 |
|
| ЕТНОКУЛТУРА |
стр.58, бр.6, година X, 2003г. |
|
|
БЪЛГАРСКАТА ОБЩНОСТ В АВСТРИЯ: С ПРИВКУС НА НОСТАЛГИЯ |
|
|
| РУМЕН СТОИЧКОВ, БНР |
Мими Дичева |
Kак присъства България в моята къща? О-о! Първото, което направих, бе да внеса българския трикольор. Закачих го на една от стените. Освен това много често говоря по телефона с мои приятели. Те също ми звънят. Разбира се, и работата около организацията ни е почти всекидневна, така че с България съм непрекъснато...”
Думите са на Мими Дичева. От 29 г. живее в Австрия, пианистка по професия. Обяснява ми, че е дошла на специализация тук преди години. И временният й престой се е превърнал в постоянен. Сега е председател на Българската културно-просветна организация “Св. Св. Кирил и Методий” във Виена. Регистрацията й датира отпреди 60 г. като официален представител на всички български сдружения на територията на републиката. Няма статистика какъв точно е броят на българите, живеещи тук, но някога те са били обединени и в градинарско дружество, имало е и студентско “Проф. Асен Златаров”. Цифрата на учещите днес варира между 2 и 10 хиляди. В Австрия живее и една стара генерация, наброяваща няколко хиляди. Обединена от носталгията, от общия корен, от необходимостта да общуват в свой клуб.
Посланик Елена Кирчева |
Имало го е този български кът близо 30 г., помещавал се е на “Шварценбергплац”, в самия център на Виена. Неотдавна обаче посолството на България, като негов “главен наемател”, е сложило край на съществуването му. Вероятно по икономически причини. От 4 г. мястото на срещи вече е в сградата на бившето Търговско представителство. Пак в центъра на Виена. По неписано правило те се случват на всеки две седмици. Имам удоволствието да присъствам на една от тях. Сядаме. Аз, гостът от България, трябва да произнеса някакво слово. Трийсетина българи са вперили поглед в мен и очакват... Напрежението някак си се разсейва от бликнало чувство за хумор. Типично нашенската черта слага край на официалностите. Потъваме те в спомени. Аз - в личните им съдби.
Димитър Дръндийски, филолог и медик, с 2 висши образования, който е от 35 г. тук, припомня за самодейните си опити като актьор в Ихтиманския театър. Където преди 40 г. е трябвало да се превъплъти в ролята на предател в някаква съветска пиеса. Явно добре го е правил, защото си навлякъл омразата на местния партиен лидер. “Където и да ме срещнеше, имах само неприятности, мразеше ме от дън-душа.” Добавям, че вероятно тази роля му е легнала много присърце, понеже му е идвала отвътре... Всички се засмиваме за негова сметка, той пък не се сърди. Говори с удоволствие. Разбирам носталгичния привкус.
Атанас Пеев |
Това усещане имам и при срещата си с Георги Бонев. Той е архитект, от половин век живее извън родината. Но твърди пред мен, че чувства за свой синовен дълг да рекламира и популяризира българската поезия. Негова е заслугата в Австрия да се появи на немски език антология под наслов “Бисери на българската поезия”. В нея са обхванати 125 г. от развитието на този жанр. “Аз съм непоправим родолюбец и направих всичко възможно стиховете да звучат не по-лошо, отколкото на родния ни език. Гордея се с превода на “Хубава си, моя горо!”.” Събеседникът ми продължава с намерението си да подготви и стихосбирка на Димчо Дебелянов. Защото, освен че е от най-нежните в творческо отношение български поети, има и трагична съдба... “Аз живея сам като стар бухал”, промълвява той. Съпругата му е загинала преди 33 г., останал е с две невръстни деца, които сам е отгледал. И които отдавна са поели пътя си в живота. Разбирам защо му е толкова близък Дебелянов.
Бойчо Дамянов е моят гид във Виена. Журналист, живее тук от 16 г., има 2 деца, владее перфектно немски. Интерсува се от история и познава детайлно и българската, и австрийската. Разпитвам го какви хора живеят в тази страна днес. И той ми дава за пример телефонния указател, в който има безброй имена със славянски окончания. “Емигрантството е традиционно явление още от времето на Австро-Унгарската империя, с толерантност, с добри социални условия и база пояснява той. А в резултат на двустранни междуправителствени спогодби е отворена вратата за гастарбайтери от различни държави...” Всъщност не е трудно да бъдат разпознавани чужденците из космополитния град, където през десетина метра можеш да се натъкнеш на живи статуи, улични музиканти, певци, демонстранти на всякакви умения...
Димитър Дръндийски |
На един от централните виенски пазари, “Нашмаркт”, случайността ме среща с Атанас Пеев. Дошъл е преди 3 г. и половина. В родния си град Търговище е бил склададжия, тук е продавач на плодове и зеленчуци. “Нощем работя на “Гросмарт” огромна борса, денем съм на пазара. Тежко ми е, но се свиква”, усмихва се тъжно той, бленувайки за семейството си, затворен в малкия свят на претрупания си от работа делник. Утешава се, че е само временно в Австрия, а надеждата му е, като се замогне, да се захване с малък бизнес в родината. Надява се на успех не без помощта на Господ. Пожелавам му го и аз, преди да попадна в красотата на галерия “Лотос”.
“Това е българска художествена галерия в сърцето на Виена. Основана е през 1990 г. с амбицията да представя източноевропейското изкуство като нещо непознато, интересно, екзотично.” Галеристката Нешка Йорданова ме наблюдава с недоверие и страх, обяснява ми за безброя от укори, относно предисторията около създаването на това нашенско артистично кътче. В него свои платна са представяли Румен Скорчев, Димитър Казаков-Нерон, Енчо Пиронков, Вежди Рашидов, Стоимен Стоилов, Слона, Димитър Киров и др. Успокоявам я, че това е важното чужденци да оценяват родната школа по живопис.
Людмила Дамянова |
Впрочем един от сънародниците ни, който срещнах, е художник. Разказва ми за бунтарския си период в България, когато е бил в конфликт със Съюза на художниците. Не са го приели за редовен член, въпреки че е имал необходимия брой самостоятелни изложби. От 43 г. живее във Виена, където е завършил и Художествената академия. Казва се Марко Хаджиколев. Сънувал е, че ще живее 93 г. и използва всяка свободна минута, за да рисува. “Признавам само 3 града в света Рим, Рио де Жанейро и Пловдив”, изповядва ми той своята любов към родовия си корен. Оказва се, че е запазил българското гражданство и често си идва, за да твори в родния град. Впрочем сънародникът ни е бил навремето и председател на студентската организация “Проф. Асен Златаров”. Най-славното минало обаче принадлежи на Градинарското дружество, изчезнало отдавна от картата на сдруженията в Австрия.
Някога студентите ни са имали задължението да се регистрират в посолството. Това изискване вече е само спомен. “Българските студенти са третата по големина група във Виена”, казва ми посланик Елена Кирчева и подчертава, че на базата на промененото австрийско законодателство от началото на 2003 г. те имат официалното право да работят по 3 месеца в годината. Иначе българи има и в Клагенфурт, Грац, Линц, Инсбрук, Велс и т. н.
Йон Холендър,
директор
на Виенската щатсопера |
На 2 юни всяка година се организират тържества пред паметника на Ботев, на 60 км от Виена, в градината на ЮНЕСКО. Българската колония помни, че през годините е финансирала възстановяването на кораба “Радецки”, паметниците на Патриарх Евтимий и на Асеновци във Велико Търново, Фонд “13 века България” за изграждането на дом за българите от чужбина “Родна стряха”, помагала е на пострадалите от земетресението в Стражица и т.н.
Впрочем изчезнали са от този свят големите дарители, подпомагащи българщината в Австрия. Това е била най-старата част от емиграцията. По-новите, които имат добри финансови възможности, не реагират на молбите за помощ, не откликват дори и на покани за срещи с колонията. Най-младото поколение пък, между които са студентите и учениците, естествено нямат подобни възможности. Радващи са единствено ентусиазмът и участията на някои от тях в прояви от най-различен културен характер. Които по стара традиция се провеждат най-често в Дом “Витгенщайн”. Литературни и музикални вечери, беседи, изложби, представяния на нови книги, гостуване на творци от България, на фолклорни групи и отделни певци, курсове по български език, землячески срещи са сред най-често срещаните прояви на българщината в афиша.
Марко Колев |
В културния живот на Виена българи е имало от столетие насам. В смесени хорове, в концертни дейности, в живописта, в оперното изкуство. Сещам се за днешните жители на Виена, които творят тук цигуларят Евгени Шевкенов, художничката Ирис Паунова, Людмила Дамянова преподавател в два университета, лингвист и художник. А припомнянето за таланта на българите е по-впечатляващо, когато е изречено от Йоан Холендер, директор на Виенската щатсопера. Разговарям с него за удовлетворението в живота, в професията, а той ме изненадва със спомен от прослушването на Веселина Кацарова. “Вашата певица пя толкова блестящо, че аз, макар да нямах нужда от мецосопран в този момент, си казах, че трябва да я ангажирам. И тя започна блестящата си кариера именно от тази сцена”.
Разбира се, далеч съм от мисълта, че всички от българската общност в Австрия са успели да се реализират. В професиите, в мечтите си. Всеки е извървял своята си пътечка в опита си за приобщаване към едно затворено общество, всеки има своята легенда за престой, както и оправдание за собствените неуспехи. И това е нормално. Както и усещането, че българското си личи в подмятания, дразги, раздели, конфликти, недоверие и какво ли не още от родната народопсихология. Впрочем не зная доколко в нея е разглеждана промяната на характера в чуждите условия на живот. Но ме впечатли откровението на една от сънародничките ни. Тя е била екскурзовод в България, такава е и сега в Австрия. След 15 години престой във Виена Мата Атанасова отговори на въпроса ми какво е загубила през това време, кратко и ясно: “Усмивката си”.
|
|
| горе |
|
|
|
|
