 |
Роден на 15.IV.1947 г. в Макон, Южна Франция. Живее в маслинова долина близо до Марсилия. Завършил е философия, която преподава от години, и работи в различни жанрове на литературата. Автор е на около 20 книги с поезия, проза, есеистика, хроники, пиеси и пак поезия. Ще изброя заглавията само на някои: "От страната на нивите", "Могилата на царете", "На онзи голям любящ звяр, когото слънцето пресича", "Абсидата на мечтите", "Слово, изгнание", "Лед в ръцете", "Думи за едно бъдещо мълчание", "Облаци под снега", "Море за завръщане", "Очи широко отворени в мрака", "Часът на Пан" и др.
Пътува често до Алжир и Гърция. В една скала сред морето, близо до о. Левкада открива пъпа на земята. На остров Тасос се запознава с гръцкото божество Пан (с кози копита), кръстен е на Св. Йоан Баптист, който се обличал в кози кожи, а иначе счита себе си за свещенослужител на слънцето и празнува рождения си ден на 21 юни.
Превеждал е персийския автор Первиз Газрай, литовския Витотас Рубавициус, Елли Пеониду от Кипър, Янис Ифандис от Гърция.
Превеждан е на италиански, гръцки, арабски, немски, английски, португалски, литовски, както и на повечето славянски езици. Негови цялостни произведения са издавани в Швейцария, Гърция, Литва, Румъния и арабския свят. Публикува в над 30 международни издания.
В България са печатани стихове от книгата му "Море за завръщане" - бр. 7/2002 на "Литературен вестник" в превод на Валентина Бояджиева и Цветанка Еленкова, както и есето му: “От вторник вечерта всички поети носят името Юсеф Себти” - бр. 97 (312)/1993 г. на в. “Хас-ковски вести” в превод на Констанс Дима. Предстои да бъде издадена книгата-поема "На онзи голям любящ звяр, когото слънцето пресича" в превод на Аксиния Михайлова.
Творби
Каквото и да напиша за творчеството на Жан-Клод Вилен, пак ще е вярно. Като една Индия, противоречива, съдържаща в себе си винаги тезата и антитезата. Защото неговата поезия търси не просто разнообразието на нещата, но нещата на разнообразието. Опитва се да обхване не осемдесет и четирите хиляди лица на Бога, но това едно, разсъблечено от разновидностите си подобно на пустиня, така еднообразна и различна едновременно. За него значение има не самата пустиня, а "гъбата є", която попива шумовете и я прави многоцветна; не самите звезди, а връзката между тях - онези невидими линии за просто око, начертани единствено върху астрологичните карти, които преодоляват пустошта им. Пустинята, която не е морето или земята - пусти, но една пустош, когато още водата беше жива и ръкавите є пресичаха китките ни. Когато да почетеш паметта на някого, означаваше да почетеш няколко стиха на гроба му. Когато Троицата не бе само Светлина, но и мракът в тази светлина подобно на черната птица срещу седящия Аполон1. Или едно продължително вглеждане в слънцето, в снега. Така в своята поезия Жан-Клод общува не само с древните митове и мъдреци, но се връща и по-назад - при техните предци. Събличайки благата пустиня, стига до онези пластове, където са заровени така ценните черни миди, дълбоко под солта и йода на морето, дълбоко под режещия пясък и бръснещия вятър, при незасегнатите фигурки и амулети на древните, които им правят компания в гробниците. Отива при онези антропоморфни същества, които могат да изглеждат и като пришълци от друга планета, и като хермафродити, не според Овидий, а според древногръцката традиция 2. В поезията му мъжкото и женското начало се свързват в едно по същия начин, по който видимо ги носим в телата си, но не ги виждаме. Жан-Клод Вилен пише не за невидимите неща, а за онези, които не се виждат. Дотолкова творчеството му е езотерично, доколкото копае, и дотолкова не е, доколкото винаги изравя. Затова бих го нарекла по-скоро мистично.
"Носиш мистерия на глинените си китки. Пресечени от непита вода.", пише в своята книга "Море за завръщане" и я свързва сякаш с есето си "Очите на морето", в което описва как същите тези реки ни отвличат от краткото детство на нашите ливади, докато ни завлекат до местата на своето вливане. Заобля метафизичната елипса на своето творчество, тръгвайки от извора, за да стигне пак до него. И в този кръг, в неговата тоналност витае онази мистерия на вените под кожата - животът, на пердето в стаята - полюшвано от вятъра, които ни откриват гледката към безкрайното. Гледка близо до тази на разтварящите се крака на древната богиня Баубо или на два кораба, поели в различни посоки, между които са очите на удавниците, на Афродита, на всички твари, дори на онези в мрака - невидимите, които все пак виждат. Очи навсякъде и във всичко е написаното от него не само в последващите есета, дошли като навременен пример, но и в кратките му стихове-ноктюрно, в настроението на погледа им. Погледът-мистерия в поредица от иносказания. Иносказателен във всичко, Жан-Клод Вилен разказва приказки, но инакви, свързващи окото с езика. Сам пише: "Имат очи в езика и език в очите." Или: "И телата бяха земя. И земята тяло." И накрая: "Невероятната живост на погледа им подчертава още повече релефа на думите." Троицата е за него това единство между око, език и тяло, така добре нарисувано с впръскване на прашец върху древната пещера Гаргас. Пясъкът, който ровиш с ръка, образуващ винаги женска гонада и отпечатъка на ръката ти, мъжката в нея. Негативният образ на една проекция на пламъка. Както самият той обяснява: "Древните са използвали една техника, при която през малки пръчици са издухвали оцветител прашец върху дланите си на стената, оставяйки своите обратни отпечатъци." Така е и с образа в огледалото. Така е и с всяко лице, обърнато към някой, което го прави лице 3. Едно насложено отражение, за което вече не знаеш къде е прототипа и къде образа. Но Жан-Клод го намира - не в нашите очи, които гледат, а в огромното циклопско око, което нас гледа. Не нашите статуетки, прекосяващи земята, но нашите в отливката на пръстта, досущ онези oт ерата на палеолита и неолита, мънички, сякаш раздробени, но именно затова запазени и до днес. Целостта, която винаги е в малкото.
Когато Земята разтваряше краката си широко
Жан-Клод ВИЛЕН
Имаше време, когато земята бе жена. Време, когато мирът не властваше над водите, нито равновесието във всемира. Нито редът. Нито числата. Нито хармонията в телата. Едно време. Преди Уран и Кронос. Преди кървавата сперма, която се изля в морето да го оплоди. Преди мъжа и стройната му логика. Преди слънцето и мъжкото му сияние.
Беше епохата на сенките и инстинкта. Епоха на женския огън и насилие. Подобно на небесната майка, безкраен залив, непресъхващ извор от чудовища и хаос. Земята в онова време се тресеше от една чувствена разрушителна сила, от един разкъсващ оргазъм.
И телата бяха земя. И земята бе тяло.
Ненаситна и плодовита. Гореща и разкъсана. Не съществуваше дори парче мека глина, което духването на един Бог флейтист щеше да стори леко, да проектира духа му там. Съществуваше само земята всеядна и яростна. Груба и необуздана.
Земя-тяло. Кой прашец охра ще ни миропомаже днес с произхода си. Коя майка ще съживи без срам чудото на мускуса, колесницата на плътта, магията на бедрата си, криещи живата истина на всяко обожание! И чие тяло, ако не на менадата и вакханката, на ериниите, разтресено от чудатата музика на пещерите ще възроди в паметта ни прадревния образ на съвършения черен триъгълник сред дълбокия мрак.
Свлече ли се воал, ще го разкъсат. Види ли се голота, ще я насилят. Подаде ли се глава, ще отвори широко нечия вулва, излагайки я както Баубо разтваряше безсрамно своята, докато похотливото прадревно божество на Япония, Amе-nо-uzume, бдеше.
Има магнетични места, които пазят многовековните знаци на мистериите. Има тела, пресечени от земни вълни, наситени с енергията на звездите. Звездите, които угаснаха завинаги сред ненаситната жажда за кръв, сред разюздания вихър на бурното море, където буйстват боговете.
Очите на морето
Жан-Клод ВИЛЕН
Понякога виждаш в морето очи, които гледат слънцето и небето, наслаждавайки се на света - очи на Афродита, може би, отразявайки всяко проблясване.
Насълзени очи на сирени, които поглъщат отчаяно любовниците си, струпани върху пенливата им гръд и очи на Горгони, които с хромиран меч улучват един смъртоносен сплит.
Сред морските твари са безбройните очи без клепачи - милионите очи на риби, които виждат и сред оскъдната светлина, падаща в изворите на бездната, гигантските страдалчески очи на семейство китови - нежни очи на делфини, подозрителни очи на октоподи, черни очи на акули бегълци и деликатни очи на бисери, на дребни риби, чието стадо ме заобикаля, докато плувам.
Има под водата очи на хора, които брулят дърветата по дълбините и върховете, за да събират плодове от градината на морето. Различават отдалеч черната раковина, зеленото и пясъчното, което поднасяйки соления си сок и йод се отваря в прегръдка, както се отваря вулвата на жена.
Има и ужасяващи очи на удавници под водата, изцъклени, с наде-белени зеници. Приковани към голямата мачта на кораб, наблюдават безкрайността и понякога крещят "Суша!" или "Ляво на борд", "Дясно на борд", докато от безкрайната шир на хоризонта изплуват чудеса да веселят бездната.
Днес има и морски чудовища, които присветват с очи и бучат с ви-тла, очите им без зеници не задър-жат влага, хладни са, очи електронни, въртят се възбудено до брега и се улавят от радари. От утробите на кораби излъчени сигнали, които други очи разкодират под ватерлинията.
Има също хилядолетни очи на рибари, които бавно се отдалечават, както избеляват и угасват в деня факлите и рибарските мрежи, наредени по палубата. Наричат ги капитани, покровители или раис1 според брега им. Техните очи могат да гадаят по трептенето на водата, по цвета на морето, по дантелата на плажа или порива на вятъра какъв дивеч ще уловят този ден с големите си въдици и мрежи. Познават също така звездите с прадревните им имена, микроскопичните безименни носове, маловажни за днешните хора - и морските птици до една, които обхващат всичко отвисоко, но не ще получат дял от рибите.
Случва се понякога, кърпейки мрежите си, да намерят едно изгубено рибе. Застиналото му око, неугаснало още, се кръстосва с тяхното - не можеш да го избегнеш. Хвърлят го обратно, дано сред водата поне за миг да заиграе пак.
И очи на поети има сред морето. Гледат го неуморно, замечтано, с вярата на страстни любовници. Не напускат леглото му, там полагат безсънието си, без да се страхуват нито от соленото изгаряне на обедното слънце, нито от бръснещия вятър на бурите, нито от острия пясък, който би могъл да ги ослепи. Седят на някоя отдалечена скала, където никой не би рискувал да ги доближи, свиват гнездо в някоя морска пещера или крачат през епохите на самотата, по безкрайните плажове, без никога да се завръщат в стъпките си.
Измежду тези поети има и такива, на които морето им дава да го гледат право в очите, в сините му ириси, докато другите прекарват целия си живот, надявайки се на тази привилегия.
Някои се раждат сред благословени архипелази, в самата люлка на боговете, други изгнаници, но приласкани, имат своето кратко детство сред обширни ливади, тъмни и влажни. Пресече ги, за щастие, една река, която ги завлече чак до местата на вливането си.
А трети живеят до хилядолетни пристанища, сукалчета от времето на бозайниците, скачат в лодки и по мъжките места, придържани нежно от бронзовите ръце на моряци. Имат очи в езика и език в очите. Не зная дали морето говори, както твърдят легендите, и дали от водите му се извисяват музики и гласове, както твърдят някои, но зная, че те са магьосници поети, които само с един поглед успяват да ни убедят в това. Невероятната живост на погледа им подчертава още повече релефа на думите.
И ако тук от години, с торба на рамо, се носят толкоз красиви легенди, толкоз прекрасни поеми, то е защото ги държи една тайна, която ни сближава и едновременно ни приласкава. Не, всъщност въобще не гледаме морето. Пленени очите ни напразно се взират. Огромното му самотно циклопско око ни гледа векове, без да мърда клепачи.
Превод от гръцки:
Цветанка Еленкова
|
|
