е родена на 13 април 1963 г. в с. Ракево. Завършва Френската езикова гимназия във Враца, а по-късно СУ "Св. Климент Охридски" - специалност “Българска филология”. През 1990 г. печели първа награда на национален студентски литературен конкурс за превода на "Мадам Едуарда" от Жорж Батай. Същата година получава и cпециалната награда за поезия на Студентски дом - София. Участва в основаването на литературното сп."Ах, Мария", член на редколегията му от 1993-а. От 1995 до 1998 г. работи като редактор и преводач в издателство "Парадокс". През 1994 г. излиза първата й стихосбирка "Тревите на съня" (издателство "Български писател"). От 2002 г. е представител за България в движението на френскоговорещи поети от Средна и Източна Европа - "Предмостие на изток", Будмерице, Словакия. През 2003-та получава първа награда в национален конкурс за любовна лирика на сдружение "Словото". Нейни стихове и преводи са публикувани в антологии и почти във всички периодични литературни издания. Поезията й е превеждана на френски, румънски, словашки, сръбски и хърватски език. Има пристрастия към съвременната френскоезична литература и вътрешните стилове на китайските бойни изкуства. На български език в неин превод са се появили: Ж. Батай, Ж. Жьоне, Венюс Кури-Гата, П. Буржад, Тахар Бен Джелун, Жан-Клод Вилен, Едмон Жабес, Лионел Рей, Жан Оризе, Рьоне Шар, Д. Миеж, Лилиан Атлан, К. Бобен, А. Брьотон, Б. Пере, Л. Арагон, П. Елюар, Р. Деснос.
Един от съставителите и преводач на двуезичната антология на франкофонското хайку "Сенки и светлини", 2003 г. Под печат е втората й стихосбирка "Луна в празен вагон".
|
БЕЗКРАЙНОСТ
B безветрието на юлските нощи
две голи тела обезмислят
всяка аксиома
точно там, на границата
между съня и бдението,
където бризът е повече от ласка,
успоредните прави на желанията
се пресичат
и безкрайността пулсира
в споделено дихание.
Есента на човека
Сам в реката на времето,
в долното й течение,
отпуснал весла, с очи впити в небето,
където крилата на чайките
оставят белези във въздуха,
където мислите оставят белези в душата,
вечерният вятър още го няма,
а сърцето е изпълнено с любов и покаяние,
пътува към своите начала човекът,
към корените си,
в самия край на есента,
преди да се превърне в капка дъжд,
в листо от клен, в пръст,
полюшва се в реката сянката му,
бавно се плъзга по течението,
много скоро ще стигне устието й
с трите ръкава на времето:
сегашно, минало и бъдеще,
как иначе да разположи себе си?
Единна е реката на времето,
към океана на любовта влачи водите си,
човешкият живот познава само делтата й
и в бреговете на един-единствен ръкав
се блъска лодката на живота му,
ако разтвори ръце,
ще ги обеме в прегръдката,
но уморен е човекът, уморени мислите му
и лакътят, подпрян в носа на лодката,
която години дълба,
щастлив е човекът в есента на живота си,
като любими и верни жени
лежат веслата от двете му страни,
заслушан в шепота на вълните
най-сетне намират покой мислите му
и няма значение по кой ръкав
ще поеме,
душата познава пътя,
единна е реката на времето,
в долния й край - океанът на любовта.
|
· · ·
бяха хиляди
сред тревите и мащерката
онова късно утро
в края на август
въздухът трептеше от песните им
облаците търкаляха сенките си
по билото на планината
оплождайки ги със звуци
а косачите в ниското
онемели от песента на щурците
стискат до синьо коси и
не смеят да пристъпят и крачка
за да не прережат
гърлата на песента
ако в долината завали
върху керемидените покриви
на къщята
ще се излее същата песен
· · ·
прилича на всички други жени
вечер отваря прозореца
завесите,
закопчани със звезди
за корниза леко се поклащат
изпълва се луната
заедно с тялото й
рони трохи по перваза
за белия гълъб дето донесе вестта
понякога си говори сама
докато бърше прахта от телефона
поглажда корема си
растящия кафяв ореол на гърдите
припява детски песнички
сутрин
стопля с дъха си огледалото
и рисува балони
в левия му ъгъл;
лудата,
която носи детето ми,
е като всички жени,
стряска я понякога заблуден облак
пришит като кръпка
върху овехтелите завеси.
|
|
