архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.42, бр.1, година XIV, 2007г.
Архитектурата на Гърция - традиция и съвременност
Димитрис Филипидис
почетен професор
Национална Политехника Мецовио
   Началото на съвременната гръцка архитектура съвпада със създаването на гръцката държава (1829 г.), и от първия момент изразява дълбокото разделение между традицията (архитектурата от предхождащия период на турското владичество) и тенденцията към европеизация, характерна за всички нови държави по това време. Разбира се, тази тенденция, спецално за Гърция, се интерпретира като връщане към корените, т. е. към гръцката античност. За усвояването на неокласицизма съдействат най-вече европейски архитекти, които са работили в Гърция, като братя Кристиан (1803-1883) и Теофил (1813-1891) Хансен, (Университета, 1839-1850; Академията, 1859-1887; Националната Библиотека в Атина, 1885-1892) и по-късно Ернест Цилер, 1837-1923 (двореца Е. Шлиман, 1879). Заедно с тях изпъкват гръцките архитекти, като Лисандрос Кавтандзоглу, 1811-1885 (Политехнически институт, 1861-1876) и Стаматис Клеантис, 1802-1862 (Вила “Илисия”, 1840-1848).

   Въпреки че първоначално неокласическата архитектура се приема с ентусиазъм като завръщане към корените и едновременно с това като символ на напредъка и модернизацията, идващи от Запад, не закъснява да се появи тенденция на завръщане към близкото минало, към византийската и поствизантийската традиция от 1800 г. насетне. Тази тенденция придобива значителна сила след 1922 г., когато Гърция претърпява едно унизително поражение в Мала Азия и познава срив на идеологията си. Тогава с насърчаването на един широко разпространен еклектизъм в Европа, на идентифицирането с античността е сложен край и започват да се търсят корените на елинизма в онези му форми, които преди това са били пренебрегвани: средновековните паметници и традиционните провинциални селища, които вече се считат за автентични представители на елинизма. Постепенното смесване на средновековните образци с тези на античността, които представляват израз на късен романтизъм и са видими приблизително от средата на XIX в., не става безкръвно. Последната четвърт от века е изпълнена със спорове между архитектите, които противопоставят мненията си за това каква трябва да бъде представителната архитектура на Гърция.

   Архитектурата следва непосредствено горепосочените промени в идеологията и техните последствия. Така, в първия си етап експериментира със смесването на византийски и неокласически форми в опит за създаване на една новогръцка религиозна архитектура, нещо което я доближава до аналогични за Европа тенденции. Впоследствие завръщането към традицията води до все по-вярно възпроизвеждане на по-скорошни образци, от архитекти, като Аристотелис Захос (1872-1939), който смята, че основа на всеки нов опит за създаване на национална архитектура трябва да бъде националната традиция, и проектира сгради и храмове в този дух (резиденция на Хадзимихалис, 1924-1927; храм на Свети Константин във Волос, 1933-1935) и Димитрис Пикионис (1887-1968), който разширявайки спектъра на образците, прави опити да копира от античността до народната архитектура, проектирайки сгради (резиденция на Потамианос, 1954) и оформяйки пейзажи (археологически обект на Акропола и Филипапос, 1954-1957). В действителност въпреки всички смесвания и изменения класицизмът продължава да играе решеваща роля в гръцката архитектура в периода между двете световни войни, тъй като е бил считан за официалния посланик на Гърция на международните експозиции или в гръцките колонии по Източното Средиземноморие.

   Стремителното навлизане на модернистичното движение в Гърция след 1930 г. е прекъснато рязко от избухването на войната, но все пак успява да остави редица значими обекти като жилищни комплекси (К. Панайотакос, Екзархия, 1932; Т. Валентис - П. Михаилидис, ул. “Заими”, Атина, 1933-1934) и образователни сгради (Н. Мицакис, основно училище на ул. “Килети”, 1932; К. Панайотакос, основно училище на ул. “М. Вода”, 1932-1933). Това кратко отваряне към световните тенденции влияе на всички социални слоеве, точно както по-рано се е случило с неокласицизма, създавайки мода, оставила отпечатъка си и в най-отдалечените райони на страната. Въпреки това, модерният стил в много случаи се смесва с елементи на класицизма, следвайки за пореден път явни европейски тенденции. Прякото навлизане на модерната архитектура предизвиква идеологически вълнения, с противопоставяния по въпроса за съдържанието на “гръцкото”, т. е. на гръцкия характер на архитектурата. Класицизмът не спира да се смята за изключителен изразител на националния характер в Гърция, тъй като държавата го налага във всички значими обществени сгради.

   След 50-те години гръцката архитектура започва да се създава отново, следвайки за пореден път тенденциите на световния модернизъм, проникващи от САЩ и Европа, но по очевидно по-консервативен начин. Действителният тласък в развитието идва от група млади архитекти модернисти, които творят през 60-те години и се стремят отново да обвържат Гърция със световната архитектура. Между тях най-характерни са Такис Зенетос (1926-1977) и Никос Валсамакис (1924). Първият, отличаващ се с дръзновенията си за бъдещето на архитектурата (завод Фикс Атина, 1957-1963; кръговото училище “Св. Димитър” в Атина, 1970-1976), а вторият, отличавщ се с авангардната си архитектура, главно при жилищни комплекси (резиденция “Ланара”, Ависос 1963; резиденция “Парасхи”, Порто Хели, 2004). Архитектът, оказал най-голямо влияние на съвременниците си обаче е Арис Константинидис (1913-1993), с опита си да свърже отвлечените принципи на гръцката традиция с един диахронен модернизъм (Хотел “Ксения”, Миконос, 1960; Археологически музей, Янина, 1965-1966).

   Гръцката архитектура от последните три десетилетия се характеризита с още по-голямо разнообразие от насоки, довело множество критици до мнението, че вече не съществуват лесно различими танденции. Основна роля за този плурализъм изиграва “Ателие 66” на Димитрис Антонакакис (1933) и Сузана Антонакаки (1935), което свързва регионалния характер с чужди, често дръзки търсения (жилищен комплекс на ул. “Бенаки”, 1973; Darmaros house, Крит 1978; Критски Технически Университет, 1982). Сходна на “Ателие 66” е работата на Кириакос Крокос (1941-1998), която води до завръщане към занаятчиството в архитектурата (Музей на византийското изкуство в Солун, 1977-1993). Гръцката архитектура, все по-често и с по-голяма интензивност, ще приема чужди влияния, докато постепенно прякото идентифициране с развитията в международното пространство не спрат да се възприемат като недостатък. По-младите архитекти, особено Александрос Томбазис (1939) допринасят значително за това ново отваряне на Гърция навън, характеризиращо се с поддържане на интензивни контакти с външния свят и възприемане на високи технологии и биоклиматични принципи на проектиране (Difros highrise residential complex, Атина, 1971-1975; Solar Village, Атина, 1978-1989).

   По-младото поколение архитекти, отличавяащо се с особена активност е резервирано спрямо идеологическите спорове от миналото за националния характер на архитектурата. Пренебрегвайки онези мъчителни дилеми младите архитекти днес се идентифицират пряко и без колебания със съвременните световни тенденции. На дръзкото им новаторство обаче се противопоставя значителна част от обществото, която настоява за използването на явни препратки към традиционното и класическо минало на страната.
Превод:
Марина Деливлаева
горе