архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.48, бр.3, година XVIII, 2011г.
2011 - Година на Милош
Вера Деянова
ЧЕСЛАВ МИЛОШ
Чеслав Милош е роден на 30 юни 1911 г. в имението Шетейне в Литва. Той следва право във Вилненския университет. Благодарение на държавна стипендия през 1934-1935 г. учи в Париж. След завръщането си Милош работи в Полското радио. Преди войната издава две стихосбирки: "Поема за застиналото време" и "Три зими", носещи белезите на предвоенната катастрофа. Годините на немска окупация Чеслав Милош прекарва във Варшава и участва в нелегалния културен живот. От 1945 г. е на дипломатическа работа в САЩ, а от 1949 г. - в Париж. През 1951 г. поетът скъсва с полското правителство и избира пътя на емигранта. Издържа се с литературна работа. В парижката "Култура"(емиграционно месечно списание с антикомунистически профил) Милош публикува статия със заглавие "Не", в която обосновава решението си да остане в Западна Европа, с което предизвиква голям скандал в партийно-литературните среди на Полската народна република. От 1960 г. Чеслав Милош е професор по славянски литератури в университета в Бъркли, Калифорния. Той е автор на изключително обемно творчество - поетични книги, есеистични сборници, "История на полската литература", преводи на поезия и философски произведения. Сред най-известните му творби са "Поробеният разум" (Париж 1953 г.), открила пътя му към западния читател и заклеймена на Изток, романът "Долината на Иса" (1956 г.) и "Родната Европа" (1958 г.).
Писателят е носител на наградите "Гугенхайм" (1976 г.), Международната награда за литература "Нойщадт" (1978 г.) и Нобелова награда за литература (1980 г.).
През 1980 г. получава титлата доктор хонорис кауза (dоctor honоris causa - доктор по заслуги или почетен доктор) от Католическия университет в Люблин (Полша), а след 1989 г. е избран за същото звание на Ягелонския университет.
Забележителен е изключително плодоносният му творчески период от присъждането на Нобеловата награда до дълбока старост.
През 90-те години на ХХ век се завръща в Полша, посещава местата на своето детство в Литва и остава в Краков. Умира на 14 август 2004 г., на 93 години. Саркофагът му е положен в Пантеона на заслужилите в криптата на манастира на паулините на Скалка в Краков.




   "BYĆ Z MIłOSZEM"*

   Това заглавие - всъщност многозначителна формула - се е врязало в паметта ми сред многобройните публикации в полската преса от 1981 г., когато поетът, увенчан с Нобеловия лавър, посети страната си след трийсетгодишно отсъствие. Онези години - с вълнàта на ентусиазма на първата "Солидарност", първото посещение на папа Йоан-Павел ІІ в родината, най-високото признание за Чеслав Милош и гравирането на негови стихове върху извисилия се паметник на загиналите работници в Гданск - бяха време на въодушевление и надежди, на дълбоко духовно разтърсване и размисъл върху националната съдба на полското общество, способно да се съвзема от пораженията. Спомних си тази формула по повод уместна реплика на днешен коментатор - че стиховете на Милош сякаш не се нуждаят от обяснения и анализи, защото сами по себе си заразяват с желанието да общуваш дълго с тези кристализирали изповеди, с чистия и ясен език, мисъл и въображение на поета. Голяма би била радостта за преводача да предаде собственото си усещане за важността на това "да бъдем с Милош". Разбира се, "прозрачността" на едно творческо дело не е в противоречие с множащите се негови прочити и коментари до такава степен, че в литературоведските науки вече се оформи нов дял - "милошознание". То тълкува и добавя нови щрихи към портрета на все по-дълбоко разбирания полски "поет на века", пророк на големите исторически катаклизми и проникновен свидетел на годините на войната и окупацията. Милош е безкомпромисен анализатор на скритите механизми на човешкото поробване и преди всичко - тълкувания, допълващи образа на човека, който в дългото си, изпълнено с труд и усилия житейско пилигримство, успя да претвори в истински химн на човечността жаждата за познание, възторзите, противоречията, горчивините, отчаянието на зрялата възраст до успокоената мъдрост и ведрина на старостта. Милошовата поезия черпи сили от християнската традиция, търси истината и справедливостта и подхранва "етичната и духовна субстанция" в народа. Тя е пропита от идеята за служене и съпричастност, брани ценностите, отхвърля интелектуалната сухота, робуването на литературните моди, нихилизма на епохата. Поезията му не се страхува да пита откъде е злото и неведнъж да причисли себе си към нелишените от вина. Милош е сред малцината мислители метафизици на ХХ век, които в поезия, романи и есеистика намериха ново слово за човешката кондиция, за да укрепят живота срещу смъртта.

   Навлизах в Милошовите пространства като читател на първите му полски издания от 80-те години - 2 тома поезия, прекрасната книга на Александър Фют "Разговори с Чеслав Милош", "Метафизична пауза", "Годината на ловеца", поглъщах и също толкова интригуващите и задълбочени анализи на видни литератори, докато през 1990 г. неочаквано ме споходи голяма радост (и не по-малко изпитание) - варненското издателство "Галактика" ми предложи да преведа "Поробеният разум". Книгата имаше успех, а днес, двайсет години по-късно, подготвяйки второто й издание, отново се удивлявах на този Милошов шедьовър, роден, както сам авторът признава, "от молитвата". Ако не беше моята набожност на дете, възпитано в католицизма, и способността ми да се моля на зрели години, нямаше да се справя, щях десет пъти да се проваля. В "Годината на ловеца" Чеслав Милош пише: "На границата на молитвата, тоест в много силна концентрация, съм бил осеняван, макар и рядко, във важни мигове от живота ми, от някакво интуитивно ясновидство, когато за миг ми се откриваше бъдещето...". Чрез тази първа книга в началото на 90-те години и многобройни публикации на стихове и есета в литературния печат и в антологии Чеслав Милош се приближи към българския читател. Тъгата на преводачите му бе, че никоя от нашите власти не го удостои с подобаващо почетно звание, което говори за духовен недоимък. Честването на 100-годишнината от рождението на поета е повод за по-цялостен поглед към Милошовия "фонтан от поезия" - изключително трудно начинание не само поради огромния брой творби, всяка вписваща се в определена фаза от нови търсения, изправящи преводача пред неизброими дилеми. Макар че преводачът не бива да търси оправдание в "кратките дни, кратките години", в случая ще е подходящо да кажем, че трудът и времето, посветени на Милошовите творби, ще са винаги недостатъчни. След първите стъпки към прочита на това дело сме с надеждата, че нови талантливи поколения ще направят следващите крачки, за да продължим "да бъдем с Милош".

   *Да бъдеш с Милош

   Книгата "Милош. Биография" с автор Анджей Франашек, издание на краковското издателство "Знак", с обем 990 страници, се смята за най-забележителното събитие в Годината на Чеслав Милош. Авторът ще гостува на Полския институт в София през м. октомври т. г.

Из "СВЯТ (НАИВНИ ПОЕМИ)"

От прозореца

Зад полето, леса и зад друго поле
Искри огледалото на вода необятна.
С фусти златисти край нея земята
Се гмурва в морето, както в канче лале.

Бащата казва, че това е Европа.
Вижда се като на длан при хубаво време,
Още дими с комини след толкоз потопи,
Дом за хора, кучета, котки, коне.

Блестят многоцветни там градските кули,
Ручеи сплитат сребърни нишки
И като гъши пера грамадите лунни
Ту тук, ту там земята застилат.

Бащата обяснява

"Там, дето този лъч докосва полята
И сянката бяга сякаш в истински бяг,
Открита от всички страни, се издига Варшава,
Град не толкова стар, но много прославен.

По-нататък, дето от облака виснат дъждовни струни,
Под хълмове с нацъфтели акации
Е Прага. Над нея ще видите замък чуден
С крепост на върха, по древния обичай.

Това, което отделя страната с бяла пяна,
Са Алпите. Чернотата - борови гори.
Зад тях, под златистия слънчев фонтан
Лежи Италия като тъмносиня чиния.

От красивите градове, които там са безчет,
Ще разпознаете Рим, столицата на християнството,
По кръглите куполи на катедралата,
По-точно - на базиликата "Свети Петър".

А пò на север, зад морския залив,
В полето с небесносиня мъгла - пъргав,
Париж иска с кулата си да крачи
И стада мостове над реката прехвърля.

На Париж подражават и други градове,
Със стъкло украсени, обковани в желязо,
Но като за днес би било прекалено.
Останалото другия път ще разкажа".

При божурите

Бели и розови, цъфтят божурите,
А в средата на всеки като в уханна камбана
Рояци бръмбари си правят раздумка,
Защото божурът за дом им е даден.

Майката спира край лехата с божури,
Обгръща един и разтваря листенцата,
И дълго разглежда страната ажурена,
За която годината е равна на мигновение.

После пуска главичката и туй, дето си мисли,
Повтаря на глас за себе си и децата.
А вятърът люшка зелените листи
И трептят по лицата светлинни отблясъци.

Тъй малко

Тъй малко казах.
Кратки са дните.

Кратки са дните,
Кратки са нощите,
Кратки годините.

Тъй малко казах,
Не смогнах.

Умори се сърцето ми
От възторг,
Отчаяние,
Усърдие
И надежда.

Левиатанова паст
Се отваряше срещу мен.

Гол лежах по бреговете
На острови обезлюдени.

Отнесе ме в бездната
Белият кит на света.

И не зная сега
Кое е било истинско.

Бъркли, 1969

Слънцето
От слънцето са всички багри. То пък е лишено
От свой отделен цвят, защото всичките побира.
И цялата земя прилича на поема,
А слънцето над нея е артистът.

Който иска света да нарисува в багри,
Не трябва в слънцето направо да се взира.
Защото ще изгуби спомен за видяните неща
И погледа му ще премрежват парещи сълзи.

Нека приклекне, да сведе лице в тревата
И в лъча, отразен от земята, да се вгледа,
Там ще намери всичко изоставено от нас:
Звезди и рози, здрач и утрин светла.

Варшава, 1943

Риба

Сред крясъци, екстатични речи, вой на клаксони,
биене в тенджери и барабани
Най-висш протест беше да запазиш мярата.
Но обикновеният човешки глас губеше своето право
И беше като отварянето на рибешка уста зад стената на аквариум.
Приемах това, което ми бе отредено. Въпреки това бях само човек,
Тоест страдах, жадувайки за същества, подобни на себе си.

Бъркли 1970

Дар

Един така щастлив ден.
Мъглата се вдигна рано, трудих се в градината.
Колибри спираха за миг над чашките орлови нокти.
В света не съществуваха неща, които бих желал да имам.
Не знаех никого, комуто би си струвало да се завижда.
Забравих лошите събития.
Не се срамувах да си мисля, че съм това, което съм.
Не чувствах в тялото си ни най-малка болка.
Изправяйки се, виждах синьото море, платната.

Бъркли, 1971
Превод от полски Вера Деянова
горе