35 ГОДИНИ ЖИВОПИС И ТЕАТЪР - под този наслов мина юбилеят на изтъкнатата българска художничка и сценографка Виолета Радкова (род. 1948).
В двете си равни хипостази - на живописец и сценограф - за изминалите повече от три десетилетия упорит и вдъхновен труд тя постигна забележителни успехи, голяма популярност и любовта на публиката. Може да се каже, че е сред най-популярните и обичани художници у нас. Последните й изложби в родния й Русе и в София се превърнаха в истински празници. А юбилейният й албум е наистина великолепен, произведение на изкуството! Среща ни с дълбоко оригинална, вълнуваща живописна поетика и сложна амалгама от изискани колоритни решения и оригинални композиционни принципи, според които отделните елементи са разположени не по логиката на традиционното единство на Време, Място и Действие, а според мястото им в емоционалната памет на художничката.
Картините на Виолета Радкова са спонтанен израз на една поетична, чиста душевност. Още в началото на творческия си път като живописец, след като завършва Художествената академия в столицата, Виолета Радкова се отказа от реалистичния академичен стил, от елементарното наподобяване на натурата и живота, което все още доминираше в нашето изкуство. Първите й, малко "литературни" платна сякаш разрушаваха преградата между реалния и въображаемия живот, караха зрителя да изпитва главозамайващото усещане, че мечтае или сънува наяве.
Великият Йонеско казваше, че "в съня си ние сме по-истински, по-дълбоки, защото сме погълнати изцяло от себе си". Виолета неведнъж е споделяла, че картините й обикновено се раждат насън. На сутринта тя просто им дава материален израз върху платното. Така се раждат възхитителните и изящни отражения на нейната безгранична фантазия. Те са зрим, реален образ на виденията й. За нея сънят е вид медитация, духовно съзерцание. Мислене чрез живописни образи. Понякога тези сънища се оказват прозрения за Човека, за Живота... Тя обича да казва, че "платното е моят храм". Това го казват всички, но дали го постигат? Да, малцина могат да уловят и предадат с помощта на четката си прелестната поетичност на съня или носталгията на спомена като нея. Това е общуване с Вечността. Права е галеристката и изкуствоведката Краси Алексиева във встъплението си към албума: "Художественият свят на В. Радкова е обитаван от рядко сполучлива хармония и духовност. Нейните картини са отключени малки храмове, където се извършват тайнствените и прекрасни обреди на света, наречен Deja vu. Не помним точно нищо за него, но Виолета ни дава усещането, че сме били там. И това е достатъчно..."
Виолета Радкова е щастлив творец. Дадено й е от Бога да твори в две уникални пространства. В двуизмерното на платното, неголямо като площ, но широко като мащаб, и сцената - тази магическа тристенна кутия. През целия си живот досега тя се "разпъва" между статива и сцената. Бих казал, че театърът е в кръвта й. Още първите й работи в русенския драматичен театър, на който посвети голяма част от живота си, показаха дарбата й за пространствено и метафорично мислене, които не се срещат често заедно.
Сценографката Виолета Радкова не се различава съществено от художничката. В картините й има сценография, театър, а в проектите й за сцената - живопис, изискани цветови хармонии, динамични композиционни решения. Една, без съмнение, пълноценна среда за разгръщане на сценичното действие. За дейността си в театъра е получила немалко национални награди, както и високото признание на театралната критика. В повечето от работите си за сцената тя е равноправен автор на спектакъла. Често пъти решенията й предопределят успеха му, а понякога и засенчват режисурата. Остават за дълго в паметта на зрителя. Досега е имала щастието да работи с режисьори от ранга на Димитър Гочев, Константин Димчев, Слави Шкаров, Стоян Камбарев, Любомир Дековски, Аркадий Кац. С тях е осъществила големите си успехи в театъра. Автор е на сценографията на десетки постановки, сред които бих отбелязал непременно няколко, които оставиха зрим, незаличим спомен у мен: "Комедия на суетата" (Канети), "Музика от Шатровец" (К.Илиев), "Картината" (Йонеско), "Миналото лято в Чулимск" (Вампилов), "Лисичета" (Хелмън), "Амадеус" (Шафър), "Кучешко сърце"(Булгаков). Прекрасни бяха и сценографските й проекти в операта: "Ксеркс"(Хендел), "Дон Паскуале"(Доницети), "Пер Гинт" (Григ). Наистина, невъзможно е да се изброят всички. Това е голям, достоен за възхита и уважение труд. Ето какво казва самата тя по повод тази своя хипостаза - сценографията: "Ние, сценографите, сме необходима част от спектакъла. Без декор може и... не може! Но без сценичното осветление и Питър Брук не може... Претъпканата с "реалистичен декор" сцена може да е необходима точно на този автор или жанр. Зависи от времето, когато поставяме точно тази пиеса, от режисьорската концепция, от модата, но и от мен - сценографа... Да се стопиш от обич към сцената в цялото..."
|
)
)
)
)
)
)
