архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕТНОКУЛТУРА стр.56, бр.1, година X 2003г.
РОДОПИТЕ – ДОКОСВАНЕ ДО СВЕТОСТТА
Румен СТОИЧКОВ
Село Широка Лъка
    "Като мислиш на човека добро - Бог ти отвръща със същото!" Мъдрите думи са на една най-обикновена жена, Атанаска Райчева от с. Стойките... Произнася ги искрено, с убедителност и кротост, които ме смайват. Оглеждам се. Антуражът наоколо, в този красив кът на Родопите мълчи и спокойно слуша. Куче, крава, теле, магаре... Стотина метра нагоре, в една друга уличка, красив бял козел проявява необичайната за мен, странника, смелост. Приближава се, поглежда ме внимателно, изучава ме и ме побутва, сякаш за да ми каже: "Добре дошъл, така е в Родопите!". Срещата с гальовника Петьо разсмива хората наоколо. За които това, види се, е повече от обичайна - и гледка, и начин на общуване... Засмивам се и аз. След което се потапям в предаванията за името на селото... Три реки са се събирали, а заселилите се тук широколъчани са ги назовавали Сток и Стек, облагозвучаването е родило Стойките... Според друго названието идва от притежаването на много стока, т. е. добитък... А в третия разказ старият спомен е съхранил името на първата заселила се по тези места жена - Стойка, която е имала две красиви дъщери. Когато момците от съседни селища са тръгвали насам на седенки, казвали "Отиваме у Стойките"...

   Тук всичко е красиво - и петте махали, разположени по северните склонове на рида Букова планина, и църквата "Св. Св. Петър и Павел", и гледката, която "включва" върховете Карлък, Мургавец, Перелик, телевизионната кула "Снежанка".

   Разходката из близкото с. Широка лъка е не по-малко вълнуваща. То е архитектурен и етнографски резерват. Датировката на най-старите сгради е от ХVII век. А потапянето е във Възраждането. Калдъръми, родопска архитектура, сводести мостове... По един такъв се отправям към църквата "Успение Богородично", за която се знае, че е построена през 1834 г. само за 38 дни от местните родолюбци... Нотки на гордост съзирам в гласа на кмета Александър Кавръшилов, който подчертава, че селото е кът, в който са оцелели от потурчване българският и родопският дух, религията, езикът.

   Случайността ме среща с 28-годишния Робърт Гоцил. В сградата на кметството има Туристически информационен център, в който той работи като представител на Американския корпус на мира. Робърт е усвоил приемливо за моя слух езика ни. Звучи ми забавно и смешно, че отговорите му започват с възклицанието "Олеле!". Има защо да го използва, когато прави паралели между красотите в Родопите и тези в родния му Сан Диего. "Природата, въздухът, всичко е прекрасно. А хората имат голямо сърце и са много мили. И при все че тук е доста студено, защото зимата е дълга и сурова, на мен ми е топло... А Панагюрското съкровище... олеле... то е на толкова много години, толкова е красиво... А в Калифорния имаме само 100 г. история от злато..." Нямам възражения към това откровение. Разпитвам за околните забележителности и се отправям към Лятната гора, скалите "Момата" и "Главата". Наречени са така заради външните подобия, разбира се. Но зависи от мястото, от което ги гледаш. Сигурното е обаче, че всеки опит провокира въображението ти наново.

Водопадът Гюмморджията на река Белишка
   Провокациите от подобен род са и в "Ухловица". Пещера на 3,5 млн. години, на 15-ина км южно от Смолян, в посока към Рудозем. Името идва от нощната граблива птица, характерна за този район. Близката махала също се казва така. Височината от 1040 метра е изпитание за катераческа издръжливост - по стръмнините на пътеката, по стълбите, предшестващи входа и задължаващи те да слизаш вътре, в гърлото. Нахлуването е в температура от 10-11 градуса. Студ, съчетан с бързо забравяне на умора и опасности... Най-отдалечената точка от входа е и най-красива. Заради това е решено там да няма изход. Връщането нагоре по стълбите си е ново изкачване на баир. Вече с багажа на преживяното. Не ми тежи...

   От траките е останала легенда, че в друга пещера, в Средните Родопи - "Дяволското гърло", те са хвърляли своите вождове, за да останат безсмъртни. Вярвали са, че тук е входът към другия свят, пътят към безсмъртието. Прочитам го в рекламна брошура. Там не пише обаче, че преди 30-ина години двама спелеолози влизат, за да я изследват, и никога повече не излизат. Наричат "Дяволското гърло" пропастна пещера, един от феномените на Триградското ждрело. В нея се намира един от най-високите подземни водопади в Европа. Местните хора разказват, че каквото хвърлиш в Триградската река, потъваща навътре, от другата страна то не излиза... В чест на боговете на подземния свят и за да умилостивят злите сили, нашите предци по тези земи, траките, са принасяли в жертва красиви девойки. Такава е легендата.

   За Ягодинската пещера не се носят предания. Но пък я наричат "бисер" в короната на родопската красота. Разходката е из хоризонтално трасе, влиза се през прокопан допълнително отвор и около километър и половина обкръжението е дело на причудливата ръка на природата - сталактити, всевъзможни образувания, бисери, сталактони, "Новогодишна зала".

   Питам в центъра на гр. Лъки за забележителност, която не бива да пропускам. Усмихването означава, че всичко наоколо е красиво. Уточняването на подробностите ме изпраща на няколко километра на североизток, при с. Белица - преданието гласи: една девойка - Белиша - съхранила чисто своето моминство, вяра и род по време на турското робство само че с цената на живота си. На километър оттам, на р. Белишка, природата е изваяла водопада "Гюмморджията". Е, не е толкова голям, но пък си заслужава да му се порадваш. Наблизо е и скалният мост - природна забележителност, наричана от местните хора "Шапран дупка".

   Не успявам да видя всички от редките видове цветя, които растат в региона - родопските крем, теменуга, лале... За силивряка зная, че има уникалната способност да се съживява, дори и отдавна да е откъснат. Според легендата цветето се е появило от кръвта на Орфей, след като е бил разкъсан от вакханките.

   Преданията разказват, че гр. Лъки някога се е наричал Въпи - Вдлъбната местност, по-късно - Орта кол, означаващо "селище". Местните жители са променили наименованието му на Станкова лъка, а в превод на английски означава "щастлив". Щастието на някогашните ни предци се е кореняло в градежа - на дом, училище, читалище, църква. В самия град обаче, който е и център на община с около 3000 жители, няма църква. Всички тук са православни християни, но храм никога не е имало. Днешните намерения да построят такъв са отпреди няколко години. Бюрократични пречки от всякакво естество, дори и на ниво Свети Синод, са го задържали засега на първа-последна копка. След този нашенски абсурд се озовавам пред друга, отдавна построена църква. Тя е на 13 км нагоре в планината, в центъра на с. Джурково.

   Стоя пред затворените є врати и усещам, че някой ме наблюдава. Не предполагах, че ме очаква вълнуващ разговор с неука, но изключително мъдра жена. "От работа се не умира, от мързел - може". Българомохамеданка. Казвала се е Емине, после - Ирина, сега Елка... Изключителна доброта лъха от очите є, от поведението є, от държанието є към мен, а обръщението "Сине!" ме трогва до сълзи. "Не е хубаво да мислиш злото на човека. Бог ще те види! Сей добро - той ще те оцени", нарежда ми тя. И когато я питам за нейния Бог, ме изумява с отговор-прозрение, до което малко подобни люде са стигнали. Но вероятно в Родопите е друго... "И в ходжата, и в попа вярвам. И в църквата паля свещичка, и ходжата мога да изслушам. Светът, Слънцето, Бог е един. Нали, сине!"... Никакви възражения нямам. Разделяме се с прегръдка и обещание пак да се видим.

   Първите заселници из това райско кътче на доброто и красивото са от 1901 г. Нарекли са селището Планинище, заради пладнуването на овцете тук. По-сетне са променили названието заради звука, издаван от щурците, обясниха ми го като "джур-джур-джур".

Храм “Света Тоица”, построен 1956 г., Кръстова гора
   Опитвам се от тези върхари да открия безкрая. И откривам безкрая на красотата - на почти девствена природа. В която са спотаени и безброй тайнства и предания - за неоткритото светилище на гръцкия бог Дионис, за митичния родопски певец Орфей, който умеел да омайва с изкуството си зверове и хора. Изследователи са доказвали, че е историческа личност, живял тук през ХIII в. пр. н. е. Още по-омайващото е, че е отгледан в родопското светилище на Дионис, за което се твърди, че е край с. Гела, някъде под Перелик.

   Не може да стъпиш по тези земи и да не отидеш на Кръстова гора... Наричат го християнско култово средище, "свързано с покръстването на населението от Средните Родопи през IХ век". В тези първи български християнски години, в продължение на няколко века там е съществувал манастир, наречен "Света Троица", за който се знае, че е опожарен от турците. Днес на това място са изградени две църкви и 12 параклиса, на името на 12-те апостола. В края на пътеката, от двете страни на която са разположени те, е издигнат голям метален кръст. Той е копие на подарения от цар Борис III като награда за изцелението на княгиня Евдокия през 30 години на миналия век. Наричат го Жертвеника. Върволица от хора чака реда си, за да помълчи там, да се прекръсти, да го докосне с някаква вещ. Някои ги очакват за половин-един час, след което ги вземат обратно. Вече с убеждението за осветеност и чудодейност. Но не това е любопитното...

   Легендата разказва, че някъде на Кръстова гора е съхранено парче, една трета от Честния кръст на Иисус Христос. И че това е станало с много жертви от страна на предците ни монаси. Които в крайна сметка са успели да го скрият от друговерците-нашественици. Това парченце прави мястото свято, но то е вкоренило и убеждението, че всичко, до което се докоснеш тук, има лековита сила. Опашки се вият край Аязмото, откъдето тече лековита вода, други пък са застинали в безмълвие, мушнали ръцете си под корените на чудодейно дърво, от което се зареждат, трети търсят пречистване - провирайки се през усуканите клони на вековно дърво. Друг е въпросът дали тези своеобразни обреди имат нещо общо с християнството. Разбира се, най-истинското преживяване и домогване е в това - да преспиш на святото място. Традицията повелява да е в петък срещу събота. Затова и отрано в петък църквите и параклисите са пълни с хора, решени на всичко, за да пренощуват. Впечатляващото обаче е друго - несекващата надежда за изцеление, дълбоко вкоренена в душевността ни. Вярата, че докосването до светостта прави и теб по-здрав, по-чист, по-благороден, по-добър... Бих добавил - докосването до Родопите.
горе