архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Сибила Алексова
   Родена и живее в Перник. Завършила e гимназия с преподаване на френски език в родния си град и арабистика в СУ „Св. Климент Охридски", София.

   Първата й книга „Заземяване на мълниите", издадена от „Пламък" чрез конкурс на Националния център за книгата, спечели наградата „Южна пролет – 2007".

   Носителка е на награда на Министерството на културата, първа награда в националния конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе, 2004 г., първа награда в студентския литературен конкурс „Шумен – 2006", първа награда в националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови, 2007 г., и др. отличия.

   Член е на Съюза на българските писатели.


РОДОПИ

Кротка-кротка, добра планина.
Голяма. Питомна. Предана.
Ситни села като шепи зърна,
тихи и мъдри в своята бедност.
Схлупен човек и схлупена къща
един друг подпират се, тъй както могат,
и мълчат, та дано ги забрави Шейтана
и да ги помни Бога.
Току запеят джамията с църквата,
бели и чисти като момичета,
а в краката им пуйки в шалвари опърпани
чоплят разровени улички.

Жълтите крави се нижат в тютюна...

Пръстите нижат горчивите дни,
толкоз горчиви, че даже и хлябът
с водата сладни.

* * *

...Нов-новеничък, ощърби се месецът
и от минарето възвести Рамазана...

И светнаха нощите. И гладът
превърна се в празник.


ОГЪН СЕ Е СПУСНАЛ В ЛОЗЕТО

На косовете
пукат като въглени сърцата.
Ситни облаци вървят по края на простора -
отдалеч заобикалят.

Жега от оная, дето пие много,
млякото пресича и разделя влюбените.
Скриха се в реката кравите и хората.
Черни риби надойдоха -
да ядат сапун.

В дребни пеперуди гьоловете се превърнаха
и на старците умът им изветря в небето -
мъртвите си майки тръгнаха да търсят.

А затърсят ли се - те ще се намерят.

Легнах на земята и станах на земя,
щом заходиха по мене буболечките.
Между билките се стрелна една пукнатина
и мина през сърцето ми.


ЖЕНА НА КАРУЦА

Пъстра каруца с деня се надгонва.

Малка жена на гърба й се клати.

Осем деца, един мъж и два коня
се държат за полата й.

Ако всички жени бяха такива,
нямаше да има войни.

Конете си чорлят големите гриви
и пътят звъни.

Как ми се ще да се хвана за ритлата
и сред път да се пусна на някакво място...

Приказки, слама и сноп дечурлига
висят заедно с мен от колата.

Скочих и рекох да хвана през нивите...

Жената мънисто ми подари.

Ако всички жени бяха такива,
нямаше да има войни.


ПОД РАЙСКАТА ГРАДИНА

Двете, баба с мама, чернобели като щъркели,
клечат между ребрата на коравото поле.
А отзад, покрай чертата, дето тоя ден се свършва,
минават крави като часове.

Селяните си намерили една пролука в празниците
и земята пълнят със кливил картоф.
В костите им вятърът си точи безобразно
тънката ножовка.

За баба ми парчето нива с посева е нещо,
голямо колкото живота.
А след живота долу тя пред Бога се зарече
в Райската градина да работи.

Навирил е уши един подмолен тъмен бурен -
с баба ми мълчат и под око се гледат.
После тя почива на голяма твърда буца
и си преброява редовете.

Хората приседнаха под тежестта на времето
и сенките на облаци полетата насякоха.
И виси отгоре Райската градина набраздена -
сеячите си чака.


горе