архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ВИТРИНА стр.41, бр.1, година XI, 2004г.
HИКОЛАЙ ФЬОДОРОВ ФИЛОСОФ НА БЪДЕЩИЯ ВЕК
   На 28 декември 2003 г. се навършиха 100 години от смъртта на руския мислител, родоначалник на философското и научно течение космизъм Николай Фьодорович Фьодоров (1829-1903). Трудовете му, поразително национални по своите прозрения и устремления, в същото време се извисяват до универсалните, до световните идеи. Неслучайно съвременниците му го наричат “Московския Сократ”, сравнявайки го с древния мъдрец по оригиналност и острота на ума, по радикалния преврат, който и двамата правят - всеки по своему - в историята на човешката мисъл.
   Hито един от блестящото съзвездие руски мислители от ХIХ-ХХ век не е озарил с влиянието си толкова широки простори на културата както това е сторил Фьодоров. Под въздействието на неговите идеи попадат писатели и поети: Ф. Достоевски и Л. Толстой, В. Брюсов и В. Маяковски, Н. Клюев и В. Хлебников, М. Горки и М. Пришвин, А. Платонов и Б. Пастернак. Неговите проекти са вдъхновявали художниците В. Чекригин и П. Филатов. Дълбоко са го уважавали представителите на руското религиозно-философско възраждане В. Соловьов и Н. Бердяев, С. Булгаков и П. Флоренски.
   Изтъкнатият философ и богослов Сергей Булгаков говори за Фьодоров като за пророк, “изпреварил времето си”. Действително, днес мнозина наричат активния жизненотворчески поглед към света, предложен от философа, мироглед на III хилядолетие. Идеите му за регулиране на природата, за борба със смъртта, за преобразяване на света и на човека са в основата на космическата, ноосферната мисъл на ХХ век, сред чиито представители са К. Циолковски и Н. Умов, В. Вернадски и А. Чижевски, А. Бергсон и П. Тейяр де Шарден.
   Дълго време значителна част от живота на Николай Фьодоров е забулена в тайнственост. Едва напоследък изследователите успяха да разкрият тайната около рождението му, редица важни епизоди от живота му. Той е син на княз Павел Иванович Гагарин от съжителството му без брак с дворянката Елизавета Иванова.
   След смъртта на Фьодоров сред архивите му е намерено малко листче, на което е написано: “От детинството се пазя три спомена: видях веднъж един много черен хляб, с който (както си говореха пред мен) се хранели селяните в някаква, вероятно, гладна година. Като дете чух обяснение за войната (на мой въпрос за нея), което ме хвърли в недоумение: на война хората стрелят един в друг. И най-после, разбрах, че има хора, които не са ти родни, а чужди; и че най-скъпите ти не са ти родни, а чужди.” Глад, смърт, отчуждение - това са дълбочинните истински бедствия за човека! Именно те стават център в преобразувателните дерзания на мислителя.
   Самият Фьодоров обяснява, че основната идея на неговото учение му се явила през есента на 1851 г. Тогава умира чичо му Кoнстантин Иванович Гагарин, който от детинството им се грижи за Николай и по-големия му брат Александър. Това събитие потресло юношата. 22-годишен той решително хвърля ръкавица на смъртта, “основното зло на човечеството”. Младият философ е убеден: бъдещо дело на цялото човечество трябва да стане победата над смъртта. Той си я представя толкова радикално, че предлага не само постигане на безсмъртие, но и възвръщане към живота на всички отишли си от тази земя поколения, на всички живели някога предци, населяващи Земята и творили историята й.
   “Да възвърнем на бащите сърцата на синовете” - това, според идеите на Фьодоров, е основният вътрешен поврат, който трябва да настане у хората. Неслучайно в края на краищата философът се обръща към децата, към естествените носители на чувството за родственост (за детето няма свои и чужди - всички са “чичо и леля”). От 1854 до 1856 г. той работи като учител по история и география и се стреми да придаде свещено значение на тези предмети. “Географията ни говори за Земята като за жилище; историята - за нея като за гробище”.
   През 1874 г. Фьодоров започва работа в главното книгохранилище на Москва - библиотеката на Руманцевския музей (днес това е най-голямата библиотека на Русия - Руската държавна библиотека). “Идеален библиотекар”, “герой и радетел в областта на книгознанието”, той е създател на цялостна “философия на библиотечното и музейното дело”.
   Личността на Фьодоров възхищава мнозина негови съвременници. Животът му е на човек като отдаден на делото, на монах в светския свят. Работи почти по 18 часа в денонощието - денем в библиотеката, а вечер и през нощта - над собствените си съчинения. Храни се само с хляб и чай, спи на твърд сандък без възглавница и раздава на нуждаещите се цялата си заплата. Когато Лев Толстой, преживявайки дълбока вътрешна криза, през 1881 г. се запознава с Фьодоров, той е потресен от неговите праведност и целеустременост. “А Николай Фьодорович е светец. Килийка, да служи - това е нещо подразбиращо се от само себе си” - пише той в дневника си, а по-късно неведнъж споделя: “Гордея се, че живея по едно и също време с този човек.”
   Писатели, историци, философи, художници идват в библиотеката само за да разговарят с Московския Сократ, както го наричат съвременниците му. Сред тях са Лев Толстой и Афанасий Фет, Владимир Соловьов, Василий Верешчагин, Леонид Пастернак. Мнозина истински се увличат от идеите му. След като прочита главното съчинение на Фьдоров “Въпросът за братството, или роднинството...” Владимир Соловьов нарича учението му “за всеобщото дело”, “първото движение на човешкия дух напред по пътя на Христос”. Като се запознава с идеята на Фьодоров за роднинството и нероднинството, за смъртта и възкресението, изложени от ученика му Н. П. Петерсон, А. Ф. Достоевски ги приема възторжено и горещо - “прочетох като че ли за своите”, а после ги полага в основата на последния си, резюмиращ творчеството му роман “Братя Карамазови”.
   В Руманцевската библиотека става и историческата среща на Фьодоров с младия тогава Костя Циолковски - среща на философа, предложил идеята за излизането на човечеството в Космоса, с бъдещия баща на практическата космонавтика. Фьодоров ръководи самообразованието на юношата. Именно той посява в душата на Циолковски семената на космическата мечта.
   Фьодоров умира на 28 декември 1903 г. Специалистът по история на културата и музикант Сергей Бертенев си спомня: “Не беше за вярване, че този опълчил се срещу смъртта човек някога може да умре... Когато това се случи и го видях да лежи мъртъв, помня, светът ми се видя като прашинка - толкова далечен и толкова малък!” Погребват мислителя в двора на Скърбяшченския манастир. През 1929 г., когато в Съветска Русия набира обороти машината за репресии, гробът на философа на паметта, който зовеше живите със сърцето и ума си да се обърнат към предците си, е разгромен, а мястото, където намира покой душата на философа, е превърнато в площадка за игра. Осъществява се пророчеството на Фьодоров за нравственото подивяване, един от симптомите на което е “превръщането на гробищата в панаири”, а на “синовете човешки” в “блудни синове, пируващи на бащините гробове”.
   През 1906-1913 г. приятелите и учениците на Фьодоров Н. П. Петерсон и В. А. Кожевников издават два тома съчинения под названието “Философии на общото дело”.
   Какъв е смисълът на философската система на Фьодоров? Какво е нейното значение за нас, живеещите в началото на ХХI век? Ще се опитаме кратко да отговорим на тези въпроси.
   Още в средата на ХIХ век въз основа на огромен палеонтоложки материал е била изяснена особената насоченост на еволюционния процес. Установява се, че става дума за постъпателно усложняване на нервната система, на главния мозък. Тази закономерност е наречена “цефализация”. Така в самата еволюция се открива нещо като “програма”, която неудържимо я влече към пораждане на все по-високи форми на съзнанието. Безусловно Фьодоров е първият, който твърди, че човешкият разум е породен от еволюцията като съзнателно нейно оръдие за по-натъшното й разгръщане. Обективно съществуващата възходяща насоченост на развитието на всичко живо не може отведнъж да спре да въздейства върху човека. “Homo sapiens - твърди след Фьодоров и В. И. Вернадски, - не е завършек на съзнанието.” След съзнанието и живота в сегашната му форма трябва да последват “свръхсъзнание” и “свръхживот” - солидарен е с двамата френският философ, създател на учението за ноосферата, автор на знаменитата книга “Феноменът човек” Пиер Тейяр де Шарден.
   В човека за първи път се оформя онова, което наричаме личност - неповторимо единство на тялото, душата и духа, уникално самосъзнание. Унищожаването на човешкото “аз” се възприема от самия него като трагична катастрофа, поставяща под съмнение разумността на целия строй на нещата. Докато човекът е смъртен, смята Фьодоров, у него остава дълбок източник на зло, пораждащ злобно съперничество, отчаяние, нихилизъм, демонизъм. Утопия са надеждите, че светът, в който съществува смъртта, може да стане “земен рай”.
   Съвременното отношение на човека към света, към природата, според убеждението на Фьодоров, е отношение на паразит, на тунеядец. Ние изтощаваме ресурсите на земята, замърсяваме околната среда, въобще в битието си се държим като варвари и завоеватели. За подобно отношение към обкръжаващия ни свят Фьодоров говори още тогава, когато никой дори и не мисли за глобална екологична криза: “Цивилизация, която експлоатира, но не възстановява, не може да има друг резултат, освен приближаването на своя край”.
   В противовес на безумната и жестока експлоатация Фьодоров поставя задачата за регулиране на природата, за “внасяне на воля и разум в природата”. Регулирането, подчертава той, ще позволи на човека да предотвратява стихийни природни катаклизми. Ще се появи възможност да се овладее слънчевата енергия, да се премине към нов тип на хранене: човекът ще се научи да възпроизвежда своите тъкани, подобно на растенията, от елементарни неорганични вещества (ще стане автотрофно същество, според по-късното определение на учения В. И. Вернадски). Борба с болестите, старостта, смъртта, а в перспектива - и възвръщане към живота на всички, живели някога хора, излизане в Космоса за активното му усвояване и преобразяване, безкрайно творчество в обновената Вселена - такива планетарно-космически задачи разкрива Фьодоров пред човечеството.
   Фьодоров се стреми към преодоляване на разрива между религията и науката, между вярата и знанието. “Трябва ли вярата и знанието да са винаги противопоставени и враждебни или трябва да се обединят?” - този въпрос го занимава особено силно. Философът обосновава идеите си за регулирането на природата, за всеобщото възкресяване, за космическото творчество не само от естественонаучна гледна точка, но и от религиозна. Като апостол на активното християнство, той е убеден, че Бог, създал човека по свой образ и подобие, действа в света преди всичко чрез човека. Предназначението на нравственото и разумното същество е да стане съзнателно-активно оръдие на Божията воля. Евангелието е “блага вест” за Царството небесно, за другия, неприроден, безсмъртен ред на битието, в който принципът за връзка на всичко с всичко, основата на устройството не е борбата и отстраняването, а любовта. Бог не е създавал смъртта, той, “Богът не на мъртвите, а на живите”, желае спасение всекиму. Човекът трябва да стане съдружник на Твореца в усилията му да се преодолее смъртта, да се възкресят мъртвите, да се преобрази светът в Царството Божие. Неслучайно Христос, който укротява бури, ходи по водата, лекува болни и възкресява мъртви, казва на своите ученици: “Делата, които АЗ творя, и той (вярващият в Мен - бел. ред.) ще сътвори и още повече ще сътвори”.
   Фьодоров възприема философията си като израз на славянското лого. Сякаш откликвайки на зова на по-старшите славянофили И. Киреевски, А. Хомяков, той проправя пътя към особения, синтезиращ начин на мислене, към целенасоченото знание, неразривно свързано с вярата, със сърдечното чувство, сбиращо във висше религиозно дело всички същностни сили на човека.
   С призивите си за възкресение Фьодоров се обръща към хора с различни мироглед и вероизповедание. Той се стреми да отвори вратичка дори за най-крайните скептици, за онези, които смятат, че няма Бог и светът е безсмислен - дори ако това е така, ние трябва да придадем смисъл на света, като разберем отговорността си за съдбата на Вселената. Мислителят е убеден, че във всеобщото дело могат и трябва най-после да се обединят всички - и вярващите, и невярващите, всички народи, всички хора по Земята.
Светлана Семьонова,
доктор на философските
науки, член на Съюза на писателите на Русия

Анастасия Гачева,
завеждащ музея-библиотека
“Н. Ф. Фьодоров” в Москва

Превод: Димитрина Гергова
горе