Котки с женски лица. Жени, приличащи на порцеланови фигурки. Музиканти, понесени от мелодии, предназначени за самите тях. Коне, застинали като дървени детски играчки и лодки, които не могат да отплават заникъде, защото нямат нито платна, нито весла. Всичко това населява един свят, изглеждащ като мечта наяве. Свят, който съществува в неподдаващо се на дефиниране пространство. Той никога не би се изпречил агресивно пред нас, но след като влезем дори за кратко в него сами признаваме, че сме имали нужда от точно такъв контакт.
Строгият аналитичен подход може да разкрие значенията на всеки един от тези образи. Да ги тълкува като символи на мъдростта и благородството, на свободата, инстинктивните желания или бързата преходност на живота. В състояние е да проникне в дълбините на замисли, за които никой не подозира. Често дори и самият автор. Може да даде "научно обяснение" на това изкуство, което да си остане твърде далеч от истината, като единственото му достойнство се състои в правдоподобното звучене. И така да пропусне най-важното - удоволствието от искреното общуване с платната.
Сами по себе си картините на младия живописец Стефан Шиников правят излишно суховатото взиране в детайлите или наготово поднесената житейска справка. По тях много по-лесно се проследяват отделните стъпки, извървяни след завършването на Националната художествена академия през 1994 г. - малките и големите, погрешните и правилните, лутането и откриването, през които всички сме обречени да минаваме. В тях могат да бъдат разпознати и мотивите, водили го от самото начало. Мотиви, които още са главният движещ импулс, определящ траекториите на всяка мазка, решаването на отделната композиция, предпочитанията към даден сюжет.
Вероятно за мнозина тези творби на пръв поглед изглеждат странни и те трудно влизат в непривичното им пространство. Но... Но тук нещата стоят както при детската рисунка. Трябва да си дете или да си готов пред себе си да се откажеш от наслоените предразсъдъци на възрастните и да се опиташ да мислиш като дете, за да успееш да се настроиш на тяхната вълна. Така че Стефан Шиников просто очаква да мислим като него. Поне за времето, през което сме в диалог с картините му. Иначе рискуваме да ги подминем и този риск остава изцяло за наша сметка.
Имало едно време приказка, която не започвала с думите "Имало едно време...". Защото се отнасяла за съвременността. В нея се разказвало за това как богове, хора и животни съжителствали в хармония и с лекота постигали дори невъзможното. Но думите, с които се разбирали, постепенно били забравени. Езикът, на който говорели, изчезнал. Съществувалото в действителност се превърнало в загадъчната история на един, станал с отминаването на годините, напълно непознат свят. Всички, които били щастливи да живеят в него, започнали да мислят за себе си като за отделна част от общия свят. И станали много по-слаби. И по-самотни. Оттогава насам, векове наред, хората се опитват да открият отново магическите думи от миналото. Да си върнат изгубеното разбирателство. Защото неговата тайнствена формула най-категорично доказва, че човекът е съставна част от необяснимата хармония на природните сили. Че в тези сили е заложена и човешката мярка.
Именно доброто изкуство може да разкрие важни подробности от така необходимия ни и дълго търсен отговор на загадката. Точно то смесва реалността на битието с въображаемите селения, за които тайно мечтаем. То слива отрицанието с утвърждаването, болката и радостта, за да покаже пътя към завръщането в желаната от всички блажена Аркадия. И най-хубавото в него е, че не само може да открие секретите на древността, а е в състояние да създава нови, приказни тайни, които ще са необходими на хората след нас. С картините си Стефан Шиников разказва такава красива приказка.
|