Писателка и киноактриса. Родена през 1965 г. в Лиминка в семейство на учители. Завършва Висшето театрално училище през 1989 г. Прави пробив като писателка през 1984 г. с първия си роман “Оръдие за убиване на бикове”, за който получава литературна награда. Тя е една от най-популярните писателки във Финландия, като някои от нейните произведения са екранизирани.
|
 |
ЗАХАР, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Да си поиграем ли на “Кажи истината или изпълни желание”? Избирам истината. Не мога да говоря на чужди езици. Не ме карайте да го правя. Това всъщност е най-мъчителната ми тайна. Бях я потулила от години, но сега е време да излезе от шкафа. Шведския съм го забравила почти напълно, същото стана и с немския. Английския го разбирам в общи линии четимо и говоримо, макар половината от думите да са изпадали дълбоко в подсъзнанието ми. И когато се наложи да говоря свободно или поне разбираемо, направо блокирам. Така е, казах го.
Извършването на това признание се облекчава от факта, че не съм сама. Всеки от нас познава шока, разтърсващ цялото ти същество, когато, вървейки спокойно по улицата, изведнъж те обгражда група японски туристи и пита за пътя към пристанището на Катаянока. Започваш да пелтечиш уплашено, каквото ти дойде на устата, думите изчезват от главата ти и накрая дори сам вече не си сигурен къде изобщо се намира Катаянока. “It’s far away, I think it’s better to take a taxi...” отронва се от устата ти. Пробиваш си път през японската стена и побягваш.
А вероятно всеки от нас ще разпознае в себе си и онова чувство на паника, което го обзема, когато всред веселата компания се появи някой гаден предател, решил да доведе някакъв приятел например американец. Всеки би искал да се скрие в най-отдалечения ъгъл на ресторанта. Аз поне до такъв не сядам. Бачкал си цяла седмица, а сега трябва и изречения на английски да редиш. Пък на всичкото отгоре трябва да се правиш и на отворко. За щастие във всяка компания все ще се намери поне един спасител; такъв тип, който преди двайсетина години е бил студент на разменни начала при янките и още не е дошъл на себе си оттогава. Той се втурва на помощ и, заеквайки от вълнение, сяда запъхтян до американеца; най-накрая му се е паднала възможност да приложи отличните си езикови умения и да покаже на всички, че все още владее прекрасно езика. Неговото английско произношение е по-английско, от това на който и да било истински американец, смее се гръмко, говори бързо и безспир.
Забелязвате сигурно как дяволски добре въртя приказка (бъбря си с този Майк, а? “Ou, you are from Arizona! Guess what? I lived in Pennsylvania when I was teenager! Yeah, one year!”)
Докато студентът на разменни начала поема отговорност за разговора, другите имат време да сглобят наум изречения, както и правилни глаголни форми, преди да си отворят устата.
Тъжно е да се наблюдава по какъв начин се променя персоналността на човек, когато започва да говори на чужд език. Някой, иначе луда глава, надарен с умения за общуване, се превръща в едно мънкащо, почти шепнещо говорещо, стеснително момченце. А обикновено притеснителният и затворен в себе си наблюдател може изненадващо да се окаже невероятен събеседник, свободно боравещ с езика на янките и на всичко отгоре с чувство за хумор. Заговори ли обаче на родния си език, по-сериозен от него не можеш да намериш.
Най-престъпната ситуация е тъкмо тази, при която всички трябва да говорят на английски, само заради един езиков инвалид. Разговорът запецва, щом не намериш достатъчно бързо точната дума. Хваща те срам. Питаш другите: “Как беше сега тая дума, върти ми се на езика...?” Трябва да контактуваш с чужденеца, макар и всъщност да няма какво да си кажете. От устата ти излизат такива глупости като “Според теб тук студено ли е? Харесваш ли финландците? А сауната? Смяташ ли да ходиш в Лапландия?” След тези усилия и няколко бири хората се предават и започват да си говорят на своя език бързо и заплашително. Кой по дяволите го е поканил тук, аман от неканени гости?! Във Финландия сме, ще си говорим на фински!
Най-накрая някой, най-вероятно студентът на разменни начала, виждайки тревожната ситуация, започва да превежда на седящия в компанията чужденец всичко, което излиза от устата ни. Тогава ни завладява чувство на неудобство. Приказките ни за нищо на света не са достойни да му бъдат предавани. Чужденецът слуша в захлас, устата му е полуотворена, а когато дойде кулминацията на историята, той се засмива от учтивост. Финландците, които трябва да слушат историята, вече за втори път се извръщат с известно неудобство. Е, по-добро от това не можем да ти предложим.
Гафовете, направени в такива разговори, тежат и след години. Аз самата направих такъв гаф през 1986 г., когато се опитах да разговарям с едно момче от Германия за самоубийствата.
За целта използвах думата “suit sait”. Германецът се усмихна любезно, както всички, които не са разбрали чуждата дума, без да попитат какво означава. Едва по-късно осъзнах, че той не е имал никакъв шанс за това. Както всички знаем, навремето в магазините продаваха прах за пране с марката “Suit sait”. Тя нямаше нищо общо с английското suicide.
Какво стана с мен? В училище бях добре с езиците. Опитах да уча езици и след това. Между другото взех един урок по френски от някакъв бивш модел на порносписание преди десетина години. Когато осъзнах за каква форма на инквизиция става дума, му дадох една бутилка вино, благодарих му любезно и добавих, че повече няма нужда да идва.
Какво друго можех да направя в моето положение? Не обичам английската култура, така че не можеше и да става въпрос за усъвършенстване на езика там, Америка пък беше прекалено далече. За мен би било добре да пътувам например до Италия или до Франция, където никой не говори моя език, нито пък аз техния. Още по-малко там се говори английски. Ами тогава? Ако ти липсват думи, винаги можеш да си затвориш устата. Освен това има такъв израз “Там, където свършват думите, започва животът”. Е, всъщност не знам дали го е имало преди, но сега вече го има. Тихото съзерцание на средата в духовно отношение дава много повече, отколкото празните приказки. Защо да не е достатъчно просто сетивното възприятие на обкръжаващата те атмосфера; мекият шепот на звукове, естетичните изживявания, изобщо усещането, че си в чужбина?
Ами известните личности, преуспели на международната арена? Те знаят, че се справят великолепно с езиците. Например финландците от Формула 1 като Ари Ватанен говорят английския както си знаят, те не искат да заблуждават никого, да ги мисли за американци. Когато аз самата се окажа в чужбина, за да рекламирам своя книга и някой местен журналист поиска да ме интервюира, напоследък винаги искам преводач. Възможно е да разпространявам в света някаква нелепа, абсурдна и смешновата представа за Финландия, но какво да правя. Може би създавам впечатление за някакъв палячо, расъл някъде в задния двор на Източния лагер, но това е значително по-добре, отколкото да бръщолевя по местното радио разни работи за “suit sait” и тем подобни глупости.
Дори тези, които се справят блестящо с езиците като преподаватели или преводачи, не е задължително да се измъкват с чест от всяко положение, когато се случи да се изправят очи в очи с някоя трудна ситуация. Един приятел, преводач, поръча в едно парижко кафене напитка на име “Кir” с думите “Un kооr silvuplee” и получи, каквото искаше. И на мен веднъж ми се заплете езикът, когато бях в същия град и помолих сервитьорката да ми донесе “tii uliin”, след като трябваше да кажа “tee olee”, чай с мляко. Аз също получих точно, каквото исках, и то без да използвам на помощ езика на жестовете.
Веднъж, докато учех в театралното училище, бяхме на практика в бившата Източна Германия и в някакво местно кафене, един доста натаралянкал се наш колега студент, бъдещ артист, се опита с голямо усилие да си поиска допълнително захар към кафето.
Ein sukker, bitte!
Сервитьорката се усмихна неразбиращо. Мъжът повиши глас: “Ein sucher!”. Никакъв отговор. “Zugger!” Веждите на сервитьорката се вдигнаха чак до темето й. “Wie, bitte?”. Накрая той направо изкрещя “No sokeria, saatana!” (“Захар, по дяволите!”) Донесоха я незабавно. Точно толкова прост е и животът, ако успееш да заемеш правилната позиция.
Е, за този път тази тема е изчерпана. Благодаря ви, че ме изслушахте.
Е, как се чувстваш сега? Отвратително. Това, за което не можеш да говориш, трябва да мълчиш. |
|
