 |
|
| ДОСИЕ |
стр.17, бр.4, година XI, 2004г. |
|
|
УЧАСТИЕТО НА БЕЛАРУС В РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА |
|
|
| Д-р РУМЯН СЕЧКОВ
|
|
Руско-турската война от 1877-1878 г., придобила впоследствие в широките обществени кръгове названието Освободителна, е едно от събитията в новата българска история, за което е писано много. Едва ли има българин, който да не знае основните етапи от нейното развитие, да не е запознат с епичните битки за Шипка, край Плевен и в Стара Загора. За тях, а и за много други, ежедневно ни напомнят стотиците паметници, осеяли страната, издигнати от признателните българи.
Малцина обаче си дават сметка, че загиналите във войната бойци и командири от руската армия не са само руснаци. В Руската империя съжителстват и съответно участват във всички сфери на обществения живот хора от различни националности. В това отношение армията, разбира се, не прави изключение. Като институция, основана върху единоначалието, тя не разграничава по нации хората, призвани под нейните знамена. Затова е много трудно да отделим по един прецизен начин участието на беларуси във военните действия по време на Руско-турската oсвободителна война. От историческите документи е известно, че освен в Минския и Могильовския пехотeн полк, Беларуския улански и Гродненския хусарски полк, които са изцяло беларуски, хиляди други жители на страната са служили в Суздалския, Серпуховския, Волинския, Коломенския, Казанския и други полкове. Само в Минска губерния през 1877 г. са мобилизирани и изпратени на фронта 11 561 души.
Отношението на обществеността в Беларус към подготовката за военни действия срещу Османската империя е определено положително. Още по време на Априлското въстание и особено след неговото потушаване започва масово събиране на средства за пострадалите от насилието българи. Освен интелигенцията се включват и селските общности, с което движението за подпомагане и солидарност с българския народ придобива всенароден характер. Наред с благотворителните комитети, които събират парични средства по класическия начин, дори и от най-отдалечените селца пристигат помощи, предимно в натура. Един пример: селяните от Беняканския и Александровския район на Лидски уезд са събрали 1182 аршина плат, служещ за превързочни материали. А вестник "Мински губернски ведомости" от онова време пише, че само за периода от 10 декември 1876 г. до 1 февруари 1877 г. в Минска губерния са събрани 13 071 рубли и 2 копейки - сума, колосална за своето време.
Интелигенцията и младежта на Беларус се насочват и към непосредствено участие във войната. В градските болници на Витебск и Полоцк, а по-късно в Минск и Могильов, са открити ускорени курсове за медицински сестри. Голяма част от преминалите курсове по-късно се включват в работата на полевите болници на Дунавската армия на територията на България. Като медицинска сестра за театъра на военните действия заминава и беларуската поетеса София Тжашчковская. В големите градове организациите на Червения кръст оборудват доброволни санитарни отряди, напълно окомплектовани с медицински персонал. Такъв отряд от 60 души, сформиран във Витебск, заминава за България през януари 1878 г. Той изиграва важна роля при борбата с епидемия от тиф в Северна България. В течение на половин година този отряд работи самоотвержено в Свищов и Русе.
Обществените нагласи в Беларус към войната, призвана да спомогне за освобождението от османско владичество на славянските народи на Балканския полуостров, могат да се видят и при изпращането на войските, дислоцирани в региона. Ето как вестник "Могильовски губернски ведомости" от 12 май 1877 г. описва изпращането на Владимирския и Серпуховския полк към 16-та пехотна дивизия, разквартирувани по това време в Могильов: "Нашият град не изостана от останалите руски градове, съпричастни на великото събитие. Въпреки дъждовното време имаше толкова много хора, че не само площадът, но и всички улици бяха пълни с народ."
Още в началото на бойните действия, започнали с форсирането на река Дунав на 27 юни 1877 г., воините-беларуси показват своята храброст. Известният със своя висок боен дух още от Кримската война 54-ти Мински пехотен полк е сред първите, които на зазоряване преодоляват водната преграда и се укрепват на българския бряг. Създавайки стабилен плацдарм, бойците от полка дават възможност за безпроблемно прехвърляне на основните сили на руската армия. По-късно през деня, със стремителен удар 54-ти Мински полк превзема Свищов. Това е първият български град, освободен от руската армия. А неговите преки освободители са беларуските воини. Сред тях е и унтерофицер Фьодор Сидорович Шафранский, роден в селцето Сенно, Могильовска губерния. Той завинаги остава в България, загинал като герой. По-късно 54-ти Мински пехотен полк се прославя при героичната отбрана на Шипка и победоносното сражение при Шейново.
Командир на Ударния отряд на руската армия на Балканския театър на военните действия е роденият в Могильвска губерния генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко (Ромейко-Гурко). Потомствен генерал от стар дворянски род, ген. Гурко, както е известен на българския народ, е воин с железна воля и пословична издръжливост. По думите на Херцен, той е символ на доблест и чест. Неговият пълководчески талант заблестява в пълна сила именно в Руско-турската освободителна война. За по-малко от три седмици, водените от генерал "Напред" (както го наричат обикновените войници) руски войски успяват да освободят значителни територии между Дунав и Стара планина, в това число и Велико Търново, да преодолеят планината и да достигнат до Казанлък и Стара Загора. По думите на кореспондента на "Могильовски губернски ведомости" навсякъде населението посреща освободителните войски с хляб и сол и ги приветства с най-добри пожелания.
Победният ход на руските войски във вътрешността на България среща сериозна съпротива от страна на османската армия. Боевете при Плевен придобиват особено ожесточен характер с огромни жертви. Само при един от щурмовете на 30 юли 1877 г. загиват 326 души от Могильовска губерния, сражаващи се в състава на 117-ти Ярославски, 118-ти Шуйски, 119-ти Коломенски и 120-ти Серпуховски пехотен полк. Там намират смъртта си и над 100 души от Минска губерния, воюващи в състава на 119-ти Коломенски полк и 30-та артилерийска бригада. Особено ожесточени са сраженията при отбраната на Шипченския проход - ключово място за по-нататъшното развитие на военните действия. Именно там руските войски, в състава на които се бият Минският полк и българските опълченци, спират 27 000-ата войска на Сюлейман паша и не й позволяват да подкрепи обсадения плевенски гарнизон.
В боевете за Шипченския проход, наред с много други, своята смелост и находчивост проявява и унтерофицер Константин Викентиевич Хруцкий, роден в село Корочин, Гродненска губерния. Участник в боевете от Дунав до Сан Стефано, по време на Шипченската епопея, той участва в разузнавателни мисии на фронтовата линия, за което е награден с Георгиевски кръст - четвърта степен. По-късно той е сред първите, влезли с бой в обсадения Плевен. През 1955 г., на стогодишна възраст Константин Викентиевич Хруцкий посещава отново местата, по които е воювал. Макар и в напреднала възраст, той активно участва в работата на дружествата за съветско-българска дружба. Награден е с едни от най-високите отличия на двете страни.
В боевете за Плевен се отличават и други беларуси. По време на настъплението Василий Михайлович Зазека заменя убития командир и успешно завършва важна атака. За проявената храброст ген. М. Д. Скобелев лично го награждава с войнишки кръст - четвърта степен. Със същата награда е удостоен и Фока Остапович Грушанов, роден в село Пиревичи, Могильовска губерния.
Превземането на Плевен до голяма степен предопределя развръзката на войната. През декември 1877 г. ген. И. В. Гурко със своята 70 000-на войска предприема безпрецедентен поход през Стара планина към София. При тридесетградусов студ и силни бури през труднодостъпните проходи са прехвърлени оръдия и обози и без каквато и да е подготовка, използвайки на своя страна изненадата, на 4 януари 1878 г. щурмува и превзема София. "Ще минат години и когато нашите потомци посетят тези планини, ще кажат с гордост: "Оттук са минали руските войски и са възкресили славата на суворовските и румянцевските чудо-богатири", заявява Гурко, обръщайки се към войниците и офицерите със специална заповед по случай освобождаването на София.
Военните действия на Руско-турската освободителна война приключват с подписването на Сан-стефанския предварителен мирен договор. 102 799 воини от Дунавската армия завинаги остават в България. Техният подвиг е увековечен с 450 паметника, издигнати на местата на най-кръвопролитните сражения.
Беларуският народ грижливо пази паметта на своите герои, загинали в Руско-турската освободителна война. В чест на победата на руската армия над Османската империя през 1877-1878 г., във военното гробище в град Минск двадесет години по-късно е построен храм-паметник "Свети Александър Невски". Не особено голям, кръстокуполен, храм-паметникът е изграден в стила на руските барокови черкви от XVIII-XVII в. Вътре в черквата на мраморни плочи са изсечени имената на 118 воини от 30-та артилерийска бригада и 119-ти Коломенски полк, геройски загинали при Плевен. В храма и досега се съхраняват военни реликви - походната черква и полковите хоругви на 119-ти Коломенски полк. Зад олтара на храма са погребани висшите офицерски чинове, а наблизо в две братски могили - останалите воини.
От деня на освещаването на храма през 1898 г. до днес, четири пъти в годината, на Вселенските съботи, а също и на 3 март - деня на освобождението на България, тук се извършват заупокойни богослужения. |
|
| горе |
|
|
|
|
