архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕВРОКАРТОТЕКА стр.18, бр.6, година IX, 2002г.
ЕВРОПА - ОБЕКТ НА ЖЕЛАНИЕТО
Анна КРЪСТЕВА
Конференция: Политическа култура и европейска интеграция

   Сравнена с националната, европейската идентичност - и като идея, и като процес - страда от дефицит. "Липсва є предмодерното минало, което осигурява емоционална плътност и историческа дълбочина. Тя не успява да съчетае "афект с интерес", а прилича по-скоро на образа на Шели "слънце в зимен ден". Така Антъни Смит, един от най-големите изследователи на колективни идентичности, противопоставя живата плътност и дълбоката вкорененост на националната идея спрямо новостта, абстрактността на европейската.

   Идеалът на французина е съвършеният французин, идеалът на англичанина е съвършеният англичанин. Идеалът на германеца е съвършеният германец, но в същото време и неговата противоположност, неговият друг, неговото допълнение - италианецът, смята Симмел, в своята книга "Философия на модернизма".

   Подобно на германеца, самоидентификацията на българина също е неотделима от рефлексията върху неговата другост. За разлика от него обаче нашата другост има много лица - Рим или Византия, Запада или Изтока...: "От старо време корабът на държавата ни е трябвало да плува през опасния проток между Харибда и Сцила, пише Шейтанов. По-рано Харибда беше католическият Рим, Сцила - православна Византия. Сетне мястото на Рим зае Германия (Австрия), а Византия се наследи от Русия.

   Посткомунистическото публично пространство откри идеята на Хусерл за Европа не като географска реалност, а като духовна същност, чиято интелектуална субстанция е философията, а политическа реализация - демокрацията.

   Преобладаващата насока на тематизацията бих определила като Европа - обект на желанието. Друга насока на интелектуалния дискурс обогатява темата за Европа със светлините и сенките на проблематизацията и критичната рефлексия. Посткомунистическият дискурс констатира дистанция спрямо европейската идентичност, но тя е качествено променена спрямо първата половина на ХХ век. Фигурата, която се противопоставя на европееца, вече не е "ориенталецът". Вече не сме между Изтока и Запада, а в едно общо пространство. То обаче е културно и властово йерархизирано. "Път", "завръщане" очертават региони с различна тежест: център и периферия. Движението е асиметрично, дори ако е в двете посоки. Когато центърът "излиза" от себе си, той не се отдалечава от себе си, той "изнася" себе си като модел. Периферията е тази, която се стреми да се отдалечи от себе си и да се доближи до центъра. Според Иван Евтимов "Другото име на България е провинция". Да бъдеш покрайнина има своите предимства - по-малка зависимост от централната власт, относителна самостоятелност. Проблемът е със самоопределението след разпадането на империята. Автономност на мисленето и действието се формира дълго.

   Интелектуалният дискурс се разгръща между две крайности. Първата е полюсът на възхищението, където Европа се описва като положителен модел. Идеалът тук е културен синтез, слял достойнствата на всички европейски култури. През 1924 г. В. Пенев мечтае: "Далечният идеал би бил да примирим в себе си немската предметност, добросъвестността и глъбината на немската мисъл с живия френски стил, да противопоставим руския нравствен идеализъм на грубата българска практичност, да победим сухия догматизъм със свободните форми на английското творчество, да осмислим и облагородим нашия ограничен индивидуализъм с широката общественост и универсалния дух на Франция. Да бихме могли!"

   Другият полюс е разрушаването на всеки идеал, на всеки модел.

   Изкуството често първо изразява културните търсения, като може да бъде и най-екстремно в тяхното представяне. Ще взема за пример стихотворението на Владимир Сабоурин - "Дом".

   Аз, Владимир Сабоурин, роден от майка българка от македонски произход и баща кубинец от френски произход, декларирам, че,
   мразя българския дом, началото и края на всички злини,
   майка на насилието, властта, отчаянието,
   мразя майка си, която намери, избра, изплащаше този дом мразя баща си, който остаря в него
   мразя смъдящата сладка рана Македония
   мразя неоколониалната позорна франкофония.


   Тук сме напълно в царството на постмодерните дискурси. В традиционното общество идентичността се конструира чрез следване на определен модел, а в модерното - чрез отклонение от него. Постмодерните дискурси поставят под съмнение самите модели.

   74 години са изтекли между двата цитата и ясно се чувства радикалната промяна от оптимизма от началото на българската модерност към разочарованието от една модерност, която не е нито завършила, нито пълноценно реализирала се, но която навява отчаяние. В първия случай в началото на века идеалът е далечен, но се вижда хоризонт и желание той да бъде достигнат. Във втория случай в края на века вече няма идеал, няма хоризонт и волята не е насочена към постигане, завоюване, усъвършенстване, а към деконструиране, отхвърляне, разрушаване - на модели, афекти, привързаности.

   Двата примера се различават както по патоса си, така и по представителността си по отношение на нагласите. Първият е този, който ги изразява в най-голяма степен, и това се отнася до целия ХХ век. Неговият устрем към другостта носи две противоположни послания: културният синтез е трудно постижим и той е жизнен като идеал. И двете са много характерни за българското отношение към другостта.

   Българите никога не са се доближавали до културния релативизъм - другото име на безразличието и липсата на интерес. Другостта винаги е била включена в продуктивно взаимодействие с нашата идентичност в едно общо диалогично пространство.

   Вторият пример отпраща към постмодерната рефлексия върху идентичността и другостта. Бих желала да подчертая, че у нас тя е още в своето начало, далеч от крайностите на тоталната деконструкция. Стихотворението, което цитирах, е един интелектуален контрапункт. Неговият екстремизъм подчертава, че целта му не е да изразява обща тенденция, а да є се противопоставя.

   Демонтирането в България още не е достигнало ядрото на идентичността, то не се стреми да ни превърне в "чужденци на самите себе си", според сполучливия израз на Юлия Кръстева. То се стреми да прореже единението на индивида с общността и, разширявайки процепа, да позволи на индивида да се отнесе към нея не само с патоса на възхвалата, но и с иронията на критиката, както и да се самоидентифицира по непредсказан от общността начин.

   В двата противоположни примера откриваме съществено сходство - един и същи принцип на включване. Другостта, културното различие, Европа не са изключени, а интимно вплетени в нашите културни търсения, било то тези на усъвършенстването или на деконструкцията. Всъщност и в двата случая виждаме търсенето на нова идентичност, в първия вдъхновена от модел. Във втория модел е детрониран и тази "празнота" ни изправя пред свободата и необходимостта да сътворяваме себе си.

   В сравнение с политическия дискурс, който най-инструментално използва идеята за Европа, в сравнение с интелектуалния, който, проблематизирайки я, понякога я драматизира, всекидневното съзнание изглежда най-уравновесено. Категорично преобладава положителното отношение към Европа. Чувството за европейска принадлежност е най-силно проявено при интелектуалците и висшите кадри, по-слабо при работниците и най-слабо при селяните. Има пропорционална връзка между равнище на образование и европейска идентичност. Последната варира и според етнокултурния произход: най-европейци се чувстват гражданите от еврейски и арменски произход, следвани от българите. По-слаба е тази ориентация при турците и най-ниска при ромите. В отношението към Европа се откроява силна генерационна диференциация. Тя намира израз както в различната степен на отвореност към Европа, така и в посланието, което "четат" в нея младите и възрастните: младите се впечатляват най-вече от бизнесмените, възрастните - от политиците.

   ***
   "Нашите идентичности живеят, само ако се откриват други, чужди на самите себе си." Авторът на този цитат, Юлия Кръстева, се представя като "космополитен интелектуалец, с европейско гражданство, френска националност, от български произход". Споделям някои от тези характеристики, но още повече нейния проект: "Европа като федерация от уважавани чуждости: това е моята мечта."
горе