 |
|
| КУЛТУРА |
стр.46, бр.3, година XVII, 2010г. |
|
|
Храмът "Св. Стефан" в Истанбул през погледа на българските писатели |
|
|
| Хюсеин Мевсим |
|
Магнаурската школа и Студитският манастир, Галатасарайският лицей и Роберт колеж, Ортакьой и Галата, о. Хейбели (Халки) и Шишли... - много са топосите и културно-образователните и просветни институции в имперската столица Истанбул, които са свързани с различни периоди и личности на българската политическа и духовна история, но, без съмнение, най-значимите и знакови сред тях са Балкапанъ хан и църквата "Свети Стефан" край Златния рог. Както отбелязва и Никола Начов, забележителен изследовател на Възраждането и културните му центрове, през XIX в. всеки пристигнал в града край Босфора българин се чувствал задължен да посети "българската черква, в празник, и Балкапанъ хан, в делник". Тази традиция бе възстановена особено през последните десетина години, когато храмът "Свети Стефан" се превърна в една от най-тачените и посещавани от българите светини зад граница.
Ефрем Каранов (1853-1927), Михаил Маджаров (1854-1944), Никола Начов (1859-1940), Константин Величков (1855-1907), Иван Вазов (1850-1921), Евгения Марс (1877-1945), Чудомир (1890-1967), Ангел Каралийчев (1902-1972) и други знакови фигури в българския културен живот през XIX и XX в. са свързани с "красавицата край Босфора".
Като ученик в българското училище в Цариград (1864-1866) Ефрем Каранов в своите "Спомени" ни предава твърде интересни и неподправени впечатления за Дървения храм, "черквата, гдето са били по-напред яхърите на Стефан Богориди". Авторът описва и основите на новата бъдеща църква. Макар и мимоходом, Петко Славейков в описанието си "Цариград", появило се по страниците на "Гайда" (бр. 1, 2 и 4 от 1 до 15 януари 1866 г.), също се докосва до "българската народна черква".
Пътеписно-мемоарната творба на Михаил Маджаров "На Божи гроб преди 60 години и днес", появила се в отделна книга през 1929 г., но отразяваща спомените и впечатленията от поклонническото пътуване на 14-годишния автор през 1868 г., е твърде ценна по отношение на свидетелствата за всекидневния живот в Османската империя през въпросния период. Маджаров дава следните сведения за Дървения храм: "Да, проста и бедна бе тая черквица, но се пълнеше в празнични дни с богомолци, много често се пълнеше и двора й. В нея гърмяха проповедите на нашите знаменити йерарси!..."
Никола Начов в своето мемоарно-пътеписно произведение "До Бурса и назад" подробно и увлекателно описва пътуването си. Водените записки едва през 1934 г. се издават в книгоиздателство "Факел" в София с псевдонима Нанчо Донкин. "Пак в стария Истанбул, на Фенер, до Златния рог, е историческата българска черква, толкоз много споменавана през време на черковната ни борба с гърците и в която на 3 април 1860 г., на първия ден на Великден, българите отхвърлиха натрапеното омразно гръцко духовно опекунство. Като за Цариград тази черква беше много скромна работа. Някога тя била къща. Нея и мястото бил подарил Стефанаки Богориди от Котел, баща на сегашния генерал-губернатор на Източна Румелия Алеко Богориди. Видях и гробовете на дядо Авксентий, на дядо Иларион Макариополски".
Описвайки Дървения храм, Маджаров и Начов обръщат внимание не на скромните архитектурни особености или достойнства на църквицата, а повече подчертават мястото и ролята, които тя заема и изиграва в българската духовна история, възприемайки я като символ на продължилата почти четвърт столетие борба с фанариотите.
"Цариградски сонети" Константин Величков започва да пише в последния етап на осемгодишното си доброволно изгнаничество, след като напуска Италия и се завръща в Истанбул, "де дните ми детински са минали,/ де на живота ми над пролетта/ мечти са толкоз някога сияли", основателно се смятат за "венец на поетическото му дело". "Цариградски сонети", с които Величков допринася за утвърждаването на сонета като жанр в българската лирика и въвежда морето като обект на поетическо пресъздаване, са написани на о. Хейбели (Халки) в Мраморно море, общият им брой е 49 и излизат в отделна книжка през 1899 г. Основното чувство в сонетите е носталгията, породена от изгнаническата участ, поетовата мисъл и въображение непрекъснато летят и кръжат над родината, но сред тях има и творби, в които се пресъздава местният колорит - по-конкретно съществува един микроцикъл от три сонета (това са XXV, XXVI и XXVII), свързани с квартала "Фенер". Един от тези сонети е посветен на Дървения храм, който всъщност е видоизменената като параклис къща на княз Стефан Богориди, отстъпил парцела си на брега на Златния рог за нуждите на българската община. Когато Величков посещава тези места, тя вече е пред разрушаване: "Топорът дебне черквицата малка/ И скоро ще настъпи нейний край,/ И тъй се й тя сгушила дребна, жалка,/ Като сама смъртта си да желай."
Строителството на днешната желязна църква започва през 1892 г., когато Величков се намира в Истанбул.
Величков се спира много по-обстоятелствено на тази тема в "Една разходка до Фенер", в жанрово отношение смесица между мемоар, пътепис и статия. Тук той отбелязва: "Деятелно се работи почти от една година вече за оздравление на основите, върху които ще се построи новата църква, и парната машина, с която се набиват с тая цел грамадни, по двайсет и трийсет метра дълги, колове в земята". Действително тази операция се предприема от архитекта на храма Ховсеп Азнавур, арменец, който живее във Франция, за стабилизиране на блатисто-мочурливата основа, върху която ще бъдат сглобени металните конструкции на храма, поръчани и изготвени от австрийската фирма "Вагнер" във Виена.
За първи път Иван Вазов посещава "Свети Стефан" през април 1902 г., четири години след нейното тържествено откриване за богослужение, когато е в състава на многобройна депутация, състояща се от представители на княза, Министерския съвет, Светия Синод и различни дружества, сред които фигурират и видни личности като ректора на Софийския университет проф. д-р Златарски и проф. д-р Милетич. Пътуването е описано подробно в "България при Босфора", публикувано за пръв път в сп. "Българска сбирка" (1902, кн. 6) и подписано с псевдонима М., като описва храма: "Скоро виждаме между вехти и политнали къщи край Златния рог и българската черква. Сграда нова, напета, от най-красиво и модерно зодчество. Тя стои като чужденка в тия византийски вехтории".
След пет години, през есента на 1907-а, "българският Омир" отново се озовава край Босфора. Този път той пътува в приятната компания на д-р Елмазов и съпругата му Евгения Бончева Елмазова, позната повече с литературния си псевдоним Марс, на която дължим и подробното описание на пътешествието им в "Разходка из Цариград", написано под непосредственото въздействие на видяното и преживяното през октомври 1907 г. и намерило място в книгата й "Лунна нощ" (1909). По време на тази десетдневна разходка "из Цариград", те се запознават с почти всички достойни места в столицата на султана, като един ден заделят и за района на Златния рог и "тая скъпа за нас историческа светиня". Такава остава българската църква край Златния рог в съзнанието на Евгения Марс: "Тя е малка, но красива, с богато темпло и художествено изписани икони. Тука се черкува българската колония в Цариград, сега, уви, много намаляла. Тук екзархът на големи празници иде сам да служи" .
През великденския празник на 1932 г. храмът е посетен от група български учители, водена от тогавашния ректор на Софийския университет проф. д-р Богдан Филов. В групата е включен и учителят по рисуване от Казанлък Димитър Чорбаджийски - все още непрославилият се като автор на разкази Чудомир.
В навечерието на Втората световна война "лирикът в прозата" Ангел Каралийчев, комуто дължим един от най-проникновените и обагрени с множество исторически реминисценции очерци за Истанбул в българската литература - "Цариград" - фокусира вниманието си и върху "Свети Стефан": "Сега върху развалините на княжеския дом се издига желязната българска църква "Свети Стефан". Дядо Недялко, син на Македония, е чудесен градинар. Църковният двор глъхне в цветя, чимшири, дафинови дръвчета, бръшнок, диви лози. "Свети Стефан" е малка църква, украсена с цветни мрамори, дърворез и меко пожълтяло злато. Неспокойният Иларион Макариополски почива в една мраморна гробница. Ангел с голям кръст е кацнал над главата му."
Разбира се, биха могли да бъдат приведени и други примери от произведения на българската литература, в които са отразени впечатления и размисли, предизвикани от посещението на църквата "Свети Стефан" край Златния рог в Истанбул. Но и тези ни дават възможност да направим извода, че посещението на храма е едно приятно задължение, отговорност и непременно условие за всеки българин, озовал се в световния град. Дори то е по-скоро своеобразно поклонение и преклонение. Предавайки някои архитектурно-строителни детайли на Дървения храм или Желязната църква, българският писател е склонен и предпочита да обърне много повече внимание върху ролята на светинята в борбата за утвърждаването на духовна независимост.
ЛИТЕРАТУРА:
Бонев (1934). Б. Д. Бонев. В страната на Кемал паша. Пътни бележки и впечатления. Кюстендил, 1934.
Вазов (1977). Иван Вазов. Събрани съчинения, том дванадесети. София, 1977.
Величков (1966). Константин Величков. Избрани произведения, том първи. София, 1966.
Илиев (1926), Атанас Илиев. Спомени на Атанас Т. Илиев. София, 1926.
Каралийчев (1967). Ангел Каралийчев. Спомени. София, 1967.
Каранов (1979), Ефрем Каранов. Спомени. София, 1979.
Книга за българските хаджии (1995). Съставители: Св. Гюрова, Н. Данова. София, 1995.
Марс (1908). Евгения Марс. Лунна нощ. София, 1909.
Мевсим (2006). Хюсеин Мевсим. Иван Вазов - немил-недраг в Цариград. Сп. "Пламък", 1-2, 2006, София.
Начов (1925), Никола Начов. Цариград като културен център на българите до 1877 г. София, 1925.
Периодическо списание на Българското книжовно дружество, бр. 25/26, София, 1888.
Пътища и пътешественици (XIV-XIX век) (1982). Подбор и редакция: Св. Гюрова, София, 1982.
Чудомир (2009). Чудомир. Пътуване до Цариград, в. "Казанлъшко слово", брой 33, март 2009, Казанлък.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
