архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.44, бр.3, година XVIII, 2011г.
Вначалото бе словото

Няколко бележки за авторския полски анимационен филм
ЙЕЖИ АРМАТА,
филмов критик, журналист, педагог
Добрата аниматорска школа на художествените академии в Краков, Варшава и Познан ще определи бъдещия облик на успешната полска млада анимация



   Полското анимационно кино се раждаше твърде необичайно. Преди Втората световна война този вид филми - освен малкото изключения - практически не съществуваше, но пък заемаше изключително важно място в теорията. Още в "Десетата муза" Карол Ижиковски високо оцени естетическите възможности на анимационното кино, предричайки му светло бъдеще. Още през 1924 г. той пише: "Съдбата му засега прилича на съдбата на други открития: барута, печатането. Но и тази играчка дава на досетливия достатъчна представа за огромните възможности, заложени в този вид филми".

   Публикуваната необикновено точна и проницателна теория не е имала реализация на практика, която да й служи като илюстрация. Трябвало да се чакат годините след войната. Но първите полски анимационни филми са по-скоро опровержение на теорията и предвижданията на Ижиковски. Едва преломът през 1956 г. създава подходящи условия за появата на творби, които дават "на досетливия представа за огромните възможности, заложени в този вид филми".

   Всичко започва от Ян Леница и Валериан Боровчик. Леница, архитект по образование, се учи от баща си - известния художник на изящни изкуства Алфред Леница. Ян създава графики, плакати, карикатури и илюстрира книжки. Боровчик, абсолвент на краковската Академия за изящни изкуства, се посвещава основно на живописта и графиката. През 1956 г. творческите им пътища се пресичат. И двамата имат желание да експериментират на филмовото поле. Чувстват най-близо анимационното кино - все пак този вид филми е видимо вдъхновен от пластичните изкуства.

   Първият съвместен филм на Боровчик и Леница, създаден през 1957 г., се нарича "Имало някога ...". За него те получават "Сребърен лъв" на фестивала във Венеция и "Златен дукат" в Манхайм. В него изрязани от цветна хартия геометрични фигури са разположени в колаж с фигури от стари илюстровани списания. Това е игра с формата, но подчинена на един по-дълбок подтекст. Подобен е "Наградени чувства" (от 1957 г.), създаден с техниката реполеро (снимане на неподвижни планшети). Необикновената история на поредния филм - "Дом" (от 1958 г.), е изградена от свободно свързани помежду си сцени, разиграващи се в стара многоетажна къща.

   Под влиянието на Боровчик и Леница анимационният филм започва да сменя своя облик. Простите шаблонни историйки все по-често се заменят от филми с творчески амбиции. В тях мястото на досегашната поучителност е заето от сериозни размишления върху съществените проблеми на съвременния човек, често поднесени в нова, интересна образна форма. Традиционни техники - рисунки и кукли - вече не са достатъчни за изразяване на сложни, важни послания. Боровчик и Леница започват да използват нови техники - с изрезки и комбинирани (колаж от различни филмови техники, не само анимационни), които по-късно стават много популярни.

   Техните новаторски по форма филми, а след разпадането на творческия тандем самостоятелните постижения на Леница ("Новият Янко музикант" - 1960 г., "Лабиринт" - 1963 г.) и на Боровчик ("Училище" - 1958 г.) извеждат полската анимация на нов път. На формално ниво насочват вниманието към търсене на нови техники, а на съдържателно - към сериозната философска проблематика, която дотогава е преобладаваща в други изкуства. В киното тя се среща най-често в игралните филми. Досега анимацията е свързвана единствено с дидактиката, агитката или забавлението, насочени най-често към най-младата публика. Филмите на Боровчик и Леница са авторски творби и притежават индвидуален изказ. Те са ново явление на картата на тогавашната полска анимация. Благодарение на изследването на съвсем нови смислови нива, на търсенето на материи и прилагането на други техники тези творци стават пионери на новото виждане за анимационния филм - вече не като полезна занаятчийска стока, а като произведение на изкуството.

   Леница и Боровчик проправят пътя на други творци. 60-те и 70-те години на ХХ в. са период на разцвет на полската анимация, на появата на много прекрасни творби, които донасят на полското кино истински дъжд от награди и отличия от престижни фестивали. Дори започва да се използва терминът "полска анимационна школа", макар че ми се струва малко пресилено, защото в продукцията от онези години е трудно да се намерят някакви формални отличителни черти, характерни за цялата или за по-голямата част от тогавашната родна анимационна продукция. Основна черта на тогавашното полско анимационно кино е разнообразието както на съдържанието, така и на прилаганите техники. Предаваните с оригинални щрихи философски разкази на Мирослав Кийович ("Знаме" - 1965 г., "Клетки" - 1966 г., "Кош от ракита" - 1967 г.) или на Стефан Шабенбек ("Всичко е цифри" - 1966 г., "Стълби" - 1968 г.) са подправени с известна доза сатира, но и размисъл. Отличаващите се с необикновено кондензираната си структура филми на Даниел Шчехура ("Кресло" - 1963 г., "Хоби" - 1968 г.), "подвижната живопис" на Витолд Герш ("Малък уестърн" - 1960 г., "Червено и черно" - 1963 г.) и непрекъснато търсещите нови изразни форми творби на Кажимеж Урбански ("Игрички" - 1962 г., "Мото-газ" - 1963 г.) и произведенията на много други творци създават богатия и пъстър пейзаж на полското анимационно кино от 60-те години.

   Филмите на Боровчик и Леница насочват полската анимация към нови реализаторски техники, но и разширяват хоризонта на изследваните теми. Светът на душевните преживявания на човешката личност, нейните всекидневни радости и тревоги, самотата в тълпата и взаимоотношенията човек - общество са основните теми на създаваните тогава филми, които полагат началото на изключително важното в полската анимация философско направление.

   По-късно се появява т. нар. Краковска школа. Характерна черта на влизащите в състава й творци - подобно на Боровчик и Леница - е тяхното художествено образование и овладяване на занаята чрез практика, а не с филмова академия. Затова в техните филми явно изпъква пластиката, зряла и богата, но и разнообразна и индивидуална при всеки творец. Техен лидер бързо става Ришард Чекала ("Син" - 1970 г., "Вечерна проверка" - 1970 г.), който използва в анимационните си филми изразни средства, характерни за актьорското кино. Тяхната сугестивност, съчетана с перфектното овладяване на средствата на анимацията, донася неочаквани ефекти. Изключително затрогващи, с голяма психологическа дълбочина, драмите на Чекала разкриват нови тематични хоризонти пред анимацията (действието във "Вечерна проверка" се развива в концлагер). Интересно се представя и киното на Йежи Куча ("Бариера" - 1976 г., "Отблясъци" - 1979 г., "Парад" - 1986 г.). В изключително експресивна, ритмична форма е представено изкуството на философски размисъл, залагащ не на действието, а на съзерцанието, при което често логиката за последователност на събитията е заместена с логиката на паметта. Подобни са noncamera продукциитe на Юлиян Юзеф Антониш ("Как действа дакелът" - 1971 г., "Дядов блус без камера, или с краката напред" - 1978 г., "Силно ангажиран филм" - 1979 г.) - киното на абсурдния хумор и същевременно проницателно наблюдение на парадоксите на действителността.

   След това се появява ефектното "Танго" (1980 г.) на Збигнев Рибчински, отличено с "Оскар", и следва дълга криза на полската анимация, обусловена от политически причини (военното положение), а по-късно - от икономически (трудности при оцеляването на това творческо кино в условията на пазарната икономика). На бойното поле остават практически двама майстори: неуморният Йежи Куча ("През полето" - 1992 г., "Настройка на инструментите" - 2000 г.) и Пьотр Думала ("Кротката" - 1985 г, "Франц Кафка" - 1991 г., "Престъпление и наказание" - 2000 г.), наречен от един от критиците "филмовият роднина на Кафка и Достоевски". Оригиналността на тяхната пластика, способността им да поднесат по интересен начин на екрана сложно съдържание, прекрасното съчетаване на образ със звук са основните белези на тяхното творчество.

   През 1983 г. "Танго" донесе "Оскар" на полската кинематография. Двадесет години по-късно номинация в същата категория получи "Катедрала" на Томаш Багински - 6-минутна компютърна екранизация на фантастичния разказ на Яцек Дукай. Историята на пилигрим, който посещава огромна тайнствена катедрала, чийто секрет се разкрива едва с лъчите на изгряващото слънце, очарова преди всичко с перфектността на изпълнението и художествената красота, макар че тук не може да се говори за авторски поглед, защото вдъхновението, почерпено от изкуството на Зджислав Бекшински, е твърде явно. Поредният филм на Багински - "Изкуството на падането" (2004 г.), разказ за ексцентрични офицери, които далеч от цивилизацията се отдават на тайнствени, дивашки дейности, донесъл му наградата БАФТА, т.е. британския еквивалент на "Оскар", също черпи вдъхновение от чуждо изкуство. Този път изглежда от фантастичния свят на Йежи Дуда-Грач. Това не намалява заслугите на младия полски кинематографист, използващ компютъра в процеса на реализация на анимационните си филми изключително творчески, с пълно съзнание за употребените изразни средства.

   Интерес към новите технологии се забелязва и при по-възрастните творци, които доскоро реализираха филми с традиционни техники, например Кшищоф Киверски, Збигнев Шимански (техния съвместен филм "Level", 2005 г.) или Йероним Нойман ("Зоо Праксископ", 2005 г.).

   При Киверски и Нойман има още едно важно нещо. Вече много години двамата творци са изключително активни педагози - Киверски в краковската Академия за изящни изкуства, а Нойман - в познанската и варшавската. Това е много важно, тъй като абсолвентите на тези учебни заведения до голяма степен ще определят бъдещия облик на полската анимация. Като прибавим към това и мъдрата "педагогическа политика" на проф. Йежи Куча, в чието ателие в краковската Академия за изящни изкуства може успешно да се прави както компютърна, така и традиционна анимация, можем да бъдем спокойни за следващите няколко години на "филма на бъдещето" - както още през 1924 г. Карол Ижиковски е нарекъл анимационното кино в "Десетата муза".
горе