 |
|
| АРТ |
стр.38, бр.5, година X, 2003г. |
|
|
“АРХАНГЕЛ МИХАИЛ” ОТ ГЕОРГИ МАРКОВ:
КЛЮЧ И ИЗКЛЮЧЕНИЕ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ТЕАТЪР |
|
|
| Цветанка Еленкова |
|
| 1929 - 1978 |
 |
“Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че често пъти човек остава сам в позициите си, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени...”
Георги Марков
Пиесата “Архангел Михаил”1 от Георги Марков имаше премиера на 17.12.2002 г. в Ловешкия драматичен театър. През миналогодишния театрален сезон се играеше и в Драматичен театър “Сълза и смях”. Това е последната поставена засега пиеса от известния писател на наша сцена, последната в творческата му биография. “Неговата лебедова песен”, по думите на режисьора Васил Василев. И последното представление, което аз самата успях да посетя от програмата на столичните театри. Твърде много последни неща, като се има предвид, че основните теми в пиесата са точно обратните - тези за началата във всеки от нас, в света за доброто и злото, за професията и личността, за движението и статичността, за перпетуум-мобиле на живота, който се поддържа чрез едно постоянно преливане на темите една в друга, предопределени от избора (и невинаги от личния избор). Подобно на Архангел Михаил на неговата святост, която отнема живота и неговият вечен живот, който връща светостта. Подобно на кръга в историята виенско колело, което издига едните на върха, задържа ги там, сетне ги сваля на мястото на онези, които вече са горе.
“Архангел Михаил” е пиеса, която постоянно уравновесява екзистенциалното с трансцеденталното и обратно, показвайки ги като двете страни на кръга. Който може да бъде и богомилски, и будистки, и известният ин-ян с неизменната вълна на движението между тях. Постоянното движение по пътеки в кръга на сцената, което представлява и излаз, и затвор. “Това не е типична драматургия, защото в нея няма събитие. Споделя актьорът Веселин Мезеклиев. Тя е екзистенциална драматургия. Но ние успяхме да намерим образа на статичния текст чрез действието, което от професионална гледна точка наричаме театър.”
Главните действащи лица са двама полицаят и докторът. Епохата, в която се развива действието, е разделна на власти партизаните и полицията. Изборът също е двоен между професията и личността. Пространството се състои от две части гората и селото, в по-тесен кръг гората, която може да е черна или червена (с всичките символики на тези цветове, конкретни за времето си, и липсата на разлика между тях). Движението, и то е двояко съществува постоянно разменяне на ролите между героите полицаят бута доктора, или докторът носи полицая. Единият е зависим от другия, сетне нещата се преобръщат. Полицаят не пуска доктора да тръгне, докторът се пуска от полицая. Целият смисъл е изграден върху един бинарен код, който разширява цифровите стойности до безкрайност. Тръгва се от делението на клетката на две и се стига до безкрайността, наречена живот. В човешкия еквивалент, във Вселенския. До необятното деление на клетката, на пиесата на нива и поднива. “Това е един текст, писан преди повече от 30 години, но ако погледнем съвременните текстове, те не носят и 1/3 от неговия заряд. Защото той носи философия, която може да се превърне в театрална метафора. Той е като перпетуумобиле на живота, в който всеки открива своя пласт.”, обяснява Венцеслав Кисьов.
Тоест главни действащи лица могат да бъдат и днешните властимащи униформените, независимо дали политици, бизнесмени, мутри или службите към тях; главни действащи лица могат да бъдат и днешните доктори на обществото колкото и малко да са те, колкото и мизерен да е животът им, поне изборът им остава да творят добро, да освободят първите от себе си. След като са върнали живота им. Дори осъзнавайки, че те им го отнемат всеки ден. Пространството, наречено гора, го има и в днешното тежко време - в проблемите на всеки човек и възможността да полудее или да се спаси, да остане в лабиринта или да го превърне в меандър. Това е движението по хоризонтала из безбройните пътечки на шанса, който си даваме, който ни дават, и по вертикала на еднообразната смяна, прозряна от писателя Георги Марков заради което можем да го наречем вече и пророк на нашето време. “Ония горе това са неосъществените още тия долу! Всичко е, докато дойдат долу. ... Моят шеф и онзи другият горе, който дори не е твоят, са наистина едно и също. И ако един ден стане промяна, то ще бъде за да няма никаква промяна!” (Из “Архангел Михаил”)
Промяната, намерена като непромяна, и обратно, както и многопластовостта, изразена линейно, са двете най-големи достойнства на постановката, която постига пълен синхрон с текста на автора. Или както твърди Венцеслав Кисьов: “Това е, когато пулсът на сърцето ти стане едно с идеята на текста.” “Или допълва го Веселин Мезеклиев като триенето на острите камъни, които се изглаждат и започват да мелят брашно, докато има кой да налива зърно.”
Зърното е драматургията, камъните, които мелят постановката, публиката идва за брашното. “Търсенето на сценографско решение беше много трудно (думи на художничката Надя Василева). Защото текста е несъбитиен. Наложи се сценографията да бъде по-скоро паспарту на текста, където светлината оказва огромно концептуално значение. Тя събужда зрителската асоциация и тази мъртва гора, за която Марков говори, оживява. Върху нея се проектира цялата пиеса. Цялото съзнание на човека.”
Гората е решена чрез опъването на ластици по вертикала в полукръг, които винаги стоят в своята приглушена светлина, с изключение на един кратък момент сънят за Архангел Михаил, белият ангел с черни крила, черният ангел с бели крила - когато цялата гора почервенява. Светлината на червено и бяло също символизира делението на два свята на огъня, и на мира. Изчистеният декор присъства достатъчно силно със своята идея агресивността на неговата разпънатост и вертикалност, и мекотата на материята, от която е направен; от друга страна накъсаността му като решетка на затвор и едновременно с това визията му на излаз - между всяко едно парче. Сцената, която се върти, е кръгла, декорът - елипса, както Богът е завършен, но този свят не. Той е част от Бога, който вещае неговата завършеност един ден. Костюмите са решени традиционно в характерното за времето и принадлежността към определени социални групи облекло, не са стилизирани. И именно този факт уравновесява стилизацията на сценографското решение. Актьорите постоянно преливат между една мекота на образите, на играта и нейната противоположност - остротата, между по-дългите паузи или задъхването.
Всичко е в синхрон на сцената, и между нея и текста. Една постановка, която постига своята мяра, и мярата, подсказана от автора. “Пиесата ми допадна най-вече с това, че ми даваше възможност да мисля. Провокираше ме. Оттам насетне започнахме да редим пъзела първо с Надя, с която обмисляхме как да изградим оптималното решение като сценография. Сетне с актьорите, които за мен са единствените за тези роли. Пътеките са нашия принос.” разказва за първите стъпки към осъществяването на този проект режисьорът.
Мисля си колко много и различни са пътеките, които стоят днес пред българския театър и как една-единствена едноактна пиеса може с един жест да начертае кръг от онези върху дърветата в горите, за да не се изгуби поелият между тях. Единственият кръг, който реабилитира истински един автор неговото творчество, и театъра като изкуство идентификацията с темата. Защото според единодушното мнение на екипа, допринесъл за това представление изключение, но и ключ ако има криза в театъра, то тя се дължи на криза в текста. Национален театър без национална драматургия няма. Не може всичко в културния живот да бъде шоу. Доказва го и публиката, и реакцията на журналистите, и критиката веднага след първите представления: “Най-сетне един сериозен текст. Стига евтини забавления.”
Защото от брашното се прави хлябът.
|
|
| горе |
|
|
|
|
