Рада Панчовска е родена в гр. Панагюрище през 1949 г. Завършила е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски", след което специализира испански език. Член е на Съюза на преводачите в България и на Сдружение на българските писатели, член-основател на Асоциацията на испанистите в България. Автор е на следните стихосбирки: "Всеки ден" (1984), "На белия свят" (1992), "Кратки срещи" (1993), "Убягващи впечатления" (1994), "Аритмии" (1996), Приписки към антологията на съвременна испанска поезия "Гласове на жени" (1997, двуезична), "50 стихотворения" (1999), "50 стихотворения" (2001, двуезична), "Анонимният успех" (2001). Нейни стихотворения са превеждани на испански, английски, немски, словенски, румънски, македонски, руски, гръцки и унгарски. Участвала е в литературни фестивали в Берлин (Германия), Куртеа де Арджеш (Румъния), Струга (Македония), Веруела (Испания), о. Родос (Гърция) и в международна преводаческа среща в Мексико с доклад върху поезията на Октавио Пас. Превеждала е в отделни книги и антологии следните испански автори: Елисео Диего, Хорхе Луис Борхес, Октавио Пас, Мария Виктория Атенсия, Мигел Лабордетау, Франсиско Урис, Ана Мария Навалес, Анхел Гонсалес, Франсиско Урис, Клара Ханес, Луис, Алберто де Куенка, Антонио Фернандес-Молина, Рафаел Леон. Книгата "Поезия" на Мария Виктория Атенсия и антологията "Гласове на жени" са получили наградата на Съюза на преводачите в България заедно с Центъра за изкуства "Сорос" за 1996 г. Рада Панчовска е управител на частно издателство "Проксима-РП", където скоро се очаква да излезе в неин превод (съвместно с Цветанка Еленкова) книгата на английския поет Джонатан Дън "Въпреки това".
|
СВЕЧЕРЯВАНЕ В ОДЕСА
На върха на стълбата прочута -
зората на киното, светът между двете войни -
край паметника на градоначалника от странство,
в подковата на малкия площад,
до уличен фенер, сгъстяващ електрическия здрач,
тя пееше, солистка на тъгата,
тя пееше, сред меланхолията на смъгляването,
отекваше кристално надалече нейният
школуван глас,
той толкова красиво контрастираше с унилия
вид на бездомно куче, с който се заслушваше градът
- монета, звъннала на кухо
в празната паничка.
Изкуството и на това е благодарно - да е жертвеният
дар, додето се умилостиви съдбата. Да е даване...
Но защо и хората, които го създават, са от плът.
СМЪРТ ВКЪЩИ
Ти, който толкова обичаше да се разхождаш
сред книгите по бюрото и върху рафтовете
на библиотеката стоеше като статуетка.
Зеленият ти поглед ме пронизва от отвъд.
Извит в дъга си я отблъсквал с всички лапи
и ужасът от срещата е изкривил лика ти.
Ти, който изтърпя страданията на живота,
и нашата любов, ще ни простиш ли от безсилие
че се оставихме най-земен сън да ни обори,
докато ти отчаян си се борил с онзи, вечен сън!
ПОД РОЗОВИЯ ХРАСТ
Оставили са го да си отиде, влачеше из хола
умората си от годините, стареенето достолепно
на ветеран в надбягването с времето, което с тежка лапа
превива костите, клепача спуска и в неравна схватка
затрива силата на победителя в турнира с нощ и ден.
В градинката зад къщата сега почива Бруно,
където толкова обичаше да се припича и с въздишка
отпъждаше мухите, предприели смъртоносен поход
по ноздрите му. Добродушна планина от мускули
и козина от черно злато, над която розов храст дъхти.
|
ПРАЗНИЧНИЯТ СМИСЪЛ НА ЖИВОТА
аячето спуска мост от клонката до друга.
По него слънчевият лъч, едва дочакал, се затичва.
След малко в сребърната нишка ще се оплете мушица.
ГОРЕЩНИЦИ
На тротоара пухкаво врабче лежи с крачка нагоре.
За седмица това е второто.
Дали защото само там останаха дървета.
ЖЕГА
Прострян на плочника подобно дивечова кожа,
въздъхва Бруно с побелялата муцунка,
в кастилско пладне спомнил си Лапландия.
Тарасона, 30.07.1995 г.
НЕ ВСЯКА ПРОМЯНА
Искам да забравя бъдещето,
сякаш никога не е било.
Утрешният ден е зад гърба ми вече.
Тази безизходица е отживяна.
Дните се изнизват на парче.
Бъдещето не е незарасла рана,
нито миналото си лежи в ковчег.
ЖИВОТЪТ E САМОТНО ЗАНИМАНИЕ
Животът е самотно занимание.
На дъното на слънчевия световърт се сгушва,
залепил криле,
и се оттласква с всички сили от засмукващия
вихър на всемира,
в светкавично единоборство с който се е осъзнал.
Срещу космическата пустош
и неимоверните безмери вдига
в щурм щита си, съшит от клетъчна мембрана,
животът е самотно занимание.
|
|
