архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ДОСИЕ стр.16, бр.4, година XIII, 2006г.
Антон Тома Безеншек - един голям словенец за България
ст. н. с. д-р Никола Р. Казански
Проф. Антон Тома Безеншек, основател на стенографията в България
   Има моменти в историята на всяка страна, които наричат преломни. Такъв крусиален момент е Освобождението на България от османско владичество. След десетки хиляди жертви във въстанията от 1875-1876 г. и благоприятната политическа обстановка за намесата на Руската империя България получава независимост, която предизвиква еуфорична симпатия в другите славянски народи, но по определени причини това са най-вече руси и особено чехи. Именно от чешки, а по-късно от руски и украински емигранти се изгражда една от основните части на новия интелектуален и културен елит на младата държава. Още повече че тази част е най-пряката връзка с европейската цивилизация към която се стреми. На този фон словенецът Антон Тома Безеншек е пример как невинаги е толкова важно количеството, колкото качеството.

   Той се ражда на 15 април 1854 г. в малкото словенско село Букове до град Целе (тогава провинция Щирия в Австрийската империя). Антон е първородният син от осемте деца на Тома Безеншек (1825-1911) и Мария Kранич-Безеншек (1833-1894). На 12 години постъпва в гимназия, която завършва с отличен успех. През 1873-та основава словенското ученическо дружество “Дума” (на бълг. “Беседа”) и междувременно усвоява прочутата стенографска система на Франц Ксафер Габелсбергер в нейната адаптация за хърватски език от Франко Магдич.

   От 1874 до 1877 г. Безеншек следва във Философския факултет на Загребския университет “Франц Йосиф I”, където слуша лекции по гръцки, латински и усвоява български език. Още тогава се проявява като една наистина енциклопедична личност с всестранни интереси и изключително висока култура. Студентът по философия обаче става известен най-вече с това, че приспособява стенографската система на Габелсбергер за словенски, хърватски, сръбски, руски и български език. За модел му служи адаптацията на същата система за чешки език от Игнат Яков Хегер през 1845 г., публикувана във Виена през 1849 като Tesnopis сesky. Развива бурна дейност, като публикува “Стенографска читанка” (1875), издава списанието “Югославянски стенограф” с приложение “Югославянски гласник” на обикновено и стенографско писмо (1876) и в течение на 5 години обучава над 200 ученици и граждани, някои от които стават учители по стенография и парламентарни стенографи в Хърватския парламент и в Далматинското областно събрание. Развива и активна международна дейност като дописен член на Централното австрийско стенографско дружество във Виена, на Габелсберговото дружество в Теплице (Чехия) и поддържа връзки с немски стенографи от Дрезден.

   В периода 1877-1878 г. е учител в Загребската гимназия и началник на стенографското бюро в Хърватския събор. На 19 ноември 1878 г. е в Любляна по повод 70-годишнината на д-р Янес Блайвайс и там се запознава със Спас Вацов, студент в Загребския университет, бъдещ основател на българската метеорология и член на Академията на науките. Именно по негова препоръка през 1879 г. е отправена специална покана от българското правителство до Антон Безеншек да стане началник на стенографското бюро в Народното събрание в София. Той приема, като едновременно е назначен и за учител по стенография в Първа софийска мъжка класическа гимназия. Прави и благороден жест, като се съгласява на доста по-ниско заплащане, съобразявайки се със затрудненото финансово положение на младата и бедна държава.

   На 25 септември същата година в сградата на Народното събрание в София Безеншек открива първия курс по стенография, в който се подготвят първите български стенографи. До 1905 г. той обучава общо над 1500 българи на бързописно писмо. От 1881 г. стенографира разискванията и на Областното събрание в Източна Румелия. В периода 1881-1883 г. публикува своята стенографска система за български език в списанието си “Югославянски стенограф” и като отделно издание (Учебник по стенография, система Франц Kсафер Габелсбергер). По негова инициатива по време на Първото българско земеделско-промишлено изложение през 1892 г. в Пловдив се провежда Първият национален стенографически събор, на който той е почетен председател и където в израз на признателност неговите ученици и последователи го награждават с почетен диплом. По случай 25-годишния юбилей на българската стенография, на Втория национален стенографически събор през 1904 г. Безеншек е провъзгласен за почетен член на пловдивското дружество “Бързопис” и е награден с медал “За наука и изкуство”. Днес в Пловдив има бюст-паметник, издигнат от признателни българи. В София на негово име е кръстена улица и има паметна плоча на улица “Генерал Гурко”, където е живял.

   Неговата дейност като стенограф получава и широко международно признание. На Първия международен конгрес на стенографите в Лондон през 1887 г. е изпратен първият учебник по българска стенография на Безеншек, както и доклад за организацията на стенографското бюро при Народното събрание под негово ръководство. На Втория конгрес на стенографите през 1889 г. в Париж Антон Безеншек е вече почетен гост, изнася пленарен доклад и е удостоен със златен медал за изключителните си заслуги за развитието на стенографията в България. Той е отново делегат от името на България и на Третия международен стенографски конгрес в Мюнхен през 1905 г.

   Издава списание “Югославянски стенограф” на словенски, хърватски, сръбски и български език. (Загреб, 1876-1878 г.; София, 1880-1881 г.; Целе - Пловдив, 1895-1896 г.). През 1895-1896 г. Безеншек редактира излизащото временно в Пловдив първо българско стенографско списание “Югославянски стенограф” (год. VI-VII). Още през 1890 г. в свойте автобиографични бележки “Beitrдge zur Geschichte der stenografie bei den Sudslaven” той изказва пожеланието: “Би било от полза за разпространението на стенографията между южните славяни да се създаде Югославянски стенографски съюз, подобно на Немския или на Северния стенографски съюз, който да има свой орган и годишно да състоява свой конгрес ту в Загреб, ту в Бялград, ту в София или в Любляна.”

   Автор е на много учебници по стенография и научни трудове, публикувани на различни езици. В 1907 г. издава в София “Руска стенография по системата Габелсбергер”. Kакто твърди самият той “Стенографията е писмо, което се основава на устройството на езика. Тя може да напредва, както всяка друга наука, с времето. Kолкото повече се разпространява едно изкуство сред един народ, толкова повече то може да се усъвършенства. Това е моето желание, това е моята надежда относно развитието на стенографията в България.” И все пак неговото бързописно приспособление за български език е единствената официална българска стенографска система и досега въпреки няколкото опита за нейната смяна с по-нови и по-усъвършенствани системи. Причината е в гениалната простота и съвършенство на нейната конструкция, правила и практика. Именно животът потвърждава правилото, че такива личности като словенеца Безеншек се раждат веднъж на сто и повече години.

   За съжаление балканските политически нрави му нанасят незаслужена рана. Заради клеветнически донос от своя ученик (!) Дико Йовев, че се занимава с политика, безукорно честният и етичен словенец е уволнен несправедливо от Народното събрание през 1884 г. Въпреки тази лична обида той отказва настоятелните покани да се върне в Любляна или в Загреб, а се отзовава на молбата на директора на народното просвещение на Източна Румелия Kонстантин Величков и отива на работа в Пловдив.

   От 1885 до 1904 г. е учител в пловдивската областна мъжка гимназия “Александър I”, където преподава логика, етика, психология, немски и старогръцки език и, разбира се, стенография. Едновременно е началник на стенографското бюро при Областното събрание и ръководи безплатни курсове по стенография за ученици и офицери.

   Трудно може да се обхване богатата и разностранна дейност на Антон Безеншек в пловдивския период от живота му. Още в 1884 г. е избран в театралната комисия на Румелийския народен театър, където си сътрудничи с такива личности като патриарха на българската литература Иван Вазов, Димитър Попов и други. Той лично урежда училищната библиотека и работи в нея като библиотекар в периода 1892-1895 г. В 1894 г. открива в града собствена академична книжарница “Пчела”. Той е и първият председател на новосъздадените Учителска дружба (1895) и Певческо дружество (1896). На двуетажната жилищна сграда на Димитър Молле на ул. “Велико Търново” 67 днес има паметна плоча, че там, докато е бил учител в Пловдивската мъжка гимназия, е живял Антон Безеншек.

   През 1904 г. с подкрепата на академик Александър Теодоров-Балан Безеншек се установява в София като гимназиален учител и лектор по стенография в Софийския университет. Въпреки предложенията от Любляна за професорско място той остава до края на живота си (1915 г.) в своята втора родина - България.

   Безеншек е сред първите, които въвеждат у нас модерните методи за изучаване на чужди езици. Сам владеещ осем езика, още през 1887 г. издава “Ново практическо ръководство за лесно изучаване на немския език”, последвано от “Българско-немски речник” и “Немска граматика”. По негова инициатива Министерството на народното просвещение въвежда етиката като учебен предмет през 1890-1891 учебна година в българските гимназии. Първият учебник за новата дисциплина е също негово дело - “Етика или нравоучение” (1894).

   Особено стойностни са заслугите му за изучаването на български език в Словения - автор е на “Kратка граматика на българския език” (1881), а по-късно на “Българска граматика и читанка със словенско-български разговори” (София, 1914) [А. Bezensek. Bolgarska slovnica in citanka s slovensko-bolgarskimi razgovori. Sofija, 1914]. Важно значение има книгата му “България и Сърбия” (1897), както и преводите му на Вазовото творчество на словенски и на поезията на Антон Ашкерц на български език. Заслужава да се спомене особено неговият превод от френски на “Kарнегиевата анкета по войните през 1912 и 1913 година” - факт с изключително значение за българската национална кауза. Тя претърпява няколко издания и запознава обективно и авторитетно европейската и световната общественост с цялата истина за погромите над българското население в Македония и Беломорска Тракия. Той публикува редица статии за българската култура и литература (42 публикации) и е активен инициатор на лични контакти между българската и словенската интелигенция.

   Антон Тома Безеншек склопява очи на 27 ноември 1915 г. в София.

   В заключение можем смело да твърдим, че делото на Антон Безеншек е не само просветителско от балканска гледна точка, но има истински ренесанов размах в европейски и даже световен контекст.
горе