 |
|
| ЛИТАРТ |
стр., бр.6, година XIX, 2012г. |
|
Мохамед Диб е роден през 1920 г. в Тлемсен, Западен Алжир. Той безспорно е бащата на съвременния алжирски роман. Започва писателската си кариера със сюрреалистични новели и поеми. През 1952 г. издава първия си роман, последван от много други, сред които известния роман "Северна трилогия". Като писател-хуманист Диб се докосва до дълбините на човешката душа отвъд всякакви граници и бариери.
Анотация към романа "Мраморни снегове"
"Мраморни снегове" (1990 г.) е последната част от "Северна трилогия" на Мохамед Диб и разказва за разпадането на смесения брак между алжирец и финландка. В него Диб отива по-далеч от темата за края на една любов, за децата на разведените родители и за едно ограбено бащинство. Романът е ода за обичта между един мъж и неговата дъщеря. Детето е отгледано от майка си и баба си в тяхната родина - Финландия, където бащата може да идва само за малко от време на време. Въпреки езиковата бариера и дългите раздели между бащата и малката Лююл съществуват близост и разбирателство отвъд думите. Докато таткото развива способността си да общува с дъщеря си, връзката с жена му залинява и двамата съпрузи се затварят в мълчание, неспособни да намерят думи, за да спасят отношенията си. Всяко споменаване на детето - на неговата красота, на неговото детско бърборене, на игрите и на неговия, изпълнен със смях, нежност и чудеса въображаем свят, разкрива и един още по-дълбок разрив - изтръгването от корените на бащината родина. В Алжир агонизира една самотна старица - другата баба на Лююл, която малкото момиче никога няма да опознае. А бащата в тази хроника на изгнанието и унижението на емигранта е лишен от дъщеря си Лююл и от нейната любов - единственото нещо, което може да му помогне да намери своето място в света и да му даде надежда, заради която да живее.
Откъс от романа Мраморни снегове
Вече изгубих една страна или по-скоро моята страна ме изгуби. Потърсих друга, която да ме осинови. Казвах си "Може би тази, а може би друга?". Случайността ме доведе тук. Случайността и Руся. Ръка за ръка. Тук е краят на света, веднага го установих. Но също така веднага си помислих, че тук няма да ми се наложи да се боря с някого за мястото си. В тази страна има толкова много място. Но колкото и пуста и необитавана да е една земя, винаги някой е дошъл преди теб и вече има права върху нея. Открих, че колкото по-настрани от останалия свят е една държава, толкова по-трудно понася натрапниците.(…) Но Лююл - това дете, няма сили да си присвои родината си достатъчно, за да ми направи място в нея. И аз се връщам към изходната си точка - винаги на път, винаги скитник. Законът за чужденците не иска да оставам по-дълго. И не само законът. Колко още ще трае това?
(...)Лудост, обсебване. Ние бяхме щастливи един чрез друг, Руся. Бяхме покорни един на друг, обменяхме мечтите си и се търсехме чрез всичко наше - ръце, погледи, устни, тяло. Ти си почиваше в мен и аз си почивах в теб. После нищо. Няма вече мечти. Същите ръце, същите устни, същите тела се отучиха от топлината, от вкуса и сладостта на другия. Разединени. Нетърсещи се или търсещи се, без да вярват в това, лъжейки се един друг. Признавам си, че преди да преживея сцените, които ни изправяха един срещу друг - Руся срещу мен и мен срещу нея, не подозирах колко диви и неукротими са думите. Защо не изписваме ужасните неща, които си хвърляме взаимно в лицето в тези моменти? И двамата можем да пишем. Няма никакво съмнение, че тогава желанието щеше да ни мине. Имам предвид желанието да ги изговаряме, а може би и да ги мислим. (...) Малко по малко думите стават по-редки и мълчанието се настанява помежду ни. Вече няма кой знае какво да си кажем и го казваме по-скоро на едно лице с неясни очертания, на един изгубен образ. Всеки от нас става единствен адресат и единствен предмет на своите думи. Думи, които говорят сами на себе си - само това е останало между нас.
(...) Навеждам се към нея, тя се отвръща. (…) Не настоявам. Лююл не обича да я мляскат, зная го. Пътищата, които ни водят един към друг, са по-обиколни. Не, не бих предпочел да бъде по-малко мургава и с по-малко черна грива в тази страна, където косите на хората са руси до невъзможност. Също и кехлибарените й очи - не бих предпочел да бъдат по-малко топли и блестящи сред всичките тези измито сини очи, които се срещат тук. Нито пък бих искал красотата й да бъде по-малко ярка. Нефертити.
(...)Ах, как бих искала да бъда птичка! Чайка. Ще бъда свободна. Ще отлетя надалеч, ще видя другите страни и хората, които живеят там. (…) Ако някой иска да ми направи нещо лошо, един мах на крилата и "Лети, чайке!". И ще се смея от горе, както правят чайките. (…) Понякога татко ме нарича Нефертити. Сигурно на неговия език това означава чайка.
(...) Не се намесвам преднамерено в установения ред, в поддръжката на къщата и градината, които двете жени са подредили според удобството си. Те са господарки у дома си, а аз съм тук само временно (…) Руся няма да дели Лююл с мен. В мое присъствие тя прибягва, без да се стеснява, до всякакви средства и хитрини, за да ми я вземе. А Лююл - толкова малко я имам, докато съм тук. Какво ще стане, когато обърна гръб? Няма да я видя повече. Отнета. Вече ми е отнета. (…) Но аз, аз я обичам, аз няма да й я взема, няма да й я открадна. Никога. Ще се пазя дори от мисълта за това, защото то би значело на навредя на Лююл, да я осакатя.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
