Еуджен Йонеску е роден на 26 ноември 1909 г. в гр. Слатина, Южна Румъния. Завършва френски език и литература в Букурещ. Същевременно навлиза в културно-литературния живот на града, като сътрудничи в известни за времето си списания - "Билети за папагал", "Време", "Зодиак", "Литературна Румъния" и др. През 1938 г. отива като стипендиант в Париж. В началото на Втората световна война се връща в Букурещ, но, разочарован от положението в страната, през 1942 г. отново заминава за Париж, където остава до края на живота си. През 1950 г. в Theatre de la Huchette Noctambules се играе първата му пиеса "Плешивата певица". Следващите две десетилетия се занимава само с театър: "Столовете", "Кралят умира", "Урокът", "Картината или Палячовщина", "Носорози", "Въздушният пешеходец" и др. През 1969 г. е удостоен с Голямата национална награда за театър, а през 1971 г. е избран за член на Френската академия. Той си остава един от най-известните представители на "театъра на абсурда", заедно със Самюъл Бекет. Освен това е автор на сборници с разкази, есета, спомени, статии.
През 2009 г. се навършват 100 години от рождението на Еуджен Йонеску. Сатиричният театър "Алеко Константинов" в София отбеляза тази годишнина с постановка на пиесата му "Столовете", в която Стоянка Мутафова и Илия Добрев ни представят "..историята на Стареца и Старицата, самите те на границата на небитието" (Еуджен Йонеску - "Между живота и съновидението").
Монолози и сънища
Tози сън продължи две нощи. От две години, а може би и повече, ми се явява Смъртта. А също: майка, баба и татко. Понякога и втората съпруга на баща ми и нейните братя; рядко и моята сестра. Сякаш се готвя за среща, за уреждане на сметките с този живот...
Реших да се посветя на майка си, която още живее в онази къща до Порт Сен-Клод. На улицата, която прилича на "Сен Терас". Не е далече от къщи. В този квартал са останали още няколко хубави стари къщи с малки градини. Както винаги, и този път се затруднявам да я намеря - улицата изглежда напълно нормална, докато накрая някаква къща я задънва. Заобикалям я и излизам на друга улица, за да разбера след малко, че съм стигнал отново до задънена улица. Само че този път има врата и аз влизам в безистен, който стига до улица "Клод Терас". Наближавам къщата със страх: ще намеря ли майка си жива? Отваря ми баба по майчина линия. Поканва ме да вляза, упреква ме, че не съм идвал от доста време. Майка ми, която е в Париж от осемнадесет месеца, не разчита на мен. "От какво живеете?", питам аз. "Тя работи." Майка ми накрая е дошла тук, а аз съм толкова безучастен: "тя не може да разчита на мен"... "Все пак, казва ми баба, майка ти е тук, в този град, съвсем близо до твоя квартал, а ти дори не идваш да я видиш, а тя те чакаше...".
Поглеждам мама - променила се е много: станала е слаба като вейка. Обяснявам й, че не съм могъл да идвам, защото е трябвало да завърша следването си. Аз съм на двадесет и девет и още не съм се дипломирал, тъкмо съм имал конфликт с баща си, който е доста огорчен от моето дълго следване. Беше дори бесен, затова че се забавих доста с последните изпити.
Забелязвам, че тук е и моята сестра. Майка ми издържа и нея, заедно с баба. Майка ми казва, че ако не се разбирам с татко, бих могъл да остана при нея. Познавам апартамента, виждал съм го вече веднъж (на сън!). Има и стая за мен - на първия етаж. Трябва да изкача дървената стълба. Познавам тази стая добре: дълга и прекалено мрачна, освен това не е и удобна. Но съм доволен,че имам подслон.
Съвестта ми не е много чиста - да, не съм изпълнил дълга си. На двадесет и девет години все още не съм се дипломирал! Взел съм няколко изпита, но на трудните - от средата - още не съм благоволил да се явя. За мен сега няма нищо друго, освен Театъра! Не знам дали ще стигна до дипломата. Баща ми вече не ми дава пари, а майка ми трябва да работи. Не бих искал тя да се измъчва цял живот, съвестно ми е...
Събуждам се с угнетяващо чувство...
Опит за сценична постановка на този сън:
ДЕКОР: Скромна и доста мрачна стая. В дъното - два прозореца към улицата. Минават силуети.
В стаята - две пружини на пода. Още: стол, маса, овехтял фотьойл, стол-люлка.
През прозорците си вижда някакво лице, което се приближава до къщата.
След няколко секунди се чука на вратата.
СТАРАТА ЖЕНА: Кой е?
ЛИЦЕТО: Жан, твоят син.
СТАРАТА ЖЕНА: Не те очаквах... Влез. (Жан отваря вратата) Как се сети да дойдеш?
ЖАН: Добър ден, мамо.
СТАРАТА ЖЕНА: От толкова време не сме се виждали. Не съм майка ти, а баба ти по майчина линия...
ЖАН: А мама жива ли е?
СТАРАТА: Да, на работа е. От две години е тук, в Париж. Не сме те очаквали. Майка ти се отказа от теб.
ЖАН: В този квартал все още има хубави стари къщи с градинки. Много пъти идвах до тук, опитвах се да стигна до вашата къща, но улицата се оказваше задънена и трябваше да се връщам, да обикалям, да се губя, отново да търся, пак да обикалям и все да не ви намирам. Сега вече ви открих. Ще мога ли да пренощувам у вас? Все ме беше страх, че няма да заваря мама жива. Сега вече те познах - ти си моята баба по майчина линия.
СТАРАТА: Очаквахме те.
ЖАН: Така ли? От какво живеете? Донесох ви нещо за ядене. Ето това. (Подава голям пакет.) Ето: плодове, зеленчуци, цветя.
СТАРАТА: Майка ти си намери работа в една фабрика тук. А аз съм портиерката на входа. Оправяме се и без теб!
(Влиза Майката.)
ЖАН: Мамо, мамо, защо ме посрещаш така студено и безразлично?
МАЙКАТА: Ах, ти ли си? Не очаквах да те видя!
СТАРАТА: Твоята майка е тук, в същия град, в който живееш и ти, вече близо две години, дори в същия квартал, в който живееш и ти.
МАЙКАТА: Чаках те, чаках те и накрая реших...
ЖАН (на Майката): Колко си се променила, мамо, колко си отслабнала, същинска вейка. Не дойдох по-рано, защото трябваше да завърша следването си. Станах на двайсет и девет, а още не съм се дипломирал. Толкова бих искал да дойда при теб и да ти покажа дипломата си. Но сега реших да дойда да те видя и без нея, но, както казах вече, не можах да намеря лесно улицата...
МАЙКАТА: Ти не си идвал тук, откакто беше малък.
(През прозореца се вижда някакъв силует. На вратата се чука.)
ЖАН: Това трябва да е баща ми.
СТАРАТА: Той не е идвал никога тук.
МАЙКАТА: Откакто се ожени повторно, не идва да ни види. Страх го е от жена му.
(Вратата се отваря, влиза мъж на около петдесет и пет години.)
БАЩАТА (на двете жени): По ваша вина той още не е завършил следването си. Постоянно мисли за вас. Само за вас!
МАЙКАТА: Ние не сме виновни, че още не сме умрели. Сега можеш да се погрижиш за сина си.
БАЩАТА: Той е луд! Да вземе само първите и последните си изпити и да не се яви на всички останали! Как може?! Какво нехайство?!
(През другата врата, отдясно на зрителите, влиза сестрата, която изглежда на възрастта на Майката.)
МАЙКАТА (на Жан): Жан, това е сестра ти.
СЕСТРАТА: Мама е тази, която издържа и мен, и баба. (на Бащата): Нито ти, нито Жан сте ни дали нещо досега!
БАЩАТА: Защото съм много разочарован от неговото нехайство...
МАЙКАТА (на Жан): Баба ти трябваше да ти каже. Можеш да останеш тук, ако не искаш да живееш при баща си, настани се, познаваш апартамента.
ЖАН: Вече го видях на сън.
МАЙКАТА (на Жан): Има една стая за теб на първия етаж.
СЕСТРАТА: Трябва да се изкачиш по дървената стълба. Там горе е твоята стая - доста е голяма и малко е мрачна, никак не е удобна.
ЖАН: Да, вече я видях насън. Знам я, има само една капандура вместо прозорец, но все пак съм щастлив, че ще имам къде да се приютя.
СТАРАТА: Докато се дипломираш, може и да се ожениш, и да си намериш някое по-подходящо жилище.
БАЩАТА: Него не го бива за нищо. Няма да направи кариера - никога няма да стане адвокат като мене.
ЖАН: Да, виновен съм, много съм виновен: знам,че на моята възраст - скоро ще навърша трийсет - би трябвало отдавна да съм приключил следването си. Не знам, не мисля, че някой ден ще завърша, ще се дипломирам. Не ми е по сърце правото. Само театърът ме влече.
БАЩАТА: Да знаеш: няма да ти давам стотинка!
СТАРАТА /на Жан/: Майка ти работи и ще те издържа, но няма да може цял живот.
ЖАН: Съжалявам,че не мога да й бъда в помощ...
СТАРАТА /на Жан/: Ти не можеш да бъдеш в помощ на никого! Не си способен!...
ЖАН: Какво да направя? Кажете ми, какво да направя? /Чупи ръце./
СТАРАТА: Да, чувства се виновен, но това съвсем не оправя нещата.
СЕСТРАТА: Ти, братко, май си роден да живееш на гърба на другите!
БАЩАТА: Дръжте си го, щом си го харесвате! Аз не го искам! Сбогом! /Излиза./
Завеса.
|
Страна от картон и памук
В тази страна не можеш да различиш камъка,
нито от птицата, нито от душата -
всичко е от картон и памук.
Който поиска да си изважда душата: просто я слага пред себе си.
Гледа я като нещо чуждо.
Виждал съм такива души на дървета и птици, дори на хора.
Хората-кукли се молят без слова: техният бог си има бяла брада.
Хора-кукли с души от памук!
Усмивки от паста за зъби!
Ябълчици от каучук!
Очички невинни, пронизващи!
Бледите им цветове не крещят...
Пространството е само два квадрата.
Огънят е червена кърпа - грабни я!
Тази страна е надраскала върху картона образа на детето.
А сега то сънува.
Моля те, не го събуждай!
1930
|
|
|
|
