Родена на 11. 05. 1962 г. в София. Започва да публикува стихове още като ученичка в списание “Родна реч”. Автор е на седем поетични книги. Първата - “Каменни криле” - излиза през 1985 г., следват “Шепоти”, “Самотна игра”, “Памет за подробности”, “Разглобяване на играчките” и “Еклектики”. Носителка е на националната награда за българска литература “Христо Г. Данов”.
В издателство “Wunderhorn” в Хайделберг, Германия, са издадени две нейни книги: “Самотна игра” (2000 г.) в превод на Норберт Рандов и “Сдобряване със студа”(2004 г.) През 2002-ра Мирела Иванова получава в Мюнхен наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа, ежегодно връчвана от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда.
Нейни стихове са превеждани на много европейски езици. Живее и работи в родния си град. Има деветгодишна дъщеря Зорница.
|
ИЗ “ОПИСАНИЯ НА ЖЕНИ”
Никъде
Една чужденка на прага
стои вцепенена, взира се втренчено -
връхлитат неонови градовете,
корабите по Елба и дъжделивият сумрак
из уличките на Бланкенезе, лицата сияйни,
Чила хаус и фериботите,
бавни реки като бавна
и всепроникваща синеокост -
толкова красота, толкова щедрост
невъзможно да са за нея.
Една чужденка на прага
и нищо не й е отказано,
нито дъжд вали - слънце грее из Залцбург,
нито томче на Тракл във внезапна книжарница,
нито кафе “Томасели”, масата в ъгъла,
вкопчените в любовта пръсти,
нито разливите на Рейн и Некар,
нито онзи шепот насред прегръдката:
“Не можеш да се изгубиш в град,
през който тече река.”
Една чужденка на прага
преобръща джобовете си,
отнесено се усмихва:
снимка на очилато ангелче, ябълка,
списъци с несвършващо всекидневие,
сбъднати стихове, малко копнежи
и трохи от ронливата й родина,
и с какво ще плати.
Една чужденка на прага,
достатъчно храбра, прекрачва
в хотелските стаи, в купетата
за пушачи, в залите с надпис
“Заминаващи пътници”, в сънищата,
в съдбата си, смее се:
“Светът е малък, животът е дълъг,
вече не мога да се изгубя.”
|
Все на нея ли да й се случи
Сякаш се появяват от нищото
нейните принцове -
по съвместителство бармани,
инструктори по кормуване
и пропаднали скулптори,
а накрая дори и един осветител
в Киноцентъра -
правят й вятър, обожават я тягостно,
носят я на ръце, обладават я,
любят я и тогава
е господарка на къщата, на съдбата,
пребоядисва стаите, шета,
два сантиметра
над земята хвърчи
с чиниите, с чашите,
с рамене и корем пори въздуха.
После се случва така,
че си тръгват заедно с къщите,
с ръцете и с вятъра, с всичкото
и тогава остава
до гуша в любовни руини и дългове,
в сополи и сълзи, шарки и грипове,
а наоколо се прескачат децата й -
кривогледата Вяра,
бесният Любчо
и лакомото й изтърсаче Надежда,
с часове расте, все на нея ще й се случи.
Берлин, 1991
Тогава нахлух в свободата направо.
И до днес, и насетне в Берлин
все съм навреме, на място,
на местата, които сдвояват
неоновата самотност
със сивотата на страховете.
Между Далем и Панков,
по Кудам и Унтер ден Линден
се разхождам направо през себе си,
търпеливо, любовно почти съшивам
разполовения си живот, утешавам раните,
сред руините на Стената засаждам
думи, цветя и
памет.
|
|
