Родната страна
(QUÊ HƯƠNG)
Когато бях дете и ходех на училище,
обиквах родната страна
със всяка страница на детската ми книга.
Там пишеше : "Кой казва, че е трудно
да пасеш биволи в гората, на полето?"
И закопнях за песните на птиците в гората...
Понявга майка ме улавяше, когато
край блатото подгонех пеперуда,
вместо да ида в клас. Да бяхте чули
как жално плачех, преди да са ме още били!
Едно момиченце в съседната ни къща
ме гледаше и дяволито се усмихваше.
Покриха вражи сенки моята страна.
Сбогувах се със майка и заминах.
И, представете си, съседското момиче
и то поело в горските усои.
Веднъж случайно я видях по пътя.
Тя пак тъй дяволито се усмихна,
очите й блестяха черно-черни.
Защо така привличаха очите й?
Не разменихме дума: аз бях в строй,
но се обръщах дълго, много дълго.
|
|
Над нас валеше. В мен блестеше слънце.
Мирът настъпи. Върнах се във къщи,
в училище, в оризището при браздите.
И пак видях съседката ни млада,
която криеше главица зад пердето.
Тя се усмихваше - потайна, дяволита.
Когато я запитах един ден
дали сърцето й все още е свободно,
"Въпросът ти е, знаеш, неудобен. . ."
отвърна и главата си наведе.
Цял разтреперан, пълен с бяла нежност,
аз хванах тънките й пръсти.
Тя ги остави да почиват в ръцете ми горещи.
И връхлетя внезапно новината -
така ужасна, че не смея да повярвам:
Убили са те, сестро, о, любима!
Захвърлили те нейде във гората.
Защо ли? През войната
ти си се била - ето твоя грях.
Сърцето ми раздират остри пръсти.
Не зная, жив ли съм, или съм вече прах...
Като дете обичах родната страна за птиците
и пеперудите й.
С тях ходех на училище, в гората.
Обичам днес страната си, защото всяка нейна шепа пръст
съдържа малко от кръвта на моята любима.
|
