несгоди,
оставих дом, другари,
кристални небосводи.
Към теб се устремявам
като вълна към бряг,
като наесен птица
към южноземен злак.
Като алпийско цвете,
бленуващо в нощта
за снежните чукари
в подлунна бистрота.
1891
Както, щом Бог пожелае
Както, щом Бог пожелае, морета, реки по Земята,
кипнали, рукват обратно, подвластни на воля пресвята,
тъй, щом и ти пожелаеш, кръвта ми изригва в сърцето,
руква по твоя повеля, гореща струи към небето.
1891
Надеждата и паметта
Тази, която ме водеше по лъкатушния път,
тя ме остави, Надеждата, посред планинския проход.
Ще се завърне ли? Не, Паметта, по-добрата сестра,
крачи с уверена стъпка до мен, неповикана даже.
Сочи ми родната местност и пътя, дотук извървян,
вещо, с тълкуваща длан; при това замечтано ми шепне,
като с оплитаща мрежа ме тегли надолу, напред -
ако и тя ме напусне, очаква ме нямата дружка.
1891
О, цъфнала морава
О, цъфнала морава, скоро ще посърнеш!
Ах, звезден небосвод, и теб ли смърт те чака?
А щастие за мен е с взор да ме обгърнеш,
желая само дълго да те гледам в мрака!
Очите на духа, любовните жасмини,
звезди, нима ще спрете жарко да блестите
със златна синева над тъмните рътлини?
Земя, небе умират, ако не пламтите!
1891
Край пианото
Не искам да слушам мелодии стари,
спомени те ми навяват;
Тъжни, красиви, искри от пожари,
сребристо море, звънтящи поляни,
отдих и сън върху зъбери вечни,
над нас небесата остават
смълчани,
преливащо щастие, сълзи сърдечни.
Твойте целувки бяха за мен
сладки, но стават по-сладки сега.
Твоите мисли, надежди, тъга,
всичко, годините взели ни в плен възторга
на всяка пропусната нощ,
копнежа на неутоления блян,
младата кръв с божествена мощ,
живота, от обич пиян облъхва
ме с жар,
облива ме пак,
тъй както планински върхар
заискрява от лунната си белота с
далечния слънчев зрак,
подсладен от нощта.
1907
Музика
Скръбта мелодиите изцеляват,
те връщат пак
на радостта изчезващия зрак,
балсам за болните сърца даряват.
От този свят, където в грижи сиви
гнетът расте,
в лъчисто царство ни отнасят те
върху криле на демони щастливи.
Ехти, звучи навред, вълшебна песен!
Че без следа
лети Земята - кървава звезда,
а любовта ръми с дъжда небесен.
1907
Приморски южен град,
пристанище с воня на гнила риба,
в което вече кораби не спират.
Посред пазарския площад стърчи
сив паметник на смахнат компонист цигулката
си стиска като скиптър.
Кой още името му помни тук?
Навред в кошове пъплят морски твари,
а хитрост с алчност шумно се препират.
и песента му, някога тъй страстна,
сега лети над просяци, бакали,
нечута - ах, трагично сладка!
а нощем покрай него се тълпят:
на чайки крясъци и ек на бури,
високите звезди, луна, море сред
тях от раковините тръби
напевът на върховната повеля.
1907
С неспокойни криле, пеперудо, се мъчиш
да избягаш далеч от горящата лампа,
и без да опазваш крилцата си нежни,
се блъскаш в стъклата на своята клетка.
В прозореца диша теменуженосиня
нощта със звездите, запели в дуети.
Ефирът се сипе, а дим благовонен
от гробници скрити струи в небесата.
Красива затворничке, ще те избавя;
но кой на душата затвора ще срине?
Треперя, когато тя, тъй огорчена,
безумно лети срещу зидове страшни.
1907
|
|
| Превод от немски език: Венцеслав Константинов |
|
| горе |
|
|
|
|
