архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЛИТАРТ стр.61, бр.1, година XX, 2013г.
Арменски юнашки епос, разказан от Арманд Басмаджиян

Арменският епос и Давид Сасунски


   "Давид Сасунски"

   Давид Сасунски (арм. - Сасунци Давид) е арменският юнашки или по-точно героичен епос. Той включва четири клона - "Санасар и Багдасар", "Старият Мъхер", "Давид Сасунски" и "Младият Мъхер". Прието е да се тълкува, че обемният текст носи името на третия си дял, защото той се свързва с реално събитие - селското въстание срещу бирниците, изпратени от арабския халиф през 851 г. в една от областите на стара Армения - Сасун, който винаги е бил един от центровете на будния и свободолюбив арменски народ. За първи път историята на Давид от Сасун е била записана от Карекин Сърванцтян през 1873 г. в Истанбул (Констатинопол) от разказа на Кърпо от селото Арнист.

   Много факти от тази набързо разказана история по-късно намерили отражение в арменския героичен епос и най-вече в неговата трета част - например борбата на Давид с Мъсра-мелик и прогонването на бирниците. А арменските историци и фолклористи ще открият в чертите на епичния Давид голямо сходство с водача на въстанието.

   Героите на "Сасунци Давид" са силни и доблестни, свързали добрите си дела с името на арменския народ и пренебрегнали личната облага и интерес без сянка от властолюбие. Те са готови във всеки момент да пролеят кръвта си в името на родината и за благото на сънародниците си. Затова и обикновено не са назовавани в повествованието с титлите си цар или княз.

   Много важно достойнство на епичните герои е тяхната човечност, въпреки притежаваните свръхчовешки качества. При това те не са идеализирани, а са надарени с всички познати човешки слабости и чувства. В огромния разказ Давид от Сасун е най-естественият и надарен с човешки черти образ, изразител на стремежа на арменския народ да се освободи от чуждото господство. Неговото родословие сякаш е задължавало членовете на семейството да бъдат благородни и всеотдайни герои.

   Слушайте, деца, елате и вие, младежи буйни,
оставете гиздилата, малки моми и девойки,
елате и вие, дългобради старци.
Елате тук, под този дивен дъб, който видял е и добро, и зло
и чул е приказки безброй.
Елате тук да ви разкажем за героя,
за нашия Давид, детето на Сасун,
за неговия чуден род и подвизи безчет...

   Давид в Мъсър

   Останал Давид сираче.
Целият Сасун плакал и тъгувал, но такава била волята Божия.
А Дехцун, бабата на Давид, се облякла в черно, покрила огледалата с черен тюл и прозорците с черни завеси, заключила портата си със седем ключалки и седем катинара, и дала обет:
- От дома си няма да изляза и Божия свят няма да видя, докато Давид не порасне и замени баща си - светлината на Сасун да разпали!...

   Сбрали се на съвет Кери Торос и чичовците на Давид Верго и Хован.

   - Кой ще вземе да гледа и изучи Давид? - попитал Хован.

   - Аз имам дете - отвърнал Верго. - Моите грижи ми стигат. Вземи го ти.

   И така гръмогласният Хован осиновил сирачето. Сбрал той сасунските майки, които кърмели, за да нахранят Давид, но той от никоя не пожелал да засуче силно мляко. Видял се в чудо Хован. Хванал се за главата. Не знаел какво да прави. Най-после сасунците решили да изпратят Давид при Исмил-хатун - тя да го кърми така, както седем години кърмила другия син на Мъхер. Иначе Давид ще умре.

   - А кой ще го заведе до там ?

   - Дай го на Куркик Джалали. Завържи го здраво на гърба му. Той е син на Мъхер и внук на Санасар. Конят ще го пази и ще го отведе до Мъсър.

   Речено-сторено.

   Извел Хован Мъхеровия кон от обора. Оседлал го и здраво завързал на гърба му повитото в пелени дете. После го целунал по челото и тихо му наговорил така:

   - Върви, конче, върви бързо и леко. Отведи нашия син в Мъсър при Исмил-хатун. Да не го събориш в реката. Да не го удариш в скалата. Ти носиш светлината на Сасун. Да не го хвърлиш в храстите. Да не падне в клисурата. Пази го!

   - Казал-неказал това, и Куркик Джалали полетял. Само прахът изпод здравите копита показвал пътя му към Мъсър...

   В това време майката на Мъсра-мелик седяла край прозореца и видяла, че по пътя от Сасун лети към Мъсър силен кон и носи нещо на гърба си. А зад него прахът се издига чак до небето, като че ли иде страшна буря.

   Извикала тя сина си и му казала така:

   - Мъсра-мелик, виждаш ли онзи голям кон в полето, който препуска насам? Това може да е само конят на баща ти Мъхер. Излез да го посрещнеш. А ако носи нещо, донеси ми го.

   Отворил пазачът портите на двореца и Куркик Джалали влетял в двора.

   Взел Мъсра-мелик повитото бебе от гърба му и го занесъл на майка си. А тя го разповила и намерила на гърдите му писмо. В него пишело това:

   Исмил-хатун, сестро наша и невесто, поздрав пращам от Сасун.

   Мъхер, когато от Мъсър се върна, роди детенце и го нарекоха Давид. Мъхер и жена му Бог прибра и детето остана сираче. Гладно и жадно е. Не иска да суче от нашите дойки. Ако Мъхер почиташ, отгледай детето му, а аз ще дойда, когато го отбиеш, да го взема.

   Прочела писмото хитрата Исмил-хатун и си направила сметката: "Това за мен е добре дошло. Ще откърмя Давид, както седем години кърмих Мъсра-мелик. Така двамата ще станат млечни братя и заедно ще управляват Мъсър и Сасун. А после и целия свят в краката ми ще сложат. Мъхер с мен беше добър, няма да е лошо и аз да отгледам детето му"...

   В същото време Мъсра-мелик щом видял красивия и силен Куркик Джалали, веднага поискал да го има за себе си.

   - Хей, вие! Веднага затворете портите и не го пускайте да излезе!

   Разтичали се слугите. Затръшнали високите порти, а сто ездачи за миг дотърчали пеша и на коне. Искали с арканите си да хванат нашия кон.

   А той, като усетил какъв капан му готвят, така се завъртял, така яростно замятал опашка и копита, че всички замръзнали от страх. Засилил се Куркик Джалали и за миг прескочил високата повече от четирдесет кангуна стена и отлетял в полето.

   Викнал от яд меликът:

   - Язък! Изтървахме страшния сасунски кон! Никога няма да го хванем! Язък, язък!

   Като стрела бърз и даже по-бърз бил Куркик Джалали. Понесъл се той като вихър през полето и планината. Подире му вятърът не успявал да разпръсне праха, от тропота на копитата му земята се тресяла и хората потрепервали от страх да не би Господ да се е разсърдил и да я е разлюлял.
горе