Томас Транстрьомер е роден през 1931 г. в Стокхолм. През 60-те съвместява професията си на психолог с призванието на поет. Томас Транстрьомер е най-превежданият шведски автор и от най-превежданите на скандинавските страни. Пътува много, включително на Балканите, живее с музиката, самият той свири - пиано и орган, много лета прекарва на остров Рунмарьо и много зими във Вестерос (градче на около 60 км от Стокхолм). Във Вестерос основават специална награда на името на Транстрьомер. През 1990 година Транстрьомер получава международната награда за литература "Нойщадт", предшествана от множество други и 28 издания, между които една мемоарна и една епистоларна книга.
Томас Транстрьомер е превеждан на 30 езика по целия свят и малко преди да замълчи след тежък инсулт, издава своята стихосбирка "За живите и мъртвите". Предначертава я години назад стихотворението "Полянката", в което той пише: "Традицията на устната словесност отмря, а с нея и тази на паметта." Защото именно границата между подсъзнателно и съзнателно, "процепа между съня и будността", когато "едно писмо голямо напразно прави опит да се пъхне", линията на смъртта (в онази единствена минута, когато още можеш да върнеш някого към живот), или линията на термометъра от 4 градуса над точката на замръзване на водата (когато се разширява), или линията в окото на съзерцаващия (навън и навътре) е тази, която придава контур на неговата поезия-притча. Поезия, в която обитават Шики, Бьорлинг, Унгарети - "те с тебешир на живота писаха поема върху дъската на смъртта". Но и поезия, в която "човекът е врата, открехната към стая за всички други хора".
Съновидения са стиховете на Транстрьомер там, където видяното и преживяното се утаява в чашата на съня; зрящи съновидения, където зрението се среща със зрелостта. Картини като тънката коричка лед, образувана върху океана, зловеща, но едновременно с това и благодатна - със свойството си да предпазва живота вътре от измръзване. Да предпазва живота от смъртта. И макар по-голямата част от неговото творчество да се свързва с изрази от студената гама, както биха се изразили художниците - "кладенеца вкаменен" "лицето-плоча мрамор", "вълни - бледи рисове", "албиносово слънце", "лъщи като сланина", винаги я има и другата страна - "ледът на пътя, който лъщи като сланина", "фучащи катакомби", "клокочещи гласове", "бръмбари, блещукащи на слънцето", "разцъфнали снежинки", която издава, че под привидно застиналото нещо бие, че още се напипва пулс. Или както биха се изразили музикантите - това е неговото остинато (многократно повторение на тема в музиката), с което надделява над монотонността.
Музиката и рисуването са толкова съществено вплетени в творчеството на Транстрьомер, че можеш да слушаш стиховете му в затъмнена стая и да ти се струва, че гледаш картини на Гоя, или никога да не си слушал музиката на Григ, но да я чуваш в неговото "гренландско лято". Край, където "камъните са по-леки от росата", където "светлината расте бавно като коса" и където "хребетите са наклякали в сива перушина". Консистенцията на поезията му се състои именно в уравновесяването на нещата. Или както самият той пише: "Ако сърцето ти е отляво, трябва да наклониш главата си леко надясно" винаги и само, за да "потънеш в дълбоката зеленина на своята същност." Там, откъдето за древните мъдреци извира есенцията на живота, там, където за него най-голямата загуба е, че "никога не е виждал как диамантът на един определен момент нанася неизгладима резка върху картината на света." Резката линия в стихотворението му, която звънти по начина, по който ледоразбивачът се врязва в леда, блести като самия лед, но винаги носи едно обещание за вода.
Малко са поетите, които казват много с мълчание, и още по-малко са тези, които го казват чрез мълчанието на своите стихове. Защото неговите са именно мълчаливите, смълчаните, млъкналите като картини, които говорят като естествените звуци на природата, когато казваме за тях "искам тишина" и гасим радиото. Поезията му носи онова състояние на ехо в планината, на ехо, потапяйки главите си под водата, което не нарушава ни най-малко покоя наоколо. Толкова тиха е тя, че дори шумът на гората е "самозадушаващ се" и единствената пауза е полянката, обкръжена от дървета, която може да открие само някой залутал се. Човешкостта, сведена до човечност, е една еманация на християнската идея, която заедно с древните традиции на своя народ той съхранява и предава чрез едно ортодоксално отношение към миналото. Именно притчовото звучене и по прозаичното "на преданието" са очертания на неговото стихосложение, които се свързват в далечината в един път. Виещ се.
"В толкова много неща трябва да вярваме, за да живеем живота си, без да затъваме", пише в друго свое стихотворение Транстрьомер ("Шубертиана") и наистина го заявява - в "гоблена" на света, където "колелата се въртят, опровергавайки смъртта".
Томас Транстрьомер е издаден в България през 1981 година с антологичната книга "Есенен архипелаг" (издателство "Народна култура", превод Вера Ганчева) и ни гостува през пролетта не за да заяви, но да яви този път вярата си в непрекъснатия кръговрат на живота и сезоните, когато след зимата винаги следва пролет. Да превърне писмената традиция на своето слово в устна.
Стихосбирки на Томас Транстрьомер: 17 стихотворения, 1954; Тайни по пътя, 1958; Недовършеното небе, 1962; Звуци и следи, 1966; Да виждаш в тъмното, 1970; Пътеки, 1973; Балтийски морета, 1974; Бариерата на истината, 1978; Дивият площад, 1983; За живите и мъртвите, 1989; Траурната гондола, 1996; Затвор, 2001.
Награди: наградата на Bonner за поезия, немската награда Petrarch, наградата Bellman, наградата Nordic на Шведската академия, наградата August, международната награда за литература Neustadt (1990).
Палатът
Влязохме. Една-единствена огромна зала,
безлюдна, тиха, подът захабен,
напомнящ изоставена пързалка.
Вратите са затворени. Въздухът сивее.
Картини по стените. Безжизнено гъмжило
от изображения: доспехи, риби, блюдата на везни и
човешки фигури, неразтървани във един
отвъден свят, мъртвешки ням.
И в пустотата - статуя:
на кон, самотен в залата,
но ние май го забелязахме едва
когато се оказахме затворници на празното.
Гълчавата и шумовете на града
долавяхме по-слабо от шепота на раковина,
но те долитаха дотук, кръжаха в залата с жужене
и сякаш се опитваха да я превземат.
И нещо друго. Нещо тъмно
се спря пред праговете на петте ни сетива,
но без да ги пристъпва.
От всички мълчаливи чаши се изсипа пясък.
Да се раздвижим трябваше. Отидохме
при коня. Бе огромен,
железночерен. Самата власт и сила,
останала в палата след князете.
И проговори той: "Единствен съм,
отхвърлил празнотата, която ме пришпорваше.
Това е моята конюшня. И бавно наедрявам:
Изяждам тишината тук."
|
Измир, три часът
На улица, почти обезлюдена,
двамина просяци - единият безног,
а другият го носи на гърба си.
Като животно нощем на шосе,
вторачено незрящо във фаровете на колите,
те спират, чакат, после тръгват
и сякаш малчугани във игра
стремително пресичат улицата. Край тях тиктакат
мириадите часовници на жегата.
На рейда лумна синьото,
докато червеното се сви, напъха се във камък,
изцъкли се оттам.
А бялото се разбушува във окото.
Когато три часът бе стъпкан от копита
и тъмнината взе да думка по стената на деня,
градът полегна пред вратата на морето
и заблещука в полезрението на грифа.
Черни картички
I
Бележникът изписан докрай, бъдещето неизвестно.
Кабелът дудне народната песен без родина.
Сняг се сипе над оловно спотаеното море. На кея
се боричкат сенки.
II
Случва се смъртта да дойде насред живота
и да вземе мярка на човека. Това посещение
се забравя и всичко продължава по старому. Ала
костюмът се шие тихомълком.
|
|
