архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ОБЩЕСТВО стр.17, бр.6, година XVII, 2010г.
Украинската общност в България
Васил Жукивский


   Правилно е появата на украинската диаспора в България да се свързва с известния украински учен и обществен деец Михайло (Михаил) Драгоманов (1841-1895). Той пристига в София през 1889 г. по покана на българския министър на образованието и преподава най-нова история във Висшата школа (дн. Софийски университет "Св. Климент Охридски"). За постоянно се установява в България дъщерята на Драгоманов - Лидия (1866-1937), която се омъжва за Иван Шишманов (1862-1928) - ученик на Драгоманов, професор, първия български славист и украинист. Между другото, през 1918 г., когато царство България признава Украинската народна република (УНР), проф. Шишманов е изпратен в Киев като посланик (в София от 1918 до 1920 г. също има посолство на УНР). През 1943 г. синът на Лидия и Иван Шишманови - Димитър Шишманов (1899-1945), е министър на външните работи на България. През 1945 г. след присъда на комунистическия т. нар. народен съд той е разстрелян като "враг на народа" (реабилитиран през 1996 г.). През 1895 г. в София по покана на семействата Драгоманови и Шишманови гостува великата украинска поетеса Леся Украинка (1871-1913). От източници, запазени до наши дни в българските архиви, може да се направи извод, че тогавашните ярки представители на украинството в България активно пропагандират историята и културата на украинския народ. По инициатива на украинското посолство и украинците в България през 1995, 2005 и 2009 г. гробът на Михайло Драгоманов на Централните софийски гробища е възстановен и подреден.

   Следващата вълна от украинци пристига в Българя след октомврийския преврат в Русия през 1917 г. и гражданската война по украинските земи. Ако първата вълна от нашата емиграция тук е представена от незначителна група украински интелектуалци, то втората е значително по-многобройна. Според някои данни става дума за над 2000 души патриотично настроени украинци, а ако говорим и за рускоезичните, то се споменава число от порядъка на 20 000. Но те се водят като белоемиграция и украинските организации, съществували тук през 20-те и 30-те години на ХХ в. и забранени през 1945 г., предпочитат да не контактуват с тях. Сред тези украински центрове трябва да се споменат "Украинска общност" с клонове в Пловдив, Варна, Видин, Русе, Севлиево, Ловеч, украинското гимнастическо дружество "Сеч", дружество "Украински сокол", Украинско национално-казашко дружество, Украинско дружество на запорожките казаци "Хетман Сагайдачний".

   Един от лидерите на "Украинска общност" е известният украински скулптор Михайло Парашчук (1878-1963) - ученик на Огюст Роден. Някои български архитекти наричат Парашчук "баща на архитектурната скулптура в България". Той се налага с творческия си подход при художественото оформяне на печатницата на Стайков (фигурата на Гутенберг), къщата-резиденция на Хаджипетрови, дома на д-р Стамболиев, Дома на правниците, Банката за земеделски кредит в София, Българската търговско-индустриална камара в Бургас, унгарското и френското посолство. Някои от тези сгради са разрушени от бомбардировките през Втората световна война. На Парашчук българските архитекти възлагат украсата и на такива монументални сгради, като БНБ (декоративните мотиви с лъвове на "потъващите" врати и зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите), Съдебната палата (оригиналните орнаментирани рамки на парадните врати), Министерството на отбраната, Военната академия "Г.С. Раковски" (неповторимите релефи по сюжети на българската история във входното антре, разположени над петте врати - "Аспарух минава Дунава", "Цар Симеон пред стените на Цариград", "Отбраната на Шипка").

   През 1932 г. украинците в София начело с Парашчук организират препогребване на Михайло Драгоманов, на гроба му поставят паметник, изработен от самия Парашчук. На паметника има надпис: "На великия гражданин на украинската емиграция". През 1963 г. Михайло Парашчук почива и е погребан до Драгоманов. Посмъртно за принос към българската култура той е награден с орден "Кирил и Методий". През декември 1998 г. на гроба на Парашчук със средствата, събрани от украинските дипломати, бизнесмени и диаспора, също е поставен паметник с бюста на твореца, изработен от Вежди Рашидов, впечатлен от дарбата на украинеца.

   Последната активна организация на украинците в България е Украинско културно обединение (УКО). През 1944 г., когато страната е окупирана от Червената армия, неговите лидери Иван Колисниченко и Дмитро Майстренко са арестувани и изпратени в Москва. Какво се е случило с тях, не се знае. В ръцете на СМЕРШ по чудо не попада само Сергий Юзефович - секретар на УКО, но пък с него се захваща българската "Държавна сигурност" и по-късно той преминава през местните лагери. Юзефович е роден през 1915 г. в Централна Украйна, след октомври 1917 г. се озовава в Германия, после - в Полша, където следва. През Втората световна война воюва в редиците на полската войска. Ранен е. Разгромен, неговият полк отказва да се предаде на немците, но не вярва и на болшевиките, затова поема към Балканите. През 1943 г. Сергий Юзефович пристига в България като представител на умереното крило ("мелникивци") на Организацията на украинските националисти. Сега той живее във Велико Търново, признат е от украинската диаспора тук като нейния доайен.

   Архивът на Михайло Парашчук, който съдържа много интересни данни за украинската емиграция и диаспора в България и света, в момента се обработва. През 2001 г. Емине Хакова от Държавния архив и дипломатът Виталий Москаленко подготвиха каталог "Украинска емиграция в България след Първата световна война", а през 2007 г. - научно-инвентарен опис на архива на Парашчук. Сега се работи върху сборника с документите от този архив.

   През социализма в България започва да пристига третата вълна на украинската емиграция. Условно тя може да се назове "брачна", защото основната причина за идване на украинците тук е бракът с български гражданин. По това време в Украйна учат и работят много българи. Но тази емиграция предимно е рускоезична, въпреки че чудесно пее украински песни, и след разпадането на СССР през 1991 г. много хора от нея придобиват руско или българско гражданство. Това, че част от украинците не станаха граждани на Украйна, се обяснява и с факта, че украинското посолство се открива в София едва през май 1993 г. А и Русия не се противи на двойното гражданство, докато украинската Конституция го забранява категорично.

   Според някои данни през 1991 г. в България има 5-6000 украинци. Десет години по-късно, по време на националното преброяване през 2001 г., българските граждани с украински произход са 2489 (за сравнение, с руски - над 15 000). Съгласно българското законодателство именно тези около 2500 украинци трябва да се водят като украинска диаспора (или малцинство) и нейните организации могат да членуват в Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет и да претендират за държавно финансиране на дейността си.

   На консулски отчет в посолството на Украйна в София и Генералното консулство на Украйна във Варна се водят общо над 2500 украинци. Ако се вземат предвид и украинските граждани, които по някои причини не са се регистрирали в посолството и консулството (напр. студентите или бивши студенти от Украйна с български произход), то пъстрата украинска общност в България наистина формират 5-6000 добре образовани и интелигентни наши съотечественици. Преди десет години те започнаха да се обединяват в свои сдружения и сега юридически регистрирани такива организации има в София ("Мати-Украйна"), Бургас ("Украйна-Диаспора"), Варна ("Черноморие"), Добрич ("Добруджа-Украйна"), Силистра ("Украински дом").

   През 2002 г. към "Мати-Украйна" започна да работи Украинското неделно училище, където Антонина Якимова - професионален педагог, завършила Киевския университет "Тарас Шевченко", преподава на 15-20 деца украински език и роден край. Сега училището се премести в сградата на посолството в София, където има клас, специално оборудван с финансовата помощ на Украинската държава. Впрочем, с тази помощ диаспората се снабди с компютри, монитори, принтери, фотоапарати, фитнес уреди, бяха възстановени паметниците на Михайло Драгоманов и Михайло Парашчук, брутално ограбени от вандали в края на миналия век.

   През 2004 г. Украинското неделно училище започна да работи и към Консулството ни във Варна. Там е преподавала съпругата на един от дипломатите ни Нина Кирилич. В момента училището не работи.

   През 20-те и 30-те години на ХХ в. в България излизат следните украински печатни издания: "Украинско-български преглед", "Украинско слово", "Да се сплотяваме", "На стража", "Независимост". През март 1935 г. се появява списанието "Украинско-български вести", но то излиза само веднъж. От август 1994 г. до април 2001 г. редовно, всеки месец, излиза вестникът "Украйна прес". През 1998 г. той може да се чете и в интернет, където го има и до ден днешен, само че под друго име - "Украински вести" (www.ukrpressbg.com). "Украйна прес" заедно с информационния бюлетин на украинското посолство "Украйна" (1993-1997) запълват информационния вакуум за Украйна в България. Читателите научават не само актуалните новини, но и за историята и културата на Украйна, за вековните връзки между двата народа.

   През пролетта на 2009 г. в София на площад "Възраждане" се появи паметник на украинския гений Тарас Шевченко. Това е огромно постижение на единните усилия на Украинската държава, посолството на Украйна, диаспората и украинските и българските бизнесмени-спонсори. Между другото, паметникът на Шевченко в София е един от най-красивите в света (а те са над 100) и е гордост за всички в България, които обичат Украйна.

   И така, украинската диаспора в България има своя славна история. Но комунистическите 45 години лишават българските украинци от връзката между поколенията, тя се прекъсва и в началото на 90-те години на миналия век де факто развитието на диаспората започва почти от нулата. За да ни подкрепи, през 2000 г. в София пристига тогавашният председател на Световния конгрес на украинците Асколд Лозинский, а през 2010 г. - председателят на Европейския конгрес на украинците Ярослава Хортяни. Именно с нейното съдействие и по инициативата на Красимир Панковски - лидер на младите украинци в България, в София (а после и в Банско) се проведе Първата конференция на младежките организации на украинската диаспора в Европа.

   Много за развитието на нашата диаспора тук направи и украинското посолство, в частност дипломатите Виталий Москаленко, Микола Ярмолюк, Виталий Пейчев. И по-нататък диаспората има нужда от подкрепата на Украинската държава. Според нас най-добре би било София и Киев да си разменят сгради, и то в централната част, в които да се настанят съответните културно-информационни центрове. Това още повече ще допринесе както за активизиране на дейността на диаспората ни, така и за укрепване на двустранните връзки.
горе