 |
|
| ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ |
стр.15, бр.1, година XI, 2004г. |
|
|
PУСИЯ -ЕС МЕЖДУ ПРОСТРАНСТВАТА И ВРЕМЕТО
КРАСИМИР НИКОЛОВ главен секретар на Българската асоциация за изследвания на Европейската общност (БЕКСА) |
|
|
Политическата рамка на отношенията Русия - ЕС през XXI в. е очертана в два дългосрочни политически документа, приети през 1999 г. През юни европейската среща на върха в Кьолн приема първата обща стратегия на ЕС - за отношенията с Русия. В нея са формулирани четири цели, за които европейците са готови да работят с руските си партньори:
- консолидиране на демокрацията,
- интегриране на Русия в общо европейско икономическо и социално пространство,
- сътрудничество за укрепване на стабилността и сигурността в Европа и извън нея,
- посрещане на общи предизвикателства на континента (екологични, ресурсни и др.).
Отговорът на Москва идва през октомври с. г. с “Руска стратегия към ЕС до 2010 г.”, в която са прокарани следните акценти:
- изграждане на Европа без разделителни линии,
- взаимнообвързано и балансирано укрепване на позициите на Русия и ЕС в международната общност през XXI в.,
- нарастване на търговията и инвестициите.
Това е отправната система за взаимодействието на двата партньора в един все по-ускорено глобализиращ се свят, изправен пред непознати доскоро предизвикателства. В двете стратегии е заложено и едно противоречие, което фокусира в себе си най-важните двустранни проблеми - дилемата между времето и “пространствата” .
Разбирането за Европа като общо пространство присъства и в двата документа от 1999 г. От гледна точка на ЕС стратегията от Кьолн следва да се разглежда в пряка връзка с основната историческа задача, която стои пред тази интеграционна общност - разширяването на изток. След като в началото на 1998 г. започват преговорите за присъединяване и аналитичният преглед (скрининг) с 12-те страни-кандидатки, във фокуса попада общата стратегия към Русия. Ключовият политически сигнал, предназначен за големия източен съсед, е за въвличането на Руската федерация в общоевропейския процес, за недопускане на опасения за изолиране на Москва от това, което става на континента. Именно в тази логика се вписва и идеята за общо пространство, която в следващата фаза от отношенията изобретателните бюрократи в Брюксел възпроизвеждат дори в множествено число.
Между Русия и ЕС е формирана високопоставена експертна група, която да изработи концепция за това какво трябва да означава “общото европейско икономическо пространство". През ноември 2003 г. в Рим тя представя своята дефиниция: “Отворен и интегриран пазар между ЕС и Русия”, който ще се основава на “прилагането на общи или съвместими правила и разпоредби (включително съвместими административни практики)” и който “в края на краищата ще обхване в значителна степен всички отрасли на икономиката". В концепцията е очевиден амбициозният опит за надхвърляне на идеята за зона за свободна търговия като предел и краен формат на икономическите отношения ЕС - Русия. Ако се изхожда от ключовото понятие “пазар”, то бъдещото евро-руско икономическо пространство може да се интерпретира като отражение на друго пространство, закрепено в международен договор и вече функциониращо - това между ЕС и ЕАСТ (Европейската асоциация за свободна търговия). Но при съпоставка между “прототипа” и “отражението” вниманието е привлечено от различията. Ако при договора ЕС - ЕАСТ ясно и категорично се говори за изграждане на единен вътрешен пазар, в който да има т. нар. четири свободи на движение (на стоки, услуги, хора и капитали), то при евро-руската концепция пазарът е само “отворен”, правилата са “съпоставими”, а икономическите отрасли ще станат част от този пазар едва “в края на краищата". Показателно е несъответствието между мащабния (пространствен!) дизайн, от една страна, и условността на неговото съдържание и отдалечеността на неговата пълноценна реализация, от друга. Но можем ли да очакваме друго? Ако на страните от ЕС и ЕАСТ са нужни 20 години, за да преминат от споразумения за свободна търговия към единен пазар, дори при хомогенността на участващите в тях държави, то колко време е необходимо за обединяването на икономиките на ЕС и Русия, които са на качествено различни нива на развитие?
Отбелязването на 300 години от основаването на Санкт Петербург през май 2003 г. е замислено като връхна точка в развитието на отношенията между Руската федерация и ЕС. Край фонтаните на Петродворец на брега на Финския залив се събират почти всички европейски и много световни лидери, а графикът на домакина Владимир Путин е запълнен с поредица от двустранни и многостранни срещи на върха. Срещата във формат ЕС - Русия оставя следа със съвместната декларация “300-годишнината на Санкт Петербург - три века обща европейска история и култура". Изложената в нея визия за по-нататъшното развитие на връзките между двата европейски силови центъра многократно надминава изгражданата до тогава рамка. По мнението на известния руски учен проф. Юрий Борко, председател на Руската асоциация за европейски изследвания, в това заявление е формулирана по същество една нова концепция за стратегическото партньорство между двете страни. Основание за подобен извод дава дългосрочната цел, набелязана в Санкт Петербург - да бъдат изградени четири пространства между Руската федерация и бъдещия разширен ЕС:
- общо икономическо пространство,
- общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие,
- общо пространство на външна сигурност,
- общо пространство на наука, образование и култура.
Като следваме описаната по-горе логика, как трябва да предполагаме, че ще се изпълнят със съдържание новите три термина / пространства?
Създаването на общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие би трябвало да се опира на натрупания през 2000-2002 г. позитивен опит в решаването на гранични и визови проблеми във връзка с Калининградския казус, който на определен етап наистина се превръща във филтър на двустранните отношения, според сполучливия израз на проф. Нина Дюлгерова. В този контекст се включва продължаващата работа по сключването на споразумения за реадмисия, ускореното прилагане на Плана за действие по борба с организираната престъпност, подписването на споразумение за сътрудничество между Руската федерация и Европол. Не бива да се забравя и предложението на президента Путин за безвизов режим между Русия и ЕС, макар че в последните общи документи от ноември 2003 г. на осъществяването му е отредена “дългосрочна перспектива". В интервю пред финландско списание председателят на Европейската комисия Романо Проди споделя виждането, че е възможно свободните пътувания да станат реалност през 2008 г., а дотогава трябва да се търсят начини за гъвкаво прилагане на съществуващия визов режим.
Общото пространство на външна сигурност е отклик на нарасналото значение на Руската федерация след 11 септември 2001 г. като активен участник в антитерористичната коалиция и по-специално на открито заявените съвпадащи позиции между Русия, Германия и Франция във връзка с иракската криза през пролетта на 2003 г. Заложеното тук партньорство в укрепването на международната сигурност и управлението на кризи се основава на взаимното разбиране за централната роля на ООН в световните дела, а, от друга страна, на необходимостта от продължаване на борбата с тероризма. Гражданската защита и въздушният транспорт на дълги разстояния при управление на кризи са сред възможните конкретни приложения на подобно сътрудничество. Позитивно се оценяват инициативите за съвместно участие в мисии в Западните Балкани. Според логиката на изграждане на общо пространство в перспективен план диалогът ЕС - Русия ще обхване обмяна на мнения между експерти на двете страни за бъдещото развитие на Европейската стратегия за сигурност и на Руската концепция за външна политика и сигурност.
Първата стъпка за създаване на общо пространство на научни изследвания и образование, включително културни аспекти, е направена през ноември 2003 г. с продължаването за нов 5-годишен период на двустранното споразумение за научно-техническо сътрудничество, изтекло в края на 2002 г. Основната мотивация за подобни усилия от европейска страна е стремежът за интегриране на огромния руски научен потенциал за съвместни дейности с академичните среди в европейските страни, като по този начин поне отчасти се отклони неговото изтичане към други стратегически направления - най-вече САЩ. Привличането на руски интелект за сътрудничество с европейския ще допринесе за изпълнението на още една “пространствена” цел на ЕС - изграждане на Европейско изследователско пространство - на което е посветена действащата понастоящем Шеста рамкова програма за научни изследвания. Технологията за постигане на тези задачи е отварянето на европейските програми за наука, образование и култура за участие на партньори от Русия в много по-голяма степен, отколкото изпълнението на програмите позволява досега.
Четирите евро-руски пространства, чието създаване предстои, наистина показват размаха на двустранните отношения след Санкт-Петербургската среща на върха. Но мултиплицирането на пространствената логика ясно откроява основния недостатък на тези внушителни инициативи - неотчитането на проблема “време".
А то създава затруднения в евро-руските отношения в два аспекта:
- По форма липсва времева перспектива за осъществяване и на икономическото, и на останалите пространства. Много малко са конкретните графици и срокове, които са посочени за изпълнение, а и те са предимно по отделни специфични въпроси. Успешните стратегически проекти на Европа винаги са били свързани със самовъзлагането на задачи, обвързани със срокове. Отсъствието на изначално заложен “ритъм” в двустранните връзки ЕС - Русия ги прави много по-уязвими и податливи на влияния и шокове и на външната среда, и на вътрешното развитие на партньорите.
- По-важният аспект е, че времето тече бавно в широките руски степи. Бавните темпове на реформи в икономиката (в търговията, подобряване на инвестиционния климат и др.) и в обществото като цяло (например в отношенията държава - гражданско общество) влияят негативно върху общата динамика на развитие на Русия и понижават степента на предсказуемост на двустранните отношения. Различната скорост на протичане на времето в Брюксел и в Москва може да се окаже главният препъникамък при осъществяването на мащабните предначертания.
Влиянието на проблема “време” - и в двата му аспекта - върху реалния напредък в изграждането на евро-руските пространства както в икономиката, така и в политиката, може да се демонстрира с няколко примера.
Липсата на динамика е характерна за една ключова сфера, върху която Руската федерация поставя акцент в стратегията си от 1999 г. - търговията. През последните четири години износът от ЕС за Русия има постоянно увеличение (17-20% годишно), докато ръстът на обратните търговски потоци, от Русия за ЕС, е или негативен, или незабележим (не повече от 2%). За посочения период над 60% от руския износ се падат на енергоносители, около 20% на промишлена продукция, а едва около 1% от експортираните стоки са машини и оборудване. Основната причина за такава неблагоприятна структура на експорта, при това устойчива, се дължи на нeспособността на производителите в Русия да се конкурират с успех на европейския пазар. Зад това трайно явление стои поредица от конкретни проблеми - трудности в постигането на високи стандарти за качество, ниска производителност на труда и т. н., а те, от своя страна, са проявление на трудния напредък в усилията за либерализация на руската икономика.
Друг аспект на забавените реформи е проблематичното създаване на благоприятен бизнесклимат в Русия. Едва през 2002 г. се наблюдава осезаемо годишно нарастване на чуждестранните инвестиции (38,7%), което по всяка вероятност е повлияно не толкова от вътрешни постижения, колкото от решението на САЩ и след това на ЕС да признаят Руската федерация за държава с пазарна икономика.
Извоюването на статут на пазарна икономика години наред се възпрепятства от поддържания десетилетия наред непазарен начин на ценообразуване при енергоносителите в Русия. Дори и след постигнатото признание проблемът не е окончателно решен - твърде бавни са темповете на преодоляване на разликата между местните и експортните цени на руските горива. Последното е въпрос, който може да има дългосрочно негативно въздействие върху развитието на двустранното сътрудничество с ЕС и конкретно в този отрасъл, и в икономиката като цяло.
Енергетиката е пример за несъответствието между мащабни стратегически инициативи, предприемани на политическо ниво, и бавната реална интеграция на бизнеса. Енергийният диалог е тема, която редовно присъства в заключителните декларации на двустранните срещи на върха в контекста на дискусиите за общото икономическо пространсто. В резултат от поддържането на постоянен интерес към проблематиката Русия е успяла да постигне разгръщане на сътрудничеството в доста подотрасли, които са приоритетни не само за Европа (като нефт и газ), но и за руските дългосрочни интереси (като ядрена и електроенергия). Според експерти от московския Институт за Европа обаче подобен диалог, макар и интензивен, не е нещо повече от подготвителен етап за бъдещо реално сътрудничество. Наблюдаващата се сега активност и постигнатите успехи, които може би вече достигат предела си, са пряко зависими от дипломатическите усилия и наличния административен капацитет на Москва. А белег за реална интеграция в енергийния сектор е нещо друго - заинтересоваността на европейския бизнес от участие в разработването на руските пазари. Големите европейски компании в отрасъла все още изчакват да се ангажират трайно и в абсолютно, и в относително измерение (така например по-малко от една трета от общите чуждестранни инвестиции в енергетиката идват от страните - членки на ЕС). Ключовата характеристика на процеса е “предпазливост” и “постепенност". И така: големи усилия, административен активизъм и публичен ажиотаж, които са насочени към едно бъдещо реално сътрудничество, към една очаквана, но отдалечена реална действителност. Колко чеховска ситуация - сякаш реалният живот никога не е “днес”, а се очаква да дойде “утре”...
Два казуса в евро-руските отношения по изключение отразяват присъствието на конкретна времева перспектива. Става дума за приемането на Русия в Световната търговска организация (СТО) и за регулирането на транзитния транспорт от и до анклава Калининград. И двата случая поставят въпроса: способен ли е единият партньор да задава ритъма на диалога, да ангажира другия партньор с ясно разчертан график, който да е в съответствие със собствените му дългосрочни интереси?
Присъединяването на Руската федерация към СТО е приоритетна икономическа цел на страната. От Москва многократно са заявявали решимостта си да приключат преговорите до края на 2004 г. Но пред руската амбиция стоят три групи съществени пречки, които поставят спазването на обявената целева дата под съмнение: държавните субсидии в селското стопанство, разликата между местните и експортните цени на нефт и газ, темповете на либерализация на финансовите и телекомуникационните услуги. И по трите позиции Брюксел се очертава като главен опонент на руските преговарящи. За селското стопанство и финансовите услуги вече има формирана база за договаряне. Но дори и в решаващите последни месеци напредъкът по останалите теми е бавен и труден и изостря руския избор - твърди позиции или твърд срок.
Калининградският проблем - възможността за свободно придвижване на руски граждани между оградената от Балтийско море, Литва и Полша област и останалата територия на Русия - вече има успешно разрешение. От 1 юли 2003 г. е в действие режимът за транзит на базата на опростен превозен документ, който да замести визите. Според руската статистика, само за първия месец са продадени над 70 хиляди билета в двете посоки, а литовските власти са регистрирали едва три отказа за издаване на транзитни документи. През 2004 г. усилията се насочват към прокарване на високоскоростна железопътна връзка, която няма да налага спиране на литовска територия. На фона на тези белези за безспорен успех един поглед назад ще ни припомни, че през 2002 г. неотстъпчивостта и на руските, и на европейските експерти и политици по Калининградския казус заплашва да блокира развитието на двустранните отношения и да ги изпразни от всякакво стратегическо съдържание.
Как се обяснява подобна амплитуда по този конкретен проблем - от дълбока криза до осезаемо постижение? Първо, отговор можем да търсим в същността на материята. Тя може да се обособи от широкия спектър сложни икономически въпроси, може да се приложи технология за достигане до решение, която да позволява пълна мобилизация на целия политически и административен ресурс. Относителната автономност на ситуацията е аналогична на случая с работата на българските институции за премахване визите за български граждани през 1998-2000 г. Тогава успехът е постигнат на фона на значително по-бавния напредък в икономическите реформи. Затова и по българския визов въпрос, и при калининградския транзит резултатът не е изненадващ. Второто обяснение на успеха е пряко свързано с наличието на краен срок за решаване на проблема, който не може да бъде отложен - 1 май 2004 г., датата на присъединяването на Полша и Литва към ЕС. В Брюксел и в другите европейски столици си дават ясна сметка какви биха могли да бъдат рисковете, ако транзитният превоз за и от Калининград остане нерегулиран след момента на източното разширяване. Срокът (времето) се явява катализатор за динамизиране на двустранните евро-руски отношения. Уви, става дума за “външно” за тях време, за външен фактор на въздействие - една проява на зависимостта на контактите Москва - Брюксел от източното разширяване на ЕС.
Еволюцията на евро-руските отношения следва своята собствена логика, но тя е и отглас на присъединяването на 12-те страни - кандидатки към европейската интеграционна общност. Дилемата между времето и пространствата се проявява тогава, когато източното разширяване е все още бъдещо събитие. А сега, в навечерието на 1 май 2004 г., когато преговорите на 10 страни-кандидатки са приключили, пълноправното членство в ЕС предстои да стане факт, с особена острота в евро-руския диалог се очертава нова дилема.
През първата половина на 2003 г. едновременно се прокарват две пътеки - едната, набелязана от заключенията от Санкт Петербург, а другата, формулирана в политическия документ на Европейската комисия от март с. г. “По-широка Европа - съседство: нова рамка на отношенията с нашите източни и южни съседи". Москва и Брюксел са изправени пред ново предизвикателство. Ще продължат ли двустранните отношения ЕС - Русия в бъдеще да бъдат стратегически, или ще останат просто “съседски"? Ще се утвърди ли двустранното “стратегическото партньорство”, или то ще бъде вместено в прокрустовото ложе на една бъдеща “политика на съседство” на ЕС, ориентирана към всички съседи на разширена Европа на изток и на юг?
Ако за нас в страните-кандидатки предприсъединяването и пълноправното членство са свързани с очевидна логическа последователност (единият етап приключва и започва другият), то при евро-руските дилеми подобна рационална подреденост липсва. При тях новите проблеми и рискове възникват, без да е намерено разрешение на предишните, новите трудности и предизвикателства се наслагват върху бремето на старите. Почти като в роман на Салтиков-Щедрин... Ето защо 2004 г. ще бъде времето за напредък в справянето и с първата, и с втората дилема.
Настоящият коментар е част от дебатите за европейска външна политика на международната изследователска мрежа “ФОРНЕТ” (www.fornet.info), в която Българската асоциация за изследвания на Европейската общност (БЕКСА) участва заедно с още 25 европейски партньори. Дейността на мрежата “ФОРНЕТ” се осъществява по линия на Пета рамкова програма на ЕС и се координира от Лондонското училище за икономика и политически науки (LSE).
|
|
| горе |
|
|
|
|
