 |
|
| ЛИТАРТ |
стр.61, бр.3, година XX, 2013г. |
|
Изтъкнат представител на интелектуалната поетика, склонен към философско осмисляне на човешките съдби, към дълбоко, почти мистично изживяване на проблемите, към приглушена емоционалност, към специфична съдържателност на метафоричните конструкции.
Големият поет и учен Анте Стамач е роден през 1939 г. на адриатическия остров Молат. След Музикалната гимназия завършва сравнителна литература и английска филология в Загреб, а по-късно - музикология и история на изкуството в Любляна. Отначало е цигулар в Загребската опера, после специализира философия и германистика във Виена. През 1971 г. е вече професор в Загребския университет и е начело на Катедрата по хърватистика. Преподава и в няколко университета в Германия. През цялото това време ръководи най-значими хърватски литературни списания, както и дружествата на философите и на писателите. Научен секретар е на литературната секция на Хърватската академия на науките и изкуствата. От 2002 г. е академик.
Има издадени повече от петнайсет книги с поезия и есеистика, над двайсет научни труда, четири антологии на хърватската поезия и тритомник на европейската лирика. Превел е множество книги с лирика на най-видните немски писатели, както и различни научни книги. Сътрудничи с българските учени във Франция Юлия Кръстева и Цветан Тодоров.
А ти, слово,
което търсиш истинска земя
А ти, слово, което търсиш истинска земя
и всеки ден познаваш светлината на света,
не се отказвай от старото си място, което винаги те чака
с тишината, в която ти не можеш да живееш.
Силно в живота, невидимо в съдбата, с която ти витаеш
в криволиците като звезда без цел,
не се отказвай от надеждата на пясъчния бряг,
където създадено си ти от пяната,
там със суетата на своя бог ще гниеш.
Начало
Самички сме поетите метафизически
като самотните тополи и брези.
Под бурен вятър, пълен с благи тръпки сме,
под светлина в мрака исторически.
Защото пустош земна ни подмами
към гибел, безредие и разцепление.
С анализи и провалени обобщения,
със звезди почернени и пламъци угаснали.
Всъщност Азът се намери в чудо
с това, каквото беше и каквото не.
И после всичко бе залудо.
Небе с море се сляха във безкрая,
Докато като дете се взирах в пясъка.
Остров Молат. Шум на борики. Крило на чайка.
Потънал в писането
Дъхът е бистър знак. Дишане на фраза.
Говоря ли, времето ме сплита. В тънка нишка.
А ние пишем, пишем. Поезия от крехкост.
Загадъчни ръцете ни са, които я редят.
Опустошена, тя вече не излъчва
ярката аура, сиянието на пламтяща мисъл.
Светът ни реже на тръпчиви малки хапки.
Дъхът на водната стихия
О, щастливи Боже, ти над мътните води
отпочини си: ние сме съсипани. Виж
как полека плува по стихията
нашата колиба, тази безтемелна стряха,
покрита с редки клони,
без три стени и без фасада
Разореното ни жилище, обзето от стенания,
току-що заплува като ковчег Ноев
Късен следобед, и нищо не се вижда
На хоризонта: навсякъде сивило, тъмни води
и дъждовни облаци. Който говори,
не съществува, безличен е. Който мисли,
отвлечено стои, привързан със въжета
посред сала. Който действа,
отдавна вече клечи на сухите си колене и
с угаснали очи се взира в пустеещата гледка.
Растат, растат водите мътни; върхарите
от сухи клони, като сиви пръсти кършат
великия Обет, съкрушен в разрухата
с изнемощелите си истини, в които природата
ни се кълнеше: времето, отредената межда
Ти, който вълните на калния порой
вече не поглеждаш, отпочини си
в мътилката, измъдрена, твойта тишина шуми.
|
|
| Превод от хърватски: Ганчо Савов |
|
| горе |
|
|
|
|
