архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.39, бр.5, година XII, 2005г.
ИСПАНСКИЯТ ПРИНОС В ИЗКУСТВОТО НА XX ВЕК
проф. Чавдар Попов

Пабло Пикасо, “Утринна серенада”, 1942 г.
   Kогато кажем изкуство на ХХ в., обикновено свързваме това понятие с известните артистични метрополии - Париж, Мюнхен, Милано, Москва, Ню Йорк, където се създават благоприятни условия за разцвета на новите направления и течения. Именно там се формира подходящият климат на духовна свобода и разкрепостеност, както и необходимата инфраструктура (колекционери, частни галерии, критика). Нерядко обаче ферментацията на поредните иновации в големите космополитни средища сякаш неволно закрива аспекти на изкуството, свързани с развитието на определени регионални или етнически традиции. Тези традиции и особености като правило са извънредно трудно определими - често ги усещаме повече “с кожата” си, отколкото да можем да ги артикулираме рационално.
   Решим ли да потърсим измеренията на този процес през призмата на приноса на националните художествени школи, без особени усилия ще видим, че ролята и значението на испанските художници в ХХ в. могат да се считат за особено съществени. Испания е дала на света цяла плеяда големи автори, сред които следва да споменем Хуан Гри, Едуардо Чилида, Франсис Пикабия (наполовина испанец), Оскар Домингес, Антонио Тапиес, Рафаел Каногар, Хулио Гонзалез, Маноло и редица други. Над всички обаче се извисяват трима изключителни гении на модерното изкуство, които действително са маркирали решително неговия облик, а с това и цялата духовна култура на века. Това са Пабло Пикасо, Жуан Миро и Салвадор Дали.

Пабло Пикасо, “Жена в кресло”, 1913 г.
   Може би никой по-добре от испанския поет Рафаел Алберти не е могъл кратко и метафорично да определи ролята на Пикасо (1881-1973) в изкуството на отминалото столетие. Малко след неговата кончина той спонтанно възкликна: “Векът ослепя без Пабло!” В тези думи се съдържа признанието за изключителната роля на великия испански художник за фундаменталните промени в нашето виждане (и оттам - за разбирането ни за света), които настъпиха под въздействието на образите, които той сътвори. Безмерно възвеличаван и яростно отричан, Пикасо не остави равнодушен нито един зрител. Френският писател Жан Касу казва, че “името на Пикасо символизира удивлението и възмущението на широката публика от съвременното изкуство”. Неговите експресивни деформации сякаш не можеха да бъдат други в една действителност на невиждани душевни сътресения, на войни и разруха, от която “класическата” красота беше изгонена.
   През целия си живот Пикасо, съдбовно свързан с Франция, остава верен на дълбоките си испански корени. Със своята универсална пластическа надареност (работи живопис, графика, скулптура, керамика, театрална декорация) той е сякаш самото олицетворение на бушуващата творческа енергия на човека. Въпреки че има привилегията или проклятието да живее във времена, напълно различни от онези, когато са били създавани големите шедьоври на класическото изобразително изкуство, той достигна, а може би и задмина славата на великите художници от миналото. Ярък новатор, същевременно непрестанно се връща към историята на изкуството и често ожесточено “спори” с такива автори като Веласкес, Гойя, с шедьоврите на гръцката вазопис. Френският писател Рене Шар пише, че “способността на Пикасо за асимилация свидетелства за това, че той е бил естествен революционер в своите асоциации и вдъхновения”. Той беше и първият жив художник, чийто произведения прекрачиха прага на Лувъра.

Пабло Пикасо, “Танц”, 1925 г.
   Заедно с Жорж Брак, Пикасо създава едно от най-революционните открития на модерната живопис - кубизма. По същество това е първото течение в европейската живопис след Ренесанса, което премахва правилото за единната гледна точка и позволява на художника да изобразява предмета от различни страни. Зрителят на картината сякаш става съпричастен с процеса на деконструиране и обратно реконструиране на предмета. При това художникът не възпроизвежда повече природните и изкуствените форми така, както ги вижда, а утвърждава един по-активен принцип на изграждане, преодолял подражателния модел. От по-лиричния и интелектуален Жорж Брак испанецът се отличава с виталната сила и енергия на пластичния си почерк, с повишения градус на емоционалното си усещане и пресътворяване.
   Показателно е, че Пикасо пластически се изразява във фигуративни форми, без да използва лексиката на “безпредметното” изкуство. Както сам отбелязва: “Абстрактното изкуство - това е само живопис. А къде е драмата?” В удивителните превъплъщения на изобразителното начало в изкуството се крие силата на неговия гений.

Жуан Миро, “Златото на Атзур”, 1967 г.
   Жуан Миро (1893-1983) е един от най-вглъбените, най-малко шумните, в известна степен най-енигматичните художници на ХХ в. Неговият приятел Хуан Пратц казва: “Знаейки всичко за Миро, аз всъщност не знам нищо за него.” Избягва да се насочва или да се обвързва с течения, школи, стилове. В това отношение прилича на именития наш сънародник Жорж Папазов. Обикновено го свързват, но само донякъде, със сюрреализма, но с особен тип сюрреализъм - по-мек, поетичен и асоциативен в сравнение с крайните адепти на това авангардно течение в изкуството. Наричат го и “сюрреалист с ведра нотка”.
   Многобройни са влиянията, които оформят яркия индивидуален стил на Миро - каталонската романска живопис, пещерните рисунки, които в годините на неговата младост се нареждат между сензационните археологически открития и постепенно придобиват статут на пълноценно изкуство. Миро не е “теоретичен” художник. Той е влюбен в сетивното, във формите - растителни, геометрични, природни, в материята, и именно на тази основа гради свойте поетични инвенции. В неговия подход към сътворяването на пластичния образ има нещо от далекоизточното изкуство. “За мен, казва Миро, понякога значение има дори едно дърво, или нещо, което да спада към категорията на растенията, ала това е нещо човешко, нещо живо. Едно дърво, това е персонаж. Това дърво има толкова живот, колкото и тези животни, има душа, дух.”

Жуан Миро, скулптурна композиция “Жена и око”, 1982 г.
   Също както и Пикасо, Миро се изявява в редица области на визуално-пластичните изкуства - графика, скулптура, живопис, керамика, мозайка, театрална декорация, монументални пана. Изключителната творческа енергия на този художник се проявява в многобройни картини, рисунки, колажи, асаблжажи, триизмерни композиции. Испанското в него, по думите на критиката, може да бъде открито в “острото чувство за характера на детайла, в лекия ироничен хумор, в изискания колорит”. Не по-малко - и в гордото себеусещане на свободния творчески дух. Неслучайно известният скулптор Джакомети пише за него: “За мен Миро беше олицетворение на свободата. По-въздушен, по-свободен, по-лек от всичко, което някога бях виждал. Миро не може да постави нито една точка, без тя да не попадне на правилното си място. Той е тъй истински художник, че му стига да капне три цветни петна върху платното, за да се превърне то в картина.”
   Основните елементи на езика на Миро са цветът, петната, линиите, формите. Художникът владее до съвършенство спонтанната непринуденост, първичното очарование и вълшебството на автономните пластични знаци. Поетично-мечтателният свят на Миро е изпълнен със слънца във вид на детски рисунки, звезди, луни, букви, точки, квадрати, опростени органични форми, пулсиращи, преминаващи от фигуративното към абстрактното и обратно. Имаме чувството, че сякаш сме включени в процеса на перманентна метаморфоза на реалните и фантазните образи, изразени в най-причудливи комбинации, без перспектива или строго фиксирана композиция, но с неафиширан, скрит баланс. В това удивително съчетание на мъдрост и наивно удивление от чудото на творението се състои може би най-характерното за Миро.

Салвадор Дали, “Въздушен череп, блудстващ с роял”, 1934 г.
   Салвадор Дали (1904- 1989) със сигурност е един от най-ексцентричните гении сред художниците на ХХ в. Както и Миро него също го свързват със сюрреализма, но за разлика от своя именит съвременник, Дали е може би самата емблема на сюрреализма. Същината на това авангардно течение може да бъде обяснена отчасти с откритията на Фройд в областта на психоанализата. Всъщност сюрреализъм, сюрреалност ще рече, че светът на нашите сънища, фантазии, скрити помисли и тайни желания е по-реален и следователно - по-важен за изкуството, от онзи свят, който наблюдаваме всекидневно, света на социалните взаимоотношения, на съзнателното възприемане на действителността. Самото “откриване” за изкуството на този “тъмен” пласт от човешката личност е една от основните заслуги на Дали. В подсъзнателния свят не действат законите на привичната логика. Ето защо в картините на Дали откриваме най-причудливи и парадоксални съчетания и комбинации от предмети, форми, цветове. Нещо повече - самите предмети често до такава степен са преобразени, че практически губят всякаква връзка с т. нар. реална действителност.
   Дали е създател на т. нар. параноико-критичен метод, който самият той обяснява по следния начин: “Спонтанен метод за ирационално познание, основан върху критичната и систематична обективация на асоциациите и на интерпретация на феномените на бълнуване”. За да го илюстрира по-нагледно, препоръчва на художника да овеществи на платно смътния образ, който би се получил в неговото съзнание в момент, когато в просъница в миг чуе звука от изтървания метален ключ върху чиния, поставена до удобното кресло, в което той се е разположил за следобедна дрямка...

“Лицето на Мей Уест, което би могло да се използва като сюрреалистичен апартамент”, 1934-1935 г.
Използвайки фотография на холивудската звезда Мей Уест, Дали проектира обзавеждането на цял апартамент, включващ прочутото канапе “Устните на Мей Уест”, от което били направени няколко мостри. За модната дизайнерка Елза Скиапарели той открива “крещящото розово” - цвета на тапицерията на канапето, който провокира една нова мода.
   В своята знаменита таблица, с която оценява своите предшественици и съвременници по 20-бална система (по техника, вдъхновение, цвят, гений, композиция, оригиналност, тайнственост и автентичност), той поставя на първо място Вермер, но не пропуска да нареди и себе си до великите художници в историята. Въпреки че е един от най-ярките представители на европейския авангард, с който свързваме черти като новаторство, скъсване с традициите и необичайност, безпрецедентност на художническото виждане, Дали проявява - при това не само в творчеството си, но и в многобройните си книги - изключителен респект и уважение към класиката. Той е един от онези, които си поставят за цел, както сам се изразява, “да спаси” модерното изкуство от деградацията на съвременността.
   И днес Дали в голяма степен си остава едва ли не синоним на буйната и неудържима творческа фантазия на човека на изкуството.
горе