архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.48, бр.6, година X, 2003г.
НА
Жана Петрова
   Руини от сладкарница от миналия век, дива черна катерица, която подскача наоколо, зелена градина, в която можеш да обсъдиш тезите си с някой друг ­ като парапатетиците в Древна Гърция... Това не са кадри от филми, които преди малко си гледал по Discovery. Това видях, когато се запознах с откривателите на Discovery за България ­ младите хора от “Български текст”. Миналият век е едва ХХ в., катерицата лавираше между опънати кабели, а парапатетиците са самите преводачи на субтитрираните на български език Discovery и Animal Planet, които в почивките си обсъждат различни въпроси в близкия Заимов парк в София.
   Стив Крокодила и Рекс Хънт, египетските пирамиди и токийският Небесен град, антилопи гну и гепарди ­ това са лица и картини, които виждаш по откривателския телевизионен канал. И рядко прочиташ последния надпис, този с автора на превода и субтитрите. “С влизането си тук запомних, че добрият преводач е този, който остава незабелязан, и след края на филма зрителят не помни, че е чел субтитри” ­ обяснява Теодор. “Много мои познати си мислят, че разбираме от всичко ­ коли, самолети, животни” ­ споделя Теменуга. И още преди да попитам дали това е възможно, чувам категоричния глас на Теодор: “Най-важното за нас е да не си повярваш, че разбираш от всичко.”
   Да попаднеш в “страната на превода”, каквато са си създали тук, е трудно. “Преминаваш през няколко цедки” ­ така определя кандидатстването си за работа Деница Попова. За нея работата й в “Български текст” е “доза случайност, доза амбиция”. Тя минала през теста и интервюто и й останало най-трудното ­ да чака. Може би като самите откриватели, чиито думи превежда ­ очакването и търсенето се оказват най-трудни.
   “Когато ги уча как се правят субтитри, повечето от преводачите имат чувството, че им предстои изстрелване на ракета” ­ разказва ми в краткото време, което има, притисната от срокове, Мария Иванова. Тя е редакторът, обучил повечето от преводач-субтитрьорите тук. “Казвам им: спокойно, нищо не изстрелваме. Но трудното започва, когато трябва да се вместиш в двата реда и ограничените секунди. Колкото и красиво да е това, което преводачът е написал, най-важно е зрителят да има достатъчно време да го прочете.” Само след минути Мария отново ще седне на редакторския си стол. В ръцете й виждам риболовна енциклопедия ­ в момента редактира филм, за който е нужно да погледне рибарските такъми.
   Всички преводачи около мен са съгласни с едно ­ тяхната работа ни най-малко не се състои в това да седнеш зад станцията, както тук наричат специализираната техника, да сложиш слушалките и да започнеш да превеждаш. Преводът започва преди това ­ с проучването на темата, по която е филмът ти. За съжаление и тук има срокове. А може би за щастие ­ “Ако ме оставят да препрочитам превода си прекалено много ­ накрая със сигурност той вече е окепазен.” “А аз никога не си поправям превода, превеждам на един дъх” ­ заявява един от преводачите, който е и консултант по медицина тук ­ д-р Борислав Тасев. На някои от преводачите дори се е случвало да сънуват някой субтитър и на другия ден да го поправят.
   “Рутината в нашата професия е в това да прецениш какво да оставиш от оригиналния текст и какво да съкратиш. Направо те боли сърцето за всяка дума” ­ почти философски ми обяснява Детелина. “Имаш пет интересни факта, а само два реда субтитри. Изключително трудно е” ­ разпалено разказва Чавдар. Момичетата се шегуват, че този занаят ги прави идеалните жени ­ научават се да говорят максимално кратко и ясно.
   “Въобще не е вярно, че нашата работа е да седим пред компютъра. Когато превеждаш филм за Непал, те изпращат до Непал”- разказва Борислав. Чувство за хумор и богато въображение ­ това май е друго изискване към преводачите тук.
   Не са превеждали определение за щастие, за успех, но самите те се считат за щастливци, че превеждат точно тези канали. За тях това е “опит да надникнеш навсякъде”, в главата ти има толкова интересни факти като този, например, че “97 % от бозайниците отхвърлят моногамията” или пък значението на диагнозата “хипертрофична кардиомиопатия”, или пък разликата между дървесна жаба, жаба дървесница и дърволазка. За Теменуга и Детелина тази работа е “върховна проява на любопитство”, а най-важното е, че непрекъснато се учиш да задаваш въпроси. Нито един филм не ти дава отговор, а хиляди въпроси ­ това е щастието за Чавдар и Деница. Виждат различни места, различни исторически събития. Мечтаят да отидат на Луната, в Рио де Жанейро, Амазония или по поречието на неизвестна уелска рекичка. Почти неизбежно е да не заговорят чрез филми. За Чавдар най-интересното място е там, където попадаш случайно. Той би искал да бъде като създателя на поредицата “На път със зарове” ­ хвърляш зарове и така избираш всяко следващо място, което ще посетиш.
   Това ми разказаха за 48 минути момчетата и момичетата от “Български текст”. 48 минути е и един “голям филм” тук. “Времето ни не се измерва с дни, а с филмова минута. Когато наближиш финалните минути и искаш филмът никога да не свършва, тогава си най-доволен” ­ завършва разговора ни Чавдар.
горе