архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
ШЕЛ АСКИЛДСЕН
   Шел Аскилдсен е роден през 1929 г. и е смятан от мнозина за един от най-значимите норвежки прозаици след Втората световна война. На два пъти е отличаван с наградата на норвежката литературна критика, носител е и на редица други престижни награди.

Аскилдсен дебютира през 1954 г., но истинско признание и известност получава чак през 80-те години, когато последователно излизат сборниците "Нищо за нищото" (1982) и "Последните бележки на Томас Ф. за обществото и хората" (1983). Теми, които особено вълнуват писателя, са екзистенциалните проблеми на личността, нейната социална изолация, самотата, нарушената комуникация и отчужденост между хората и особено между близки роднини. Стилът на писателя, напомнящ донякъде този на Хемингуей и на френските неороманисти и превърнал се в негова запазена марка, е определян често като "минималистичен" - пределно пестелив език, опростени синтактични конструкции, пълна липса на патетика или на някаква емоционална нотка. На моменти разказът заприличва на драма, действието се свежда до диалози или монолози, често предавани като цитати. По мнението на редица критици цикълът разкази "Последните бележки на Томас Ф.", с фрагменти от който представяме писателя на българската публика, е сред най-стойностните неща, писани в Норвегия през 80-те.

Произведенията на Аскилдсен са преведени на 19 езика.
Романи: "Господин Леонард Леонард" (1955), "Братът на Давид" (1957), "Заобикаляща действителност" (1969), "Скъпи, скъпи Улуф" (1974), "Ежедневие" (1976).

Разкази: "Вече ще те изпращам чак до дома" (1954), "Кулиси" (1966), "Нищо за нищото" (1982), "Последните записки на Томас Ф. за обществото и хората" (1983), "Внезапна освобождаваща мисъл" (1987), "Голямата пустош" (1991), "Кучета в Солун" (1996).


Шах

   Светът не е както преди. Сега например отнема повече време да живееш. Аз съм на осемдесет и много години и това е твърде малко. Прекалено здрав съм, макар вече да няма за какво да бъда здрав. Но животът не иска да ме пусне. Онзи, който няма за какво да живее, няма и за какво да умре. Може би поради това.

Един ден преди доста време, още преди краката ми да отслабнат съвсем, отидох у брат ми. Не го бях виждал повече от три години, но той си живееше там, където се срещнахме последния път. "Още си жив" - каза той, въпреки че бе по-възрастен от мен. Аз си носех закуска и той ми даде чаша вода. "Животът е тежък" - каза той, - направо не е за понасяне." Аз ядях и не отговорих нищо. Не бях дошъл да водя дискусии. Така че си изядох закуската и изпих водата. Той седеше и гледаше втренчено в някаква точка над главата ми. Ако сега се изправех, а той не си отмести погледа, щеше да гледа право в мен. Но той със сигурност щеше да го отмести. Не му харесваше моето присъствие. Или казано по-точно, не харесваше себе си в мое присъствие. Мисля, че съвестта му беше гузна или поне не бе чиста. Беше написал двайсетина дебели романа, а аз само няколко, при това тънки. Минаваше за доста добър, но също и за доста циничен. Пише много за любовта, предимно за физическата.

Той продължаваше да се взира над главата ми, сигурно си мислеше, че може да си го позволи с двайсет романа зад разплутия си гръб и на мен ми се прииска да си тръгна, без да съм изпълнил задачата си. Но пък щеше да е глупаво след целия път, който бих дотук, затова го попитах дали иска да изиграем партия шах. "Отнема твърде много време - каза той. - Вече нямам толкова време за губене. Можеше да дойдеш преди." Трябваше да стана и да си тръгна, той го заслужаваше, но съм прекалено учтив и тактичен, това е моята голяма слабост, една от всичките. "Няма да отнеме повече от един час" - казах аз. "Самата игра - не - отвърна той, - но възбудата след това или пък раздразнението, ако си загубил. Знаеш ли, сърцето вече не е същото като преди. Нито пък твоето, предполагам." Аз не отговорих, нямах желание да обсъждам сърцето си с него. Затова контраатакувах: "Значи се страхуваш да умреш. Така си е." "Глупости. Просто все още не съм завършил делото на живота си." Точно така помпозно се изрази, направо ми се догади. Бях си оставил бастуна на пода и сега се наведох да го взема, не исках повече да слушам самохвалството му. "Когато умрем, преставаме да противоречим сами на себе си" - казах аз, без да очаквам да разбере какво намеквам. Но той бе прекалено високомерен, за да попита какво искам да кажа. "Не исках да те засегна" - каза той. "Да ме засегнеш - отговорих доста високо, разбираемо е, че бях леко раздразнен, - пет пари не давам за малкото, което съм написал, а и за онова, което не съм." Изправих се и произнесох цяла реч: "Всеки ден, ежечасно, светът се отървава от хиляди глупаци. Мислил ли си някога колко много трупана с години глупост изчезва в рамките на едно денонощие? Всички онези мозъци, които престават да функционират и в които е складирана глупостта. Но все пак остава още, още глупост, понеже някой я е записал в книги и тя остава да живее. Винаги ще има много глупост, докато хората четат романи, определен тип романи - от онези, които преобладават." И после добавих, може би малко неясно: "Затова дойдох да изиграем партия шах." Той мълча дълго и чак когато станах да си ходя, каза: "Толкова много думи напразно. Но аз ще направя с тях онова, което умея - ще ги използвам, ще ги вложа в устата на някой невежа."

Ето такъв беше брат ми. Между другото, умря същия ден и вероятно това бяха последните му думи, понеже аз тръгнах, без да му отговоря, което със сигурност не му хареса. Той винаги държеше последната дума да е негова, както и стана, но сигурно е искал да каже още нещо. Когато си спомня колко беше възбуден, се сещам за китайците, които имат специален йероглиф за това, да умреш от изтощение по време на съвкупление. Независимо от всичко ние все пак бяхме братя.

 

Опорната точка

   Преди няколко месеца ме посети новият собственик на сградата. Той звънна три пъти, преди да успея да отворя, макар да бързах колкото можех. Нямаше как да знам, че е той. Тук рядко идва някой освен представители на разни религиозни секти, които се интересуват от спасението на душата ми. Това ми доставя известна радост, но никога не ги пускам да влязат. Хора, които вярват във вечния живот, не мислят рационално и човек не знае какво да очаква от тях. Но този път беше собственикът на сградата. Бях му писал преди почти една година, за да му обърна внимание, че парапетът на стълбището във входа се е счупил и си помислих, че идва по този повод, затова го пуснах да влезе. Той се огледа наоколо. "Добре си живеете тук" - каза той. Това определено бе тенденциозно изказване и аз реших, че трябва да съм нащрек. "Парапетът е счупен" - казах аз. "Да, забелязах. Вие ли го счупихте?" "Не, откъде-накъде аз да съм го счупил?" "Защото очевидно само вие го ползвате, другите живущи във входа са млади хора, а пък сам не може да се счупи."

Той явно бе несговорчив човек и аз не исках да споря с него как и защо нещата се чупят или развалят, затова само казах кратко: "Мислете каквото искате, но аз се нуждая от този парапет и имам право да го изисквам." Той не отговори, но за сметка на това съобщи, че от следващия месец наемът се повишава с 20 процента. "Отново - казах аз, - и то с 20 процента, не е никак малко." "Би трябвало да е с повече - отговори той. - Сградата не носи никаква печалба, само губя пари от нея." Отдавна, още преди трийсет години бях спрял да обсъждам финансови въпроси с хора, които твърдят, че губят пари от нещо, от което биха могли да се отърват, затова не казах нищо. Но той нямаше нужда от някакъв коментар, за да продължи, бе от типа хора, които карат по инерция. Започна да разказва и за другите сгради, които притежава и които също носели загуби. Направо да го съжали човек, трябва да беше много беден капиталист. Аз продължавах да мълча и накрая той престана да се оплаква. Вместо това без някаква видима причина ме попита дали вярвам в Бог. Мислех да го попитам кой точно бог има предвид, но се задоволих само с поклащане на глава. "А би трябвало да вярвате" - каза той. Значи все пак бях пуснал един от тях в апартамента си. Всъщност не бях изненадан.

Често богатите хора вярват в Бог. Не ми се искаше да му предоставям нова тема за разговор. Досега не бях допускал някой евангелист да прекрачи прага ми, затова не му дадох възможност да продължи. "Значи наемът се вдига с двайсет процента. Сигурно това сте дошли да ми съобщите." Съпротивата ми явно го изненада, защото си отвори и затвори устата два пъти, преди да издаде някакъв звук, което по мои наблюдения не бе типично за него. "Надявам се също така да се погрижите за ремонта на парапета" - продължих аз. Лицето му почервеня. "Парапета, парапета - каза припряно той, - непрекъснато само това повтаряте." Според мен думите му бяха глупави и казах малко раздразнено: "Не разбирате ли, че в определени ситуации този парапет е моята опорна точка в живота?" Веднага съжалих за казаното, защото подобни точни формулировки трябва да се отправят към интелигентни хора, иначе губят смисъл. Така стана и сега. Не съм в състояние да предам какво точно каза той, но в общи линии говореше за отвъдното. Накрая каза нещо за човек, който е с единия крак в гроба, очевидно имаше предвид мен и тогава наистина се ядосах. "Престанете да ме измъчвате с вашите финансови проблеми" - казах аз, защото в крайна сметка всичко се свеждаше точно до това. И понеже той не се канеше да си тръгне веднага, си позволих да тропна с бастуна по пода. Чак тогава си тръгна. Това бе голямо облекчение, чувствах се радостен и свободен в продължение на няколко минути. Спомням си, че си казах, разбира се, не на глас: "Не се предавай, Томас, не се предавай."

При бръснаря
(Из цикъла "Последните бележки на Томас Ф. за обществото и хората" (1983)

   Още преди доста години престанах да ходя на фризьор. Най-близкият се намира на пет пресечки оттук и постепенно стана почти недостъпен за мен, даже още преди парапетът на стълбището да се счупи. Но аз нямам чак толкова много коса, че да не мога сам да си я подстригвам. И го правя. Искам, като се погледна в огледалото, да не се депресирам прекалено. Скубя си също и стърчащите от носа косми.

Но веднъж преди около една година, по причина, за която не бих искал да говоря, се почувствах особено самотен и ми хрумна да отида да ме подстрижат, макар косата ми да бе сравнително къса. Опитах се сам да се разубедя, казвах си, че ще се наложи да вървя прекалено дълго, а вече нямам крака за това, че ще ми отнеме най-малко четиридесет и пет минути в едната посока. Но не помогна. И какво от това, отговарях си сам, имам достатъчно време. Времето бе единственото нещо, с което разполагах в излишък.

Облякох се и излязох. Не бях преувеличил, наистина отне много време. Не съм чувал за друг човек, който да ходи толкова бавно като мен. Това си е жива мъка, бих предпочел да съм глухоням. Защото какво толкова има да се чуе, трябва ли да се говори, кой слуша, а и има ли нещо за казване? Има, разбира се, но кой ли те слуша.

Най-накрая пристигнах. Отворих вратата и влязох. О, светът се променя. Вътре всичко бе различно, само фризьорът си беше същият. Поздравих, обаче той не ме позна. Бях разочарован, но се постарах да не го показвам. Но нямаше свободни столове. Имаше трима души, които се бръснеха или се подстригваха, и четирима, които чакаха, така че всички столове бяха заети. Бях толкова уморен, но никой не стана да ми отстъпи място. Тези, които чакаха, бяха прекалено млади, за да знаят какво представлява старостта. Затова се обърнах към прозореца и се загледах в минувачите по улицата. Давах си вид, че точно това искам да правя, защото не желаех никой да ме съжалява. Вежливостта я приемам, но състраданието могат да го запазят за животните. Често бях наблюдавал, макар да бе преди доста време, но нима оттогава светът е станал по-човечен? - често бях наблюдавал млади хора, които с безразличие подминават безпомощно лежащи на тротоара хора, но щом зърнат някоя наранена котка или куче, сърцето им прелива: "Горкото кученце!" или пък "Бедното писанче, удариха ли те?" О, има толкова приятели на животните! За щастие не ми се наложи да чакам повече от пет минути. Бе истинско облекчение да седна. Само че никой не говореше. Навремето във фризьорския салон хората обсъждаха целия свят - от всекидневните случки до глобалните проблеми, а сега всичко бе тихо. Напразно бях бил път, вече не съществуваше свят, за който някой би искал да говори. Затова след малко станах и си тръгнах. Какъв смисъл имаше да стоя? Косата ми бе достатъчно къса. А и спестих няколко крони, сигурно не бяха никак малко. Извървях отново хилядите малки крачки до дома. О, светът се променя, мислех си аз. И мълчанието се разпространява. Време е да умра.

Превод: Антония Господинова
горе