архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЛИТАРТ стр.61, бр.5, година XX, 2013г.
Преплитащ живота и изкуството във всяка творба
Михаел Крюгер е един от най-известните поети, писатели и издатели в Германия. Роден е през 1943 г. във Витгендорф, но повече от 40 години живее и работи в баварската столица Мюнхен. От 1981 г.издава авторитетното литературно списание "Акценте". Носител е на почетната награда за култура на Мюнхен и на редица германски и международни литературни награди.

• • •

Реалността не е моята сила,
това стана ясно през нощта.
Винаги някой казва: това е добро или лошо,
или пък интересно. Винаги някой е призован
да опише нещастието. Обаче думата
отминава, не спира, колкото и
да се опитваме да я задържим.
Спомням си как господин Бего,
кучето, в мъчещите го сънища
попадна на една действителност, от която
започна да вие; и колко мрачно
гледаше, когато го върнахме
в нашия нощен живот.
Има, с други думи, действителности,
които ясно се различават от живота.
• • •
Градинарят зида нова ограда
от стари тухли. Стари тухли - казва той
гордо, - нищо не се губи на тоя свят.
Ръцете му трябва да го знаят. Аз се
връщам към писалището, пред празната
хартия: нищо не се губи - пише
ръката ми, която мислех, че познавам -
на този свят. После излизам пак,
трябва да се мине през много врати,
стискам ръката на градинаря. Дълго
говорим за времето, денят е спасен.
Гордо си тръгвам с намърсени ръце.

• • •


• • •

Обезоръжен: направих
признание. Твой ред е
дума по дума да провериш, оцениш,
отхвърлиш. С научно любопитство
да изследваш едно изречение, трудно
поддаващо се на разбор. Имай търпение,
извършителят винаги се връща на
местопрестъплението, тогава е лесно.
Архивите недоумяват, книгите
отказват какъвто и да било коментар,
тялото се измъква, докато
разговаряме. Признанието губи давност.

• • •

Е, аз не си променям мнението: признавам,
действието следва. Ето изречението,
по което изведнъж всичко се подрежда,
говорим за живота. Не суетността,
не малодушието, нито напрежението
непременно да се каже нещо
в тая ужасна тишина, ме накараха да говоря.
Един крадец на минути охранява телефона,
прозорците са с решетки, виждам
улицата през телена ограда. Нещо все пак е
незащитено; и знам колко е глупаво
да се замести празнота с любов.

Сърцебиене

Малките неща са тези,
заради които не заспиваме:
едно сърцебиене,
едно ръкостискане,
едно учудено оглеждане.
Не накъдрените игри на мисълта,
не причудливите разсъждения,
не страхотната маскарадна шега
на истината.
Големият отпечатък на стъпка е този,
който изведнъж ни показва пътя,
полупредлага, полублагославя,
и с разтуптяно сърце
се спъваме в съня.

Мост

Само един тесен мост свързва тъмното
с тъмното. И една светлина, която
разлага света на мънички точки, които
ние свързваме с усилие, за да получим
картина с ясни рамки - сякаш тя ни се полага.
От север над мостчето веят неразбираеми
изречения, думи от детството, потопени
в мед и вдигнати към вятъра,
искат да ни срещнат, тук, на моста,
който тъмното с тъмно събира.
Под нас водата поема острото на
камъните, за да продължат нататък
и да се стопят в морето.
Колко мъничък е мостът, който свързва
твоите очи - като един вик
над онемелия страх, не повече.

Календар

Вече знам какво, освен дъждът,
ме очаква през ноември. Бъдещето не познава
празноти, дори неделите са запълнени
чак до септември. Човек трябва да е дете,
за да се зарадва на април,
премереният май е също изпълнен
с фалшиви очаквания. Юни?
Нацапан от скрупулите,
от обстоятелствата на живота.
Час по час се изхабява
времето ми и през август. Ако
оживея, ще се срещнем през декември,
не забравяй какво искаше да ме
попиташ. Един ден е все още свободен,
малко преди края на годината.
Винаги ни остава желанието
да не искаме да знаем кога ще ни
сполети нещастието, което не е
отбелязано в календара.

Малък отдих

Езерото е обрасло и една тишина
гнезди в тръстиката, сякаш урокът
е научен и разбран: нито дума повече
за загубеното време. Само тръстиките
кимат като молещи се евреи, тъжна утопия
на движението. Водата се отдръпва,
небето е надвиснало дълбоко и тежко
над поляните, изпод пепелявите облаци
се престрашава бледна луна.
В града бушува война, вижда се
как огънят се бори с тъмнината.
Ала това все още не е всичко.

За положението

Така както се развиват нещата,
е дошло време да се правят планове
за тази година и за година напред.
Една книга да бъде прочетена,
квотата на състраданието снижена.
Никой не иска да умре по погрешка,
казваме и поклащаме глава.
Страховете ни са недоразумения,
това е истината, казват другите.
Кое е вярно? В тъмното търсим
из старите речници
точното значение на Щастие.

Миг преди бурята

Един нежен дъжд, и кедърът,
извезан във вечерта с хиляда
и един бода, губи търпение.
Даже камъните се запътват,
търсят бряг. Само полските врани
с техните оголени беловати лица
решават да останат. Те дерат по
платното, покриващо нещата,
като че си струва да се покаже нещо.
Всичко още видимо си спомня
за невидимото, което остава
невидимо завинаги, щом бурята избухне.
Превод от немски език: Цвета Софрониева
горе