...
Видях Русия... Беше ден
на есента подобен.
Блестеше слънцето над мен
като от храм господен.
Kамбаните звъняха... Хор
пронизваше небето.
И към високия простор
се вдигаха ръцете.
И шушнеше под мен пръстта,
в която не нагазих,
че знаех: като паметта
тя тежък спомен пази;
и по неравната й плът,
отколешна и млада,
щом снеговете завалят -
по-бели кости падат.
... И оттогава през света,
със участ мълчалива,
вървя по сухите листа.
Kато по мъка жива.
|
|
Сенки
На Анибал Радичев
Те се стелят над мен и над теб
или с нас през живота се движат,
ту рисунката детска пронижат,
ту превържат реверите с креп.
И човекът, оплетен от тях,
тези сенки уж вечно отпъжда,
а убива, насилва, осъжда,
оправдан, че заченат е в грях.
Утре пак ще вали както вчера.
И цветче ще блести на ревера.
Но в душата боли и боли.
Към доброто как път да намерим,
без от сенките да потреперим
между първи и трети петли.
|
