архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ОБЩЕСТВО стр.24, бр.6, година X, 2003г.
EЛИАС КАНЕТИ
ДУХОВНАТА НИ ВРЪЗКА С АВСТРИЯ
Йордан де Мео
   Историята на Нобеловите награди за литература има своята любопитна подробност с церемонията по връчването в Стокхолм през 1981 г. Хората от инициативния комитет са измислили доста отдавна процедура, която има своето значение през годините. На стола, на който е седял Нобеловият лауреат по време на церемонията, те са поставяли малка метална плочица, на която са изписвали името и фамилията на писателя, но също и неговата държава. В случая с Елиас Канети оттук е произлязъл мъничък проблем. Запитан какво да напишат след името му, той е отговорил лаконично ­ Русе ­ Ще кажете ­ защо един от най-големите австрийски писатели за всички времена е пожелал така. “Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той е в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика... Като дете нямах поглед върху това многообразие, но непрекъснато чувствах неговото въздействие... Русчук беше старо дунавско пристанище и поради това имаше известно значение. Като пристанище той бе привлякъл хора отвсякъде и за Дунава се говореше постоянно... Трудничко ще ми бъде да създам представа за пъстротата на тези ранни години в този град, за техните страсти и страхове. Всичко, което преживявах по-късно, вече се бе случило някога в Русчук...” Като че ли този цитат от книгата на знаменития русенец обяснява каприза му, но аз бих се спрял нарочно върху този факт. Самият аз, роден там и живял повече от петдесет години, мога да кажа, че Елиас Канети след удостояването му с Нобелова премия беше голямото откритие и за самите русенци. Неговите книги някак като че ли изведнъж се изсипаха преведени на книжния пазар, а “Провинцията на човека” стана настолна за много хора. Успелият преврат срещу една безпрецедентна диктатура в България през ноември 1989 г., сякаш се яви като гигантска илюстрация на фундаменталния му труд “Масите и хората”. В родното му място усилено се заговори за съгражданина писател, първия с общочовешко и световно значение русенец. Общинският съвет гласува решения, от които се виждаше, че градът се старае да бъде достоен като роден за писателя. Площад беше кръстен приживе на неговото име, създаде се документален филм за живота и творчеството му (”Отговор на едно писмо”), интелектуалци от България, Австрия, Германия, Съединените щати, Южна Африка и Чехия регистрираха неправителствена организация “Културно-информационен и документационен център “Елиас Канети”, а тя от своя страна получи като база за своята дейност къщата на стария Елиас Канети ­ дядото на писателя. Австрийското правителство застана зад тази инициатива духовно и материално. В Русе все по-често се пишеше и говореше за Ерхард Бусек като за мотор на развиващата се идея ­ знаменитият писател да изиграе особена роля на духовен мост между България и Австрия. Ето какво казва г-н Бусек на тържеството по повод връчването му на звание “Почетен доктор на Русенския университет” през ноември 2000 г.: “Който не иска да слуша тези аргументи (за глобализацията в Европа) така директно, би трябвало да си спомни колко много сме спечелили в културно отношение от контактите с нашите съседи в различни периоди. Обичаме да се представяме например с “Виена 1900” и забравяме колко много от тези величия на духа и на културата не са от днешна Австрия, а от съседни страни. И Елиас Канети е такъв пример на европейска съвместимост...” В Русе се появи и международно списание за трансдисциплинарни културологични изследвания “Елиас Канети”, издавано от Международно дружество “Елиас Канети”. Председател на това дружество е доцент д-р Пенка Ангелова, а членове на Управителния съвет са доц. д-р Ана Димова, доц. д-р Васил Дойков, Йордан Де Мео, Ива Чавдарова, Мими Корнажева и Ивон Катценбергер. Научният съвет на дружеството е съставен от проф. д-р Борис Томов, проф. д-р Михаел Бенедикт (Виена), проф. д-р Клаус Мангер (Йена), проф. д-р Емилия Стайчева, д-р Емил Брикс (Виена), д-р Херберт Арлт (Виена), д-р Петер Бахмайер (Виена), проф. д-р Петер Хорн (ЮАР), Щефан Щайнер (Виена), доц. д-р Николина Бурнева. През същата 2000 г. в Русе пристигна на посещение дъщерята на писателя ­ Йохана Канети. Големият испански дипломат и писател Хорхе Фуентес обяви готовността на испанското правителство да финансира дублирането на личния архив на писателя, намиращ се в Цюрих, за да го имат и съгражданите му в Русе. Тази щедрост на испанската държава произтича от шпаньолския произход на фамилия Канети. Както се вижда, проекцията от делото на един голям австрийски писател се простря не само върху родния му български град, но и облагороди отношенията между цели държави.
   Не знам защо, но ролята на Елиас Канети много ми прилича на функцията на река Дунав ­ една огромна, течаща, главна, европейска улица, на която отляво и дясно са изградени прекрасните сгради на Регенсбург, Пасау, Линц, Виена, Братислава, Будапеща, Белград и Русе.
   Тази река напоява плодородните земи, през които тече и нейното значение се измерва с живота, който олицетворява. Или както го е написал Елиас Канети: “Там останалият свят се наричаше Европа и когато някой тръгваше нагоре по Дунава за Виена, се казваше, че той пътува за Европа.”
   Пътят, Елиас Канети, плочицата...

горе