Трябва да притежаваш непривична за мъжа чувствителност, за да си позволиш да говориш за живопис, правена от жена. Колоритът, композицията, отделните мазки на четката, та дори и начините, по които застава пред картината жената творец, са някак по-различни от тези при мъжа. Не очаквайте, че сега ще цитирам Зигмунд Фройд или ще изтъкна няколко причини за еманципацията на жените. Нито един от тези варианти не подхожда за Албена Михайлова. Мога да ви кажа, че я познавам добре като човек и като творец, но това ще бъде лъжа. Мога да ви кажа също така, че разбирам изкуството є, но и това няма да бъде истина. Защото живописта є притежава странна загадъчност, която не е лесно смилаема за всеки зрител, та дори и за специалиста. Понякога ми се струва, че лесно мога да я разгадая, ако взема килограм абстракция, изчистя я до ясна геометрична форма, прибавя половин чаша чувство за хумор и сложа за вкус малко Пит-Мондриановски дух. Но винаги след подобни мисли, когато обърна поглед към самата Албена, виждам още нещо. Нещо, което трудно мога да назова, нещо, за което художникът не може да бъде разпитван. То е онова пламъче, искра, огънче - както искате го наречете, което блещука в очите на всяка талантлива душа. Това е онази собствена истина, която само творците познават. Едва ли мога да го нарека единствено дарба. То е и още нещо. Може би желанието непрекъснато да опитваш да експериментираш, да навлизаш все по-дълбоко в себе си и в изкуството. Вгледайте се в очите на Албена, като не пропускате живописта и. Може и да го откриете.
|
)
)
)
