архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЛИТАРТ стр., бр.6, година XIX, 2012г.
Ясмина Хадра


   Истинското име на писателя е Мохамед Мулесехул. Роден е през 1955 г. в алжирска Сахара. Произведенията му, писани на френски език, са познати в цял свят. Световно признание му носи трилогията "Лястовиците на Кабул", "Атентатът" и "Сирените на Багдад". Голяма част от романите му са преведени на 40 езика. Считан е за познавач на дълбоките корени на тероризма - тема, която присъства в много от книгите му. Романа си "За какво мечтаят вълците", издаден в Париж през 1999 г., писателят посвещава на децата си и на децата по целия свят. В момента Мохамед Мулесехул е директор на Алжирския културен център в Париж.

   Анотация към романа "За какво мечтаят вълците"

   Действието на романа се развива в столицата Алжир в края на 80-те и началото на 90-години на ХХ в. Нафа Уалид - млад алжирец със скромно потекло, е нает като шофьор в едно от най-богатите семейства в страната. Една нощ е принуден насила да помогне на член от семейството да скрие мъртвото тяло на младо момиче. Със силата на убеждението и сплашването ислямистките интегристи успяват да объркат чувствителния и раним младеж и да го превърнат във варварин, способен на най-жестоки престъпления.

   Откъс от романа "За какво мечтаят вълците"

   Всяка сутрин мъже с качулки изскачаха от скривалищата си и стреляха от упор в мишените си. Понякога довършваха ранените, като им прерязваха гърлата с месарски нож. В джамията тълкуваха този жест като ритуал, благодарение на който мъртвият се превръща в жертвен агнец, а драмата - в акт на вяра и послушание.

   Скоро нощите се изпълниха с дрънчене на метал, звуци на бягащи стъпки и халюцинации. Ескадроните на смъртта нахлуваха в дуарите и палеха фитила - опожаряваха фабриките и държавните учреждения, взривяваха мостовете и табутата, очертаваха "ничията земя" и "освободените територии". Проповедите кънтяха в планините и се изливаха върху селата. Позивите летяха из въздуха, понесени от повея на джихада. Зрелищните атентати се бореха за място на първа страница във всекидневниците. Улиците на Алжир, Блида, Буфарик, Шлеф, Лагуат, Сиди Бел-Аббес и Жижел се гънеха под краката на афганистанците.

   В Баб Ел-Уед спуснаха подвижния мост. Нежеланите деца на квартала се изнесоха, някои дори не се осмелиха да се върнат да си приберат вещите. Собствените им съседи ги дебнеха с пръст върху спусъка, готови да отпуснат пружината на автоматичния нож. Полицаи, военни, журналисти, интелектуалци падаха едни след други като мухи, покосени на зазоряване на прага на дома си. Воят на майките заглушаваше този на сирените. Погребенията идеха да потвърдят трагедията. Смъртта удряше навсякъде. Всеки ден. Безспир и без милост...

   Малко по малко Касбата се затвори зад стените си и се превърна в непристъпна крепост. Муджахидините се оттегляха в нея след поредния си успех. Там те бяха "у дома". Виждаха ги с тъмния ореол на кърпите, увити около главите им, с пистолет, препасан на показ около кръста, да крачат важно из уличките, да изброяват извършените атентати, седнали на терасата на някое кафене, да описват страха на жертвите си през смях, доволни от развоя на събитията.

   (..)Убих за първи път в сряда, 12 януари 1994 г., в 7.35 часа. Беше магистрат. Излезе от дома си и се запъти към колата си. Шестгодишната му дъщеря вървеше пред него, на плитките й бяха кацнали като цветчета сини панделки, а на гърба си носеше училищна раница. Тя мина покрай мен, без да ме види. Магистратът й се усмихваше, но в погледа му имаше нещо трагично. Сякаш беше подгонено животно. Когато ме видя да се спотайвам до пътната врата, се стресна. Не знам защо продължи пътя си, сякаш нищо не беше станало. Вероятно си мислеше, че като игнорира опасността, може би ще я отблъсне. Извадих револвера си и побързах да го настигна. Той се спря, обърна се с лице към мен. За части от секундата кръвта се отдръпна от лицето му и чертите му се размиха. За момент се уплаших, че съм сбъркал човека. Земята се изплъзваше изпод краката ми. Заливаха ме вълни на отвращение, то преобръщаше вътрешностите ми и ме сковаваше. В колебанието ми магистратът съзря шанс за живота си. Ако беше останал спокоен, мисля, че силите нямаше да ми стигнат да отида по-далеч. Всеки изстрел ме разтърсваше от глава до пети. Вече не знаех как да спра да стрелям, не чувах нито гърмежите, нито виковете на момиченцето. Подобно на метеорит бях преминал звуковата бариера, за да достигна отвъд точката, след която нямаше връщане: и тялото, и душата ми бяха попаднали в един паралелен свят, откъдето нямаше да се завърна никога вече.
горе