архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЛИТАРТ стр.63, бр.3, година XX, 2013г.
Соня Манойлович
Контекстът на нейната поезия е подчертано екзистенциален, понякога иреален, прелитащ от реалното във фантастиката.



   Една от най-видните хърватски поетеси Соня Манойлович, е родена през март 1945 г. Завършила е философия и сравнителна литература в Загреб. Била е редактор в няколко литературни издания, творчески секретар на Дружеството на хърватските писатели и е една от създателките на новото Хърватско дружество на писателите. Автор е на повече от десет книги с поезия и кратка проза, превеждана е на повече от петнайсет езика. Инициатор е на програма за сътрудничество между хърватски и български писатели.


Най-лесно е да се нарисуваш

Най-лесно е сама да се нарисуваш
на път, разбира се, на път -
като точка, плътен кръг.
Ни дъжд, ни слънце, ни въздух,
всичко пълно тук е празно -
отблясък
с цяла къща на гръб.
Но няма да успокоиш душата си със думи,
с удар по вратата.
От къщата за миг излитат всички,
остава само едно око овално, уплашено,
изблещено.
Това пък най-лесно се рисува -
усмивка, която ни трябва
сияйно колело, молитвена мелница
сдробеното да мели, да мели,
нажежено до бяло
и е ясно,
че утре ще мога да обичам,
но не и днес.


Сега

Да скоча в зрака, да се изпаря -
не мога.
Във водата да потъна,
до корена дето никне,
не ми е позволено.
Стърже ме огненият гребен,
живея затрупана
самичка.
Всичко се скрива в себе си,
облизва се
и гладен, и сит
царува разумът.


Гълтачката на време

Мисля, че аз ще те опитомявам
с пръстите си
все повече
през прозрачния шепот на козината
и през твоето съвършено око
ще видя
озарената стая,
и през твоето съвършено ухо
ще чуя
обичайното напътствие,
с което започва всичко.


Огледала

От къщата, от дърветата, та до гората
ще ме засипват
до последен дъх
огледалца, мъниста, звънчета,
скрити в листата
и аз не мога повече, не мога по-нататък,
а те не казват къде е тате, къде е мама,
къде е пролетната супа.
Защото ги държиш отвън и в мрака
ги поклащаш,
и в лицето ги навираш.
Пред огледалото
се взират,
приближават се и отстъпват
части от тялото
с приказното "Недей!",
с чародейното "Само дай!".
В огледалото всичко е ясно -
или се навеждам по-близо, или затварям очи!
Превод от хърватски: Ганчо Савов
горе