 |
|
|
Тадеуш Ружевич
На един дъх за Тадеуш Ружевич |
|
|
| Ян Столарчик, редактор на изданията на Ружевич |
|
|
"Тревога" - с тази дума, отразяваща много точно душевното му състояние веднага след войната, Тадеуш Ружевич дефинира своя поетичен дебют. От тази първа дума е родена нагласата му на недоверие към света. През 2006 г. поетът признава: "Тревогата, завладяла ме в младежките години, остана до днес". Убедеността в задължителното запазване на бдителност, останало от годините на военния пожар, унищожил изкристализиралите в продължение на столетия ценности на европейската култура, се затвърждава у него по-късно от двойственото социалистическо ежедневие, както и от стихотворението от 1963 г. "Нонстоп-шоу", посветено на живота на Запад, където Ружевич често пътува.
В деградиралия свят (и във верско отношение - мотивът за смъртта на Бог е важен сюжет в това творчество) няма нищо трайно. В него нещата не са такива, каквито се опитват да ги наложат политическите идеологии и особено медиите и консуматорският начин на живот. В творбите, написани в сериозна тонация - "с пръст на уста", - в които пестеливите думи са родени от мълчанието, имаме многобройни препратки към Достоевски, Кафка и техните герои. Обект на размисъл е човекът в екзистенциален капан, упорито стремящ се да разбере процеса (живота) без правила, "обречен" да ги открие, т.е. да носи отговорност за взетите решения и дела. Особено многобройни са нишките, отвеждащи към Кафка (в стиховете - "Прекъснат разговор", "Това не бива да се причинява на Кафка", и в пиесите - "Смъртта на Гладуващия", "Капан"). Общото между него и Ружевич е безстрастното описание, застиналата повърхност на езика му, емоционално константната интонация. В дълбините на значенията проблясва безпокойство за човека - тази трошичка. С т.нар. човечество като абстрактна общност, в името на което през ХХ в. масово гинат индивиди, се занимава тоталитарният режим. Ружевич се вълнува от единственото число. Дори холокостът, за който напомня в поемата "Ножчето на професора", за него не е масово убийство, а смърт на милиони невинни същества.
Ружевич се възхищава от лицето, неговата индивидуална неповторимост и митологическа променливост, отразяващо ада и рая на душата. Вероятно и поради факта, че е следвал история на изкуството, той обича да гледа репродукции на живописни и скулптурни портрети. Проницателно, но дискретно се вглежда в лицата на събеседниците. Следи от този интерес съзираме в заглавията на стихосбирките "Лице" и "Трето лице", както и в есетата и стиховете. Поетът пише: "Струва ми се, че отделните лица се обединяват в едно лице на човечеството и то е огромно, то е лице на милиарди. То е единственото лице на Бога след смъртта на Бога" ("Лица"). А в "Домашно" той се обръща към младия поет:
опиши лицето си
по памет
не от огледалото
в огледалото можеш да сбъркаш
истината с нейното отражение
Нееднократно Ружевич е обвиняван дори от амвона в нихилизъм и аморалност, защото думите му се тълкуват недобронамерено, емблематично, откъснато от истинското им съдържание. Вярно е, че те поразяват много точно с горчивина, сарказъм, пародиране на кухи ритуали и осмиват "хиперактивността" - невротичната логорея на медиите, както и баналното и камуфлирано поведение.
Авторската стратегия е следната: да се използват вирусите и шумовете на съвременната Вувилонска кула (правопис на автора) срещу нея самата. Ружевич сблъсква високия и тривиалния стил на попкултурата (постмодерността не познава йерархията) и не страни от клоунадата и кабарето (народът очаква "шоу"). Специфичният тръпчив хумор на автора разголва фалша - онова, което унищожава връзките между хората. В тази квазиигра с езиците на ежедневието читателят открива правилните мерки на ценностите.
Ружевич е особен творец. От "сивата зона" (липсата на цветове е знак за независимост на наблюдението) той наблюдава ерупцията на действителността. Поради вродената си омраза към лъжата, към общуването с високопоставените, участието в далаверите им и критичното отстояване на собственото мнение той настройва срещу себе си псевдопатриотите и клира, част от опозицията на "Солидарност" и приятели поети (не само своя кумир от младежките години Пшибош). Властта няма полза от него, макар че се опитва да го спечели. Той казва за себе си: "Аз съм човек, човек, който пише стихове". Слушаме гласа му повече от 60 години. Той е искрен творец, без поза, способен на съчувствие. Неговото съчувствие е сурово, иронично, съзнателно противоречиво и винаги удивително чисто. Истината на Ружевич се крие в заблуждаващата простота на езика, разказващ за разравянето на медийни пепелища и сметища на ХХ в. в търсене на... какво? Извинете, че използвам цитат от Надежда Манделщам - "надежда в безнадеждието" (абстрахирам се от трагичния патос на думите).
Ружевич, както и Норвид, е трънът в полската литература и в същото време "хлябът насъщен" за няколко поколения следвоенни поети. В поезията си Тадеуш Ружевич изработва собствен метричен образец, дикция на мнима проза. Някога младите поети подражаваха на поетиката му. Днес вече не пишат "като Ружевич", а "с Ружевич" - импулсивно, естествено и без да го съзнават. Той е преведен на 50 езика. Редовно се появяват нови преводи, а това означава просто, че Тадеуш Ружевич от Вроцлав е световен поет.
Бих искал да призова гласа на прекрасния познавач на творчеството му Збигнев Майхровски. Това ще бъде поантата на няколкото десетки мои изречения: "През творчеството на Тадеуш Ружевич тече потокът на тревогите на миналото столетие. Заедно с Чеслав Милош той е основен свидетел на ХХ в. в полската поезия. Стоейки встрани от литературния живот, той винаги се оказва в епицентъра на епохата, а всъщност изпреварва времето и това с цялата си очевидност проличава едва след години".
|
Поетът по време на писане
Когато пише поетът
е човек загърбил света
безпорядъка
на битието
той е изплувал
той е излязъл
от животинския свят
по подвижните пясъци
още личат
следи от птичите му
крачета
отдалече се чуват още
викове думи
ситният смях
на жени
но не бива
зад себе си
да погледне
когато пише
поетът е беззащитен
лесно можеш да го стъписаш
да го вържеш
осмееш
и вкамениш
|
|
Врата
Lasciate ogni speranza
voi ch’entrate
оставете всяка надежда
вие които влизате тук
надпис над ада
в Божествената комедия
смело!
Зад тази врата
няма ад
адът бе демонтиран
от теолозите
и психолозите на дълбините
подмениха го с алегория
от хуманитарни
и възпитателни възгледи
смело!
Зад тази врата отново
започва същото
двама пияни гробари
седят над гроба
пият безалкохолна бира
похапват салам
намигват ни
и под кръста
играят на топка
с черепа на Адам
гробът чака
утрешния покойник
"кожата" е на път
смело!
Тук ще почакаме
Страшния съд
в гроба се сцежда вода
плуват съчки
смело!
зад тази врата
няма да има история
ни добро ни поезия
а какво ще има
непознати ми господине?
ще има камъни
камък
върху камъка
легнал върху камък
и над този камък
още един
камък*
* Куплет от игрива полска песничка - бел. пр.
|
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
