архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ДОСИЕ стр.14, бр.3, година X, 2003г.
ИНКРИМИНИРАНИЯТ НАЙДЕН ШЕЙТАНОВ
Ерика Лазарова
  Д-р Найден Шейтанов (1890-1970) е роден в будния Троян и получава първите си уроци по родолюбие в семейството, известно като заможно и спадащо със здравия си морал и интерес към просветата, към "стълбовете" на местното общество. Завършва гимназия в София и висше образование в Лайпциг и Прага. Завръща се като доктор по философия. Учителства в родния си град близо две години (1919-1920), а по-късно е преподавател по немски език в Първа мъжка гимназия в столицата. Известен е като активен публицист с вкус към есеистичното творчество. Уважаван и ценен сътрудник на такива реномирани издания като "Златорог", "Философски преглед", "Просвета".

Видни писатели, сътрудници на сп. "Златорог": седнали на пода, от ляво на дясно - Й. Стратиев, Н. Фурнаджиев, Й. Стубел, А. Каралийчев; седнали на столове - Н. Лилиев, Д. Габе, Вл. Василев, Сп. Казанджиев, А. Каменова, Н. Райнов; прави - Г. Цанев, Вл. Полянов, Цвета Ленкова, съпруга на Вл. Василев, Г. Райчев, Е. Багряна, Я. Янев, Ас. Златаров, Н. Шейтанов; втори ред прави - Д. Шишманов, Ч. Мутафов, Сим. Андреев. Снимката е направена на 17.9.1925 г.


Има личности в историята на всяка култура, които по емблематичен начин стават изразители на националното културно съзнание. Не е необходимо да са част от светския или властовия елит на страната или дори да са постигнали престижни научни постове. Науката и културата предпочитат не високопарните пози, а служенето и всеотдайността. Скромният наглед и незаслужено забравен български публицист и учител д-р Найден Шейтанов отдава цялата си интелектуална енергия и талант за културното и историческото самосъзнание на своята нация. А оттам - и за бленуваната от него роля на българския народ като авангард на прогреса на Балканите и достоен участник в световноисторическия процес, чието ускоряване в модерната епоха интуитивно усеща.

Неговият единствен теоретичен грях е, че се опитва да се впише в официалната идеологическа парадигма на епохата и подобно на мнозина интелектуалци от всички времена и цветове се надява, че историята се пише от победителите. Политикът не прави чест на учения Шейтанов, но публицистът и мислителят създава оригинално дело, което нямаме право да отминем заради дълбоко демократичния му характер, независимо от отделните венцеславения на опита на Райха и на СССР (главно по линия на физическата култура, спорта и масовите младежки организации).

Има нещо едновременно титанично и иконоборческо в Шейтановия самотен опит да съгради система на българския светоглед, паралелно създавайки или по-точно възсъздавайки от отломъците на древни предания, фолклорни умотворения и песни българската космология и митология. За него културоптимизмът е вяра в българската същност.

Шейтанов е не само един от най-убедените привърженици на идеята за уникалността на българската историческа съдба и за месианската роля на българския народ в съзиждане културното бъдеще на Европа и света, но и твърдо вярва, че е настанал точният исторически момент, когато въпросът за модела на бъдещото ни развитие и пътищата за постигането му трябва да се постави и реши с най-голяма сериозност и национална отговорност. В това отношение българският светоглед е компас - "извежда през историческите бури към спасителния бряг сега и завинаги", сочи авторът в студията си "Български светоглед", отпечатана като статия в списание "Просвета" през 1942 г.

Шейтанов всъщност пледира за постигане на ново - историческо самочувствие на българина, което ще го направи способен за цялостна обнова или настъпване на ново Възраждане. То е целта на будителските му усилия. За него той пише цели две десетилетия, докато политическата промяна след 1944 г. не прави идеологически неудобни и нежелани постановките му. Когато казва, че "целият наш народ се терзае сега в съдбоносния плен на преображението", всъщност предупреждава за опасността от духовно претопяване чрез доброволен отказ от исконно българското. Разпъната на кръста на: 1) окултуряването и модернизацията като процес на усвояване и приобщаване към постиженията на "културния Запад", и 2) "верността към корените" или традиционната култура, българската нация е съдбовно раздвоена между "родното" и "чуждото".

Шейтанов укоризнено нарича Новото време "наченало разбългаряване на българщината" и се надява този процес да бъде само външен. Чуждото културно влияние е необходимо, но то може да се превърне някак неусетно в пейоративен фактор, заплашващ да потопи и измести Родното: "Европа е тръгнала към Изток. Над нас висне клетвата да станем западнокултурни." И още: "Младоруйно вино кипи в днешна интелигентска България. Същинска борса е тя сега за ценности из политика, социален живот, икономика, религия, наука, изкуство. Не борса, а някаква арена, дето се отиграва трагикомичната борба за нов светоглед. Сума дилетанти акробатстват с едри лозунги с големи перспективи, ала зад тия широки заслони нерядко се мъдри... нищо... В тази важна област на живота ни като че ли Родното днес е по-слабо от Чуждото, което хвалят като жената на съседа."

Бунтът на чуждия възпитаник и отворен към западните постижения мислител не е породен от доморасло отрицателство, самомнение или провинциален комплекс за величие и самоизтъкване на родното. В отрицателното му отношение към безкритичното възприемане на чуждата опитност се отразява неверие не към значимостта на тази културна опитност, а към интелектуалното (не)пълнолетие на реципиентите. Понеже епигонският възторг към чуждите успехи може да действа като блокаж за собствената креативна способност. Една нация и култура са могъщи тогава, когато общуват свободно, но не робски с чуждите културни образци. И това иска да внуши Шейтанов, надсмивайки се над онзи твърде разпространен подражателски стил, когато: "За собствена наука се смята смиреният превод от Европа, т. е. от Германия. Принадлежност към някой западняк е достатъчна лепта към олтара на времето - местната работа се ограничава с цитати и разбор."

Значително място в творчеството на Н. Шейтанов заемат разсъжденията върху феномена, наречен с ренесансова гордост "балканобългарски титанизъм". Изтъквайки реални, земни или хипотетични свръхценни черти в българския характер, Шейтанов оптимистично говори за свещеното двуначалие като хармоничен съюз на тяло и дух у българина и внушава, че България е гръбнак, мозък и сърце на Балканите. И следователно: "Българско и балканско означава едно и също нещо. Ние държим ключа на балканската история." Разбира се, в светлината на извършеното в т. нар. присъединени български земи през Втората световна война тезата на Н. Шейтанов придобива много по-мрачни и фатални краски. Но не изстъпленията на отделни шовинисти и политически авантюристи са определящи за мирогледа на българина през разглеждания период, а болката на "майка Македония" и загубената историческа цялост на държавата ни. Конструирана като велика сила на Балканите от Санстефанския мирен договор, но разпокъсана и осакатена като геополитическо единство от Берлинския конгрес.

В опита на Найден Шейтанов да конструира система на национален светоглед, или дори вселеноглед, както е наричан на отделни места, из научното и публицистичното му творчество личи искреност, и добронамереност лишена от шовинизъм и агресивност към Другостта. За него подобен, претендиращ за универсална епистемологична ценност светоглед е едновременно космогения и етика, родинознание и поглед към световната история. Но винаги поглед от позициите на българското и отношението към него. Той изрично говори за балканобългарския титанизъм като хуманизъм.

Макар и утопична, рамката, в която Шейтанов поставя българското начало е наистина чутовно-титанична. Балкано - българският светоглед се оказва наследник на всички - незагубени и съхранени в народната ни памет - стойностни културни тенденции, сплавяващи в единство тракийската, критско-микенската, йонийската, далекоазиатската, римската, византийската духовни опитности. Набляга се на богомилската идея за балканската всечовечност. От утопия, обърната назад Шейтанов си поставя задачата да реконструира един модел на бъдещата България, обединяващ и стимулиращ градивните енергии на нацията.

Изрично се изтъква, че българинът не само е отворен към света и уважава Другите и Другостта, но и както сочи един от първите ни (и подобно на Шейтанов доскоро забравени) народопсихолози - Тодор Панов, той, като правило, е "във висша степен толерантен към чужденците и въобще към представителите на чуждите националности. Няма у него ни национална, ни религиозна ненавист към която и да било чужда нация. Тая толерантност даже понякога достига до престъпност от гледна точка на българските национални и политически интереси."

Прокарвайки методично идеята за духа на световност и дори всечовечност на българската култура, мислителят съумява да реабилитира в народопсихологичен план българската душевност и характер. Духовността е вътрешно присъща на българския народ. При това той не робува на етнически комплекси, нито унижава жената. Верен на богомилския принцип, провъзгласил равнопоставеност на половете още през Средновековието, Шейтанов е единствения наш автор, който изследва образите на жената-героиня в българската история: "Герои имаме ние през вековете и хилядолетията в различни осанки. Балканската приказна древност възславя жена-героиня... Геройска амазонска традиция, обаче, въодушевява нашата жена и до сега, разбира се, в съответен смисъл. Не толкова населените места са били поприще на женско геройство, колкото гората, планината, усоите. Всички старотракийски богини и митични същества имат буйна горска обредност. Безименни жени-героини вдъхновяват така също някои тържества и дела на богомилите, там в усойте. Като същинска Пентезилея се явява нашата горянка - войвода на хайдути... бойното знаме на всенародното ни въстание - в усоите, в Средна гора - се ушива и понася от жена-горянка, от "Райна Княгиня"!

Дори само тази тема да беше разработена от Н. Шейтанов като културфилософ и народовед, името му пак би съхранило значението си за родната наука. Той отива и по-нататък, разкривайки, че от една страна, в семейството на славянобългарите са съществували доста елементи на първично (или онтологично) равновесие между мъжа и жената, а от друга страна, се опира на автентичните текстове и вярвания от епохата, богомилите са първите в Европа, очистили жената от вината за първородния грях. В апокрифната литература е посочено изрично, че "Бог е създал по един и същи начин както мъжа, така и жената - чрез две еднакви глинени фигури, одухотворени от ангел. Тази идея за равенство между мъжа и жената се провъзгласява значи за първи път в Европа и в света от нас балканобългарите. Едно знамение повече за висшето, титанистично послание на нашия дух!"

Съответно е изтъкването на балканобългарския хуманизъм като еманация на социоетичността на народа ни. Този изкован от мислителя термин има особена стойност, понеже свързва два различни феномена - социалното и нравствената му. Затова и човеколюбието на българина е месианско. То е насочено навън към света. При това в епоха, когато едва-едва започва да се изживява схващането за колониализма като благодеяние за по-слаборазвитите нации. И това е още една отличителна и забележителна черта на националния характер, която заслужава да бъде афиширана най-широко. Още повече, че тя се е отразявала в толерантното отношение към другите нации и само броени години след написването на цитирания труд ще даде своя щедър и хуманен плод с акта на защита на българските евреи като въплъщение на същността на българското (като типично и национално присъщо) отношение към Другите.

Българската търпимост е пословична: "Колко народности е посрещал, приемал, изпращал той (българинът - бележка моя Е.Л.)! Чужденеца, като че е все гост добре дошъл за него. От тоя необятен дух на всечовечност (курсивът мой - Е. Л.) изглеждат вдъхновени народните ни поговорки като следните: "Навсякъде по света край реките растат върби, на мъжете мустаци, на жените гърди". "Всички се греем на едно божо слънце!" Балкана е майка на дионистично-богомилска и демократична всечовечност. Целия свят обикаляме - заявява един богомолски вожд от 14 в. - и пазим словото на живота! Това е девиз на българското месианство."

Подобно гледище обяснява и защо българинът не е изпълнен със завоевателни амбиции. Цени и брани самоотвержено своето, не ламти за чуждото. Затова има право да заяви чрез защитника си - теоретик: "И тъй нашето право върху земите на балканската ни Родина се крепи на основания от географско-стопански, народностен, културен, поетически и междудържавен характер... В тоя си географски обем нашата Родина не уврежда интересите на никой народ на Балкана. Защото ние не щем ни крачка чуждо, ала не даваме ни педя от нашето."

Дори да е прекалено доброжелателна и стигаща до идеализация на българския характер и българската история, народопсихологичната страст на Найден Шейтанов да се вижда и отбелязва доброто е твърде симпатична и високо благородна. Особено при отчитане огромната доза критицизъм, с която обикновено се следи под лупа всичко "нашенско" от свои и чужди критикари и достигащото често до черногледство и нихилизъм отношение на самите нас към слабостите ни. Едно е да си кажеш кривиците, както пледира Апостолът, а съвсем друго - да не виждаш изобщо (съзнателно или несъзнателно) хубавото и да не оценяваш по достойнство бъдещето уважение и възхищение.
горе