архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Стеван Раичкович
(1928-2007)
   Един от най-значимите съвременни сръбски лирици. Автор на много книги с поезия за възрастни и деца, есеистика, проза. Има преводи на българска поезия.



Балада за свечеряването

Поехте извън града по свечеряване,
да успокоите очи
и останахте съвсем сами.
Дори не знаехте как тишината обича
      да ранява непознатите с невидима пушка
И дълго напрягахте очи напразно,
да изтълкувате направата на птиците, които летяха.
Предълго, напразно стояхте превити към земята
като прекършен свод:
Искахте наивно да уловите тъкмо оная капка
време,
когато непипнатата тревичка се вдигна нагоре с нов
милиметър.
Поехте по свечеряване:
дори не знаехте,
че рамената ви болят от невидимите покриви,
че ръцете ви тежат от не съвсем естествената
любов;
помислихте, че става нещо със слуха ви,
а забравихте, че сте повлекли със себе
стените на една съвсем позната улица.
Поехте на свечеряване:
вървяхте полека
и изведнаж разбрахте, че това не е вашата
      крачка, макар че краката бяха ваши..
Вървяхте полека:
само че сега още по-полека,
сякаш почти не вървите.
Спряхте,
а ви се стори, че все вървите с крачки,
които не са ваши крачки.
Поехте извън града на свечеряване,
да успокоите очите си.
и сега лежите в тревата,
макар че искахте само да седнете.
Край вашето ухо
една тревичка израсна доста шумно
      с милиметър -
вие не чухте нищо.
Във въздуха две птици изрисуваха с крилете си
      скромна рисунка -
вие не видяхте нищо.
Поехте на свечеряване
и сега скришом отваряте очи в тревата,
и ви се струва, че някой все още във вас се прицелва
      с невидима пушка.

Превод: Ганчо Савов


Каменна приспивна

Приспете се, където сте стаени
по този свят и тъжни, и засмени,
с ръце в тревата и с уста студени,
вий - влюбени, и вий - окървавени;

насън се слейте с камъни нетленни,
вий - дето утре ще сте умъртвени,
вий - чер поток със струи белопенни
и мостове, над пропаст извисени;

недейте вехна, билки оросени:
приспете се с ухания зелени,
приспете се тъжовни, уморени;

последна птицо, погледни към мене,
кажи ми тихо вдъхновено име
и спри във висинето вкаменена.


Балада за града и гущера

Неделя, пладне, жарко лято...
Седим сами пред кафенето.
Наоколо: къщя нагрети,
а ний: под сенник пъстроцветен.

Във центъра на битието
с напитки, с мъдрости - в момента,
когато всички сме обзети
от мисълта, че ний сме център,

внезапно долу, на бетона,
изскочи гущер и студено -
проточил тяло вцепенено -
заби очи и в мен, и в оня.

И ний разбираме - така е
в живота и със нас самите:
откриваме, че страх витае
в очи, безмилостно в нас впити.

От тях ни гледа стара шума,
смола в кората на дървета
и буренак, от зной попарен -
праобразът на битието.

И както всеки е попадал
в безпътица веднъж в живота,
така и той сред тия сгради
снове уплашен и самотен...

В миг слънцето на покрив стъпи -
над всички ни със жар засвети:
залутани в една безпътица -
във себе си и в битието.


Превод: Иван Коларов
горе